Нора Робъртс
Завръщане към залеза (2)

1.

Наши дни

Зората пукна, розова като роза, и обля с деликатния си цвят покритите със сняг планини. Разнесе се рев на лос от стадото, което правеше сутрешния си преход през мъглите, изкукурига петел.

Бодин Лонгбоу отпиваше последните глътки от кафето си, застанала на прага на кухненската врата, загледана и заслушана в съвършеното начало на ноемврийския ден.

Единственото нещо, което би могло да я накара да се почувства още по-добре, беше един допълнителен час. Още от дете желаеше за двайсет и пет часово денонощие и дори си беше записала какво би могла да направи, стига да разполагаше с още само шейсет минути.

Тъй като въртенето на земята не я удовлетворяваше, тя се приспособи и рядко спеше до по-късно от пет и половина. Когато съмнеше, вече беше приключила със сутрешните си задължения — точно шейсет минути: беше се изкъпала, сресала и облякла; беше проверила имейлите и съобщенията си; беше изяла закуската си от кисело мляко, което се опитваше да се убеди, че обича, с мюсли, което не обичаше повече от киселото мляко, като едновременно с това проверяваше графика на таблета си.

Понеже графикът вече беше записан в главата й, проверката не беше необходима, но Бодин обичаше да е прилежна.

Сега, след като беше приключила с дейностите от преди зазоряване, можеше да отдели няколко мига, за да се наслади на сутрешното си двойно еспресо лате с пълномаслено мляко и капка карамел, който все си обещаваше, че най-сетне ще откаже.

Останалата част от семейството скоро щеше да се появи — баща й и братята й щяха да са приключили с наглеждането на добитъка и да са проверили как върви работата в ранчото. Беше почивният ден на Клементайн и Бодин знаеше, че майка й ще влезе засмяна в кухнята и ще приготви съвършената закуска. След като тримата мъже се нахранят, Морийн щеше да въведе кухнята в ред, преди да потегли към ваканционното селище „Бодин“, където работеше като отговорник по продажбите.

Морийн Бодин Лонгбоу беше постоянен източник на удивление за дъщеря си.

Бодин беше адски сигурна, че майка й никога не беше желала допълнителен час в денонощието, такъв очевидно не й беше и необходим, за да върши всичко, да поддържа солиден брак, да помага в ранчото и във ваканционното селище, и всичко това — без да спира да се наслаждава пълноценно на живота.

Още разсъждаваше над това, когато Морийн влетя. Късата й кестенява коса обрамчваше лице, красиво като розова пъпка. Яркозелените очи й се усмихнаха.

— Добро утро, миличка.

— Добро утро. Изглеждаш великолепно.

Морийн плъзна ръка по тесния си ханш и елегантната рокля в горско зелено.

— Днес съм затрупана от срещи. Трябва да направя впечатление.

Отвори вратата на килера и взе бяла престилка от куката.

Не че някоя капка от мазнината на бекона би се осмелила да капне върху роклята, помисли си Бодин.

— Ще ми направиш ли едно лате? — попита Морийн, докато си връзваше престилката. — Никой не го прави толкова хубаво като теб.

— Разбира се. Тази сутрин имам среща с Джеси — каза Бодин. Джесика Бейзов от три месеца отговаряше за организацията на събитията в курорта. — За сватбата на Линда-Сю Джексън. Линда-Сю ще дойде в десет.

— Ммм. Татко ти ми каза, че Рой Джексън ревал над бирата си заради цената на сватбата на неговото момиче, но аз знам, че майката на Линда-Сю е решена да мине всякакви граници, че и оттатък. Би наела и ангелски хор за дъщеря си, ако можехме да й го осигурим.

Бодин старателно кипна млякото за латето.

— Срещу точната цена Джеси вероятно може и да се справи.

— Тя работи здравата, нали? — Морийн сложи огромен тиган върху печката с осем котлона и се зае да пържи бекон. — Харесва ми това момиче.

— Ти всички харесваш. — Бодин подаде латето на майка си.

— Така животът е по-щастлив. Ако търсиш, във всеки можеш да намериш нещо хубаво.

— Адолф Хитлер — предизвика я Бодин.

— Е, предвид какъв е бил, той ни е начертал граница, която повече никога не бихме искали отново да преминем. А това е нещо хубаво.

— Никой не е като теб, мамо. — Бодин се наведе — беше по-висока от майка си — и я целуна по бузата. — Имам достатъчно време да ти помогна с подреждането на масата, преди да тръгна.

— О, миличка, и ти трябва да закусиш.

— Хапнах малко кисело мляко.

— Но ти го мразиш.

— Мразя го само когато го ям, но е полезно за мен.

Морийн въздъхна, извади парче бекон, за да го изцеди, и добави други в тигана.

— Понякога мога да се закълна, че според мен спрямо себе си ти се справяш по-добре с майчинските задължения от мен.

— Ти си най-добрата майка — отвърна Бодин и извади чинии от шкафа.

Чу врявата секунди преди вратата да се отвори. Мъжете в живота й нахлуха заедно с две кучета.

— Избършете си обувките.

— Хайде де, Рийни, все едно ще забравим. — Сам Лонгбоу свали шапката си. Никой не се хранеше на масата на Морийн с шапка.

Стърчеше почти два метра висок, беше дългокрак, кокалест, хубав мъж с посребрени слепоочия в черната коса, с характерните бръчки, които се разклоняваха от ъгълчетата на дълбоките му кафяви очи.

Левият му преден зъб беше счупен и според Бодин така усмивката му беше още по-чаровна.

Чейс, с две години по-голям от Бодин, закачи каубойската си шапка и съблече работното си яке. Беше взел ръста и телосложението от баща си — обща черта за всичките деца на Лонгбоу — но в лицето приличаше на майка си.

Рори, с три години по-малък от нея, имаше от чертите и на двамата — тъмна кафява коса и ярки зелени очи върху двайсет и две годишната версия на лицето на Сам Лонгбоу.

— Можеш ли да приготвиш за още един, мамо?

Морийн изви вежди към Чейс.

— Винаги мога да нахраня още един. Кой е?

— Поканих Кал на закуска.

— Добре, сложи още една чиния — нареди Морийн. — Калън Скинър отдавна не е сядал на масата ни.

— Върнал ли се е? — запита Бодин.

Чейс й кимна в отговор и се запъти към машината за кафе.

— Снощи си дойде. Настанил се е в хижата, както говорихме. Една топла закуска ще му дойде добре.

Докато Чейс отпиваше от черното си кафе, Рори добави щедри количества мляко и захар към своето.

— Не прилича на холивудски каубой.

— Малкият е разочарован — подкачи го Сам, докато миеше ръцете си на мивката. — Рори се надяваше той да се появи с подрънкващи шпори, със сребърна лента на шапката и с лъснати обуща.

— Нищо такова нямаше. — Рори набучи малко бекон на вилицата си. — Не изглеждаше много по-различен от когато си тръгна. Малко по-възрастен, може би.

— Не е и с година по-възрастен от мен. Остави малко от тоя бекон и за нас — скастри го Чейс.

— Има още — спокойно каза Морийн и надигна лице, когато Сам се наведе, за да я целуне.

— Красива си като кутия със сладкиши, Рийни. И също толкова хубаво ухаеш.

— Цялата ми сутрин е запълнена със срещи.

— Като заговорихме за срещи, трябва да тръгвам — каза Бодин и погледна часовника си.

— О, миличка, не можеш ли да останеш и да поздравиш Калън? От почти десет години не си го виждала.

Осем години, помисли си Бодин и трябваше да признае, че беше любопитна да го види. Обаче…

— Просто не мога, съжалявам. Все ще се видим… И с теб също — добави и целуна баща си. — Рори, трябва да обсъдя нещо с теб в офиса.

— Там ще съм, шефе.

Тя изсумтя и се отправи към преддверието, където вече беше приготвила куфарчето с нещата си за деня.

— До следобеда ще завали сняг — извика, докато си навличаше палтото, шапката, шала, след което си сложи ръкавиците и излезе в студената сутрин.

Изоставаше с минута, така че бързо се отправи към пикапа си. Знаеше, че Калън се прибира, беше присъствала на разговора, когато семейството й обсъждаше да го наемат за главен коняр.

Откакто го помнеше, той беше най-близкият приятел на Чейс, а тя все не можеше да реши дали е проклятието на живота й, или е първата й несподелена любов.

Бодин не можеше да се сети точно в коя категория спадаше, когато напусна Монтана. Сега, докато шофираше по покрития с буци сняг път на ранчото, й хрумна, че Калън беше по-млад от Рори, когато напусна дома си.

Някъде около двайсетте, пресметна тя, и несъмнено беше ядосан и разочарован, задето бе изгубил по-голямата част от земята. Земята, която баща й беше купил от Скинърови, когато (да го каже учтиво) неговият баща бе изпаднал в затруднение.

А беше изпаднал в затруднение, защото не спираше да играе комар. Пълен провал като комарджия, беше чула да споменава баща й веднъж, пристрастен към играта както някои бяха към бутилката.

Калън сигурно обичаше стопанството, макар да се състоеше само от петдесетина акра земя, къща и няколко допълнителни постройки, но бе заминал, за да си търси късмета.

Според Чейс беше натрупал добри пари и накрая се беше заел да се грижи за коне, които участваха във филми.

Баща му беше починал, майка му бе вдовица, а сестра му беше омъжена с малко дете и още едно бебе на път. И той се прибираше.

Беше чула достатъчно, за да знае, че онова, което беше останало от земята на Скинър, не струваше толкова, колкото бяха задълженията по ипотеките и заемите им. А домът стоеше празен, откакто госпожа Скинър се беше преместила при дъщеря си и семейството й в красивата им къща в Мисула, където Савана и съпругът й притежаваха занаятчийски магазин.

Скоро предстоеше още една среща за закупуването на онези петдесет акра и докато шофираше, Бодин се зачуди дали парцелът щеше да е по-добър като ранчо или като част от ваканционното селище.

Къщата трябва да се поправи, мислеше си тя, и би могла да се дава под наем на групи. Или да се използва за събития. Малки сватби, корпоративни партита, семейни събирания.

Или пък можеше да се спести от времето и разходите, да се събори и да се построи отново.

Разсъждаваше над това, докато караше под извития знак на курорта „Бодин“ с детелина за емблема.

Забеляза, че осветлението в една от сградите е включено от човека, който беше първа смяна и подготвяше обекта за отваряне. Тази седмица предстоеше разпродажба на кожени и ръчно изработени изделия, което щеше да примами някои от гостите в късната есен. А благодарение на търговския нюх на Рори можеха да дойдат и хора, които нямаха резервации в курорта, но можеха да останат за обяд във „Фийд баг“.

Спря пред дългата ниска сграда с широката предна веранда, където се намираше рецепцията.

Това винаги я караше да се гордее.

Курортът беше създаден преди раждането й от майка й, баба й и прабаба й. Баба й, Кора Райли Бодин, беше ръководила всичко.

Онова, което беше започнало като обикновено ранчо за гости, се беше разраснало в луксозен курорт, който предлагаше петзвездна кухня, персонализирано обслужване, приключения, глезене, събития, забавления, и всичко това — разпръснато на повече от трийсет хиляди акра, включително и действащото ранчо. И в допълнение, мислеше си тя, докато слизаше от пикапа, всичко беше гарнирано с безценната красота на Западна Монтана.

Побърза да влезе вътре, където двойка курортисти се наслаждаваха на кафето си до големия пращящ огън.

Долови есенното ухание на тиква и карамфил и махна с ръка на рецепционистката, веселата червенокоска, която познаваше още от гимназията. Възнамеряваше да влезе в офиса си и да се захване за работа, но вместо това отиде до бюрото, щом Сал й даде знак.

— Исках да знаеш, че Линда-Сю току-що се обади, за да каже, че малко ще закъснее.

— Винаги закъснява.

— Да, обаче този път предупреждава, вместо просто да го направи. Ще иде да вземе майка си.

Плановете й за деня претърпяха първата пукнатина.

— Майка й ще идва ли на срещата?

— Съжалявам. — Сал й се усмихна нещастно.

— Това е повече проблем на Джеси, но благодаря, че предупреди.

— Джеси още я няма.

— Няма проблем. Дойдох по-рано за срещата.

— Винаги така правиш — подметна й Сал, а Бодин се обърна и се отправи към офиса си. Офис на управителя на курорта.

Харесваше размера му. Достатъчно голям за срещи с персонала или с управителите, достатъчно малък, за да създава интимна и дружеска обстановка по време на същите тези срещи.

Имаше си двоен прозорец, който гледаше към павираните пътеки, към онази част от сградата, където се намираше ресторантът „Фийд баг“, към още по-луксозния „Дайнинг хол“ и към полетата и планините.

Преднамерено беше поставила старото бюро на баба си така, че да е с гръб към този прозорец, за да не се разсейва. Имаше два кожени фотьойла с високи облегалки, които някога бяха украсявали кабинета в ранчото, и малък диван, който някога беше на майка й, а сега бе претапициран със здрава дамаска в ярко лятно синьо.

Окачи палтото, шапката и шала си на закачалката в ъгъла и прокара ръка през косата си — черна като на баща й, стегната в дълга права опашка, която падаше на гърба й.

Приличаше на дядо си — баба й винаги го беше твърдяла. Бодин беше виждала на снимки приликата си с младия Рори Бодин, загинал във Виетнам преди двайсет и третия си рожден ден.

Той имаше ясни зелени очи, широка уста и плътна горна устна. Черната му коса беше вълниста, докато нейната беше съвсем права, но имаше високите му скули, малкия му чип нос и бялата ирландска кожа, която се нуждаеше от тонове крем за слънце.

Харесваше й да си мисли обаче, че в бизнеса беше наследила вещината на баба си.

Отиде до кафемашината, която според нея правеше поносимо кафе, и занесе чашата на бюрото си, за да прегледа бележките за първите две срещи за деня.

Тъкмо привършваше едновременно с обаждане по телефона и с имейла, когато Джесика влезе.

Също като Морийн и Джеси носеше рокля, само че яркочервена, с късо кожено сако в цвят на сметана. Ниските боти с високи токове нямаше да издържат и пет минути в снега, но си отиваха с червената рокля, все едно бяха боядисани със същата боя.

Бодин трябваше да й признае безупречния недостижим стил.

Русата коса на кичури на Джесика беше стегната в гладък кок, както беше обичайно в работните й дни. Също като ботите, и червилото на устните й пасваше съвършено на роклята и подчертаваше изпъкналите й скули, тънкия прав нос и ясните леденосини очи.

Седна, докато Бодин приключваше разговора, извади телефона от джоба си и превъртя екрана.

Бодин затвори телефона и се облегна.

— Координаторката на Асоциацията на писателите от Запада ще се свърже с теб за тридневен наем и коктейл.

— Имат ли дати? И колко души ще са?

— Очаква се да са деветдесет и осем. Пристигането е на девети януари, тръгват на дванайсети януари.

— Този януари?

Бодин се усмихна.

— Имали са друга резервация, която се е провалила, така че бързат. Проверих и можем да се справим. Точно след празниците работата ни намалява. Ще им запазим „Мил“ заради залите за съвещания и за коктейла, както и вилите, които поискаха за четиридесет и осем часа. Координаторката — Манди — изглежда организирана, макар и малко отчаяна. Тъкмо изпратих на теб, на майка ми и Рори имейл с подробностите. Бюджетът им би трябвало да стигне.

— Добре. Ще говоря с нея и ще обсъдим менюто, транспорта, дейностите и всичко останало. Писатели?

— Аха.

— Ще предупредя в „Кръчмата“. — Джесика си записа още една бележка на телефона. — Никога не съм организирала събиране на писатели, което да не е приключило с тлъста сметка в бара.

— Добре е за нас. — Бодин посочи малката кафемашина. — Налей си кафе.

Джесика просто надигна зелената термочаша на курорта „Бодин“, която винаги носеше със себе си.

— Как живееш без кафе? — зачуди се искрено Бодин. — Или без кока-кола. Как я караш само на вода?

— Защото освен това има и вино. И йога, и медитация.

— Всички тези неща те приспиват.

— Не и ако се прилагат както трябва. Наистина трябва да се занимаваш повече с йога. А медитацията сигурно ще ти помогне да намалиш кофеина.

— Медитацията само ме кара да се сещам за всички други неща, които бих предпочела да върша. — Бодин се облегна и се завъртя на стола. — Наистина харесвам това сако.

— Благодаря. В почивния си ден бях в Мисула да поразпусна. Което е почти толкова добро за ума и духа като йогата. Сал ми каза, че Линда-Сю щяла малко да закъснее — страхотна новина — и майка й щяла да дойде с нея.

— Да, това е най-новото. Ще се справим. Наемат четиридесет и четири вили за три дни. Репетиция на вечерята, на сватбата, сватбения прием… Практически превземат целия Зен Таун в деня преди сватбата в допълнение към другите дейности.

— Сватбата е само след четири седмици, така че нямат много време да си променят идеите и да измислят повече щуротии.

Широките устни на Бодин се извиха в самодоволна усмивка.

— Срещала си се с Доли Джексън, нали?

— Мога да се справя с Доли.

— По-добре ти, отколкото… който и да е друг — каза Бодин. — Да прегледаме нещата.

Прегледаха целия списък от горе до долу, графиците, времето, декорацията, снабдяването на вилите, специалните удобства за булката и младоженеца, сватбеното парти, менютата, транспорта, срещите и дейностите.

Продължиха с другото парти в седмицата преди Коледа, когато Сал подаде глава през вратата.

— Линда-Сю и майка й.

— Идвам веднага. Сал, чакай. Поръчай малко мимози.

— Ето това е приказка.

— Умно — отбеляза Джесика, когато Сал изчезна. — Обгрижвай ги и ги накарай да омекнат.

— Линда-Сю не е толкова лоша. Чейс беше гадже с нея за около пет минути в гимназията. — Бодин се изправи и намести тъмнокафявата си жилетка. — Мимозите обаче никога не са излишни. Хайде, на позиция.

Красивата, приятно закръглена Линда-Сю прекоси рецепцията, скръстила ръце под гърдите.

— Не можеш ли да си го представиш, мамо? Всичко украсено за Коледа, дърветата, лампичките… Огънят ще пращи ето така. А Джесика обещава „Мил“ да блести.

— И по-добре. Казвам ти, че ще ни трябват от ония големи свещници, Линда-Сю, поне дузина. Онези златните, дето ги видях в онова списание. Не лъскаво злато, а стилно.

Докато говореше, Доли пишеше в дебелия като тухла булчински бял сватбен тефтер, който мъкнеше навсякъде.

Погледът й изглеждаше леко налудничав.

— И червено кадифе — тъмночервено, не ярко — простряно на пътя, където ще спре шейната, не бяло. Така роклята ти ще изпъква по-добре. И ти казвам, че ни трябва арфистка — ще носи червено кадифе със стилно злато и ще свири, докато хората идват и се настаняват.

Джесика въздъхна.

— Ще ни трябват повече мимози.

— Чух те. — Бодин лепна усмивката си и смело пристъпи напред.

 

 

Бодин отдели на „златната“ сватба четиридесет минути и после избяга. За трите месеца, през които Джесика беше на позицията организатор събития, се бе доказала като достатъчно способна да се справи със суетна майка и неуверена бъдеща булка.

Пък и имаше уговорена среща с мениджъра по храните и напитките, трябваше да отговоря на въпросите на един от шофьорите, а освен това се налагаше да проведе и извънреден разговор с един от конярите.

Хълмистият чакълест път от офиса до развлекателния център „Бодин“ беше почти километър, но щом излезе на свежия хладен въздух, реши, че предпочита да върви, вместо да шофира.

Можеше да надуши снега и прецени, че ще започне да вали към пладне. Но засега небето беше бледосиньо зад трупащите се облаци.

Подмина две малки зелени „Киа“ от ония, които предоставяха на гостите по време на престоя им (използваха се само в курорта), след което сви по широкия чакълест път и не видя никого.

От двете страни се беше ширнало полето, покрито със сняг. В далечината мерна три сърни с бели опашки и тъмна козина.

Изкрещя ястреб. Бодин вдигна поглед и го видя да кръжи. Ловът със соколи беше приоритет в тригодишния й план за развитието на курорта и вече имаше напредък в края на първата година.

Вятърът вдигаше снега от земята и го въртеше около нея като блестяща мъгла, докато ботушите й тупаха по твърдата настилка.

Забеляза движение в развлекателния център. Част от персонала беше излязъл с няколко коне в закътаното ограждение до конюшнята. До нея долетя топлата миризма на конете, мирисът на намаслена кожа, сено и зоб.

Вдигна ръка за поздрав, когато мъжът с тежкото работно яке и кафявата каубойска шапка погледна към нея. Ейб Котър потупа петнистата кобилка, която решеше, и тръгна да посрещне Бодин.

— Ще завали сняг — каза тя.

— Ще завали — съгласи се той. — Една двойка от Денвър искат да яздят. Знаят какво правят, тъй че Мади ги изведе за малко. Тъкмо се върнаха.

— Само ми кажи, ако искаш смяна от ранчото.

— Ще го направя. От офиса ли идваш?

— Исках да повървя, да усетя вятъра. Обаче да ти кажа, мисля да оседлая един кон, да се върна с него, да обиколя и да видя дамите от Бодин хаус.

— Поздрави ги от мен. Ще ти приготвя Три Сокс, може да излезе на езда. Спасяваш старите ми кокали.

— Друг път стари…

— Февруари ставам на шейсет и девет.

— Кажи на бабите ми, че на тая възраст си стар, и можеш да си отнесеш боя.

Той се засмя и отново мина кобилката с чесалото.

— Може и да е тъй, но все пак ще си взема онази зимна отпуска, за която говорихме. Ще ида да видя брат си в Аризона, ще заминем с жена ми точно след Коледа и ще бъдем там до април.

Тя не се намръщи, макар да й се искаше.

— Ще ни липсвате с Еда тук.

— Зимите стават по-тежки, когато годините се натрупат. — Провери копитото на кобилата и взе куката, за да го почисти. — Не са много ония, дето искат да се упражняват в езда през зимата. Мади може да помогне и да поеме грижата за конете за няколко месеца. Има глава на раменете си.

— Ще поговоря с нея. Тя вътре ли е? И без това трябва да вляза и да се видя с Дрю.

— Вътре е. Ще ти подготвя Три Сокс.

— Благодаря, Ейб. — Понечи да тръгне, но се върна. — Какво, по дяволите, ще правиш в Аризона?

— Да пукна, ако знам, освен че ще съм на топло.

Тя заобиколи сградата и влезе. От пролетта до октомври просторното, подобно на хамбар пространство, щеше да приютява групи, запътили се на екстремен рафтинг или на екскурзии с АТВ, упражнения по езда, прекарване на добитък и туристически преходи.

Когато снегът натрупаше, темпото се забавяше. Стъпките й отекваха, докато приближаваше бюрото на отговорника по развлеченията в комплекса.

— Как я караш, Бо?

— Карам я, Мат, и това е достатъчно. Ами ти?

— Достатъчно спокойно е, за да наваксваме. Имаме група за ски и още една за скийт стрелба. Семейство от дванайсет човека утре иска да излезе на езда, така че съм обещал на Чейс. Той ми каза, че Кал Скинър се е върнал и ще се заеме с това.

— Става.

Поговориха за инвентара и за подмяната на екипировка, след което Бодин извади телефона с бележките си, за да обсъдят допълнителните дейности около сватбата на Джексън.

— Ще ти изпратя имейл с подробностите. Засега гледай да се организираш и вземи всеки, който ще ти помогне да се справиш.

— Разбрах.

— Ейб каза, че Мади е тук.

— В тоалетната е.

— Добре. — Погледна отново телефона, преди да го прибере в джоба. Искаше да поязди, за да види бабите си, след което наистина трябваше да се върне в офиса. — Ще почакам малко.

Отиде до автомата за напитки. Джесика беше права — трябваше да пие повече вода. Не искаше вода. Искаше нещо сладко и газирано. Искаше калоричната кока-кола.

Проклета да е тая Джеси, помисли си тя, пусна парите и си взе бутилка вода.

Отпи първата глътка, когато видя Мади да се задава.

— Здрасти, Мади.

Бодин тръгна към нея. Стори й се, че изглежда малко бледа и уморена, въпреки усмивката.

— Здрасти, Бо. Тъкмо се връщам от езда.

— Чух. Добре ли си? Изглеждаш ми малко бледа.

— Добре съм. — Мади махна с ръка и въздъхна. — Имаш ли минутка да поседнем?

— Разбира се. — Бодин посочи една от малките масички в стаята. — Всичко наред ли е? Тук? Вкъщи?

— Чудесно е. Наистина чудесно. — Мади, нейна приятелка от детството, побутна назад периферията на шапката си, кацнала върху късата й слънчеворуса коса. — Бременна съм.

— Ти си… Мади! Това е чудесно. Нали?

— Чудесно е, прекрасно, възхитително. И малко плашещо. С Тад си казахме, защо да чакаме? Оженихме се през пролетта и планирахме да изчакаме година, може би две. А после си казахме, защо да правим това? Така че се задействахме.

Тя се разсмя и потупа бутилката с вода на Бодин.

— Може ли една глътка?

— Вземи я цялата. Толкова съм щастлива за теб, Мади. Добре ли се чувстваш?

— Първите два месеца повръщах три пъти дневно. Първо сутринта, после по обед и на вечеря. Бързо се уморявам, но лекарката казва, че е нормално. А повръщането скоро трябва да спре — моля се на Бог. Мисля, че малко понамаля. Сега ми се гадеше, но не повърнах, така че все е нещо.

— Тад сигурно е на седмото небе.

— Така е.

— Откога си бременна?

— В събота ще стане дванайсета седмица.

Бо отвори уста изненадана, после отпи глътка вода.

— Дванайсета!?

Мади въздъхна и прехапа долната си устна.

— Щях веднага да ти кажа, но всички твърдят, че трябва да изчакаш да минат първите три месеца. На никого не сме казали, освен на родителите си — просто трябваше да го направим, но дори и тогава изчакахме да минат четири седмици.

— Не изглеждаш бременна…

— Това ще се промени. Всъщност дънките вече са ми толкова тесни, че едва ги закопчавам с игла.

— Не е вярно!

— Истина е. — За да го докаже, Мади надигна ризата си и показа на Бо малката сребриста халка. — И виж това.

Свали шапката си и наведе глава, за да покаже двата пръста кестеняви корени, които прорязваха русото.

— Не позволяват да си боядисвам косата. Няма да си сваля шапката, докато бебето не се появи, кълна се. Не съм виждала естествения си цвят, откакто бях на тринайсет, и ти ми помогна да се боядисам с оная кутия „Найс енд изи“.

— Да, и с малко от боята си направих рус кичур, който приличаше на резен неонова тиква — сети се Бо.

— Изглеждаше много яко. По душа съм блондинка, Бо, но ще бъда бременна брюнетка. Дебела, поклащаща се наоколо и пикаеща на всеки пет минути брюнетка.

Бодин се засмя и й подаде водата.

— На мъжете се пада забавната част, нали? И не им трябва да се тревожат за останалото.

— Истина е. Работата е там, че ми харесва. — Докато отпиваше, Мади прокара длан по корема си. — Чувствам се различно, наистина, и е някакво чудо. Бодин, ще ставам майка.

— Ще бъдеш чудесна майка.

— Ще се постарая. Обаче, такова, има още едно нещо, дето не трябва да правя.

— Да яздиш.

Мади кимна и отново отпи.

— Много ще ми е трудно, знам. Божке, яздя още от бебе, но лекарката е категорична по въпроса.

— Аз също. Днес си излязла на езда, Мади.

— Да бе, знам. Трябваше да кажа на Ейб, но реших първо на теб да кажа. После той взе да говори как трябва да поема задълженията му като замине за зимата. Не исках да казвам нищо, защото той наистина иска да замине, а ясно си представих как се отказва.

— Няма да се откаже, а ти няма да се качиш на седлото, докато не получиш официално разрешение от лекаря си. Това е.

Като си хапеше отново устната — сигурен знак за безпокойство — Мади отвори и после затвори капачката на бутилката.

— И уроците ги има…

— Ще се оправим с тях. — Все щеше да измисли как, каза си Бодин. — Освен ездата, има още какво да се прави с конете, Мади.

— Знам. Вече отметнах някои неща. Мога да ги реша и да ги храня, да карам колата пред ездитния преход, да отвеждам гостите до конната база. Мога да…

— Това, което можеш да направиш, е да ми дадеш списък от лекарката си с нещата, които са ти позволени и които не са. Позволените ще ги правиш, забранените — не.

— Лекарката ми е ужасно предпазлива, а…

— И аз също — прекъсна я Бодин. — Ще получа списъка, а ти ще се придържаш към него, или ще те освободя.

Мади се отпусна назад и се намръщи.

— Тад беше сигурен, че така ще кажеш.

— Не си се омъжила за идиот. Той те обича. Аз също. А сега се прибираш у дома за остатъка от деня.

— О, няма нужда да си ходя вкъщи.

— Прибираш се — повтори Бо. — Ще си починеш. След това ще се обадиш на лекарката си и ще й кажеш да изготви този списък и да ти го прати с копие до мен. След това ще започнем от него. Най-лошото, Мади, е, че ще смениш седлото с бюрото за няколко месеца. — Бодин се усмихна. — Ще надебелееш.

— Общо взето вече го очаквам.

— А сега се прибирай. — Бодин се изправи и прегърна силно Мади. — И поздравления.

— Благодаря. Благодаря, Бо. Ще кажа и на Ейб, преди да тръгна. Нали ще го успокоиш, че ще му намериш заместник?

— Разбира се.

— Всъщност, ще кажа на всички. Искам да знаят… Хей, Мат! — Мади се изправи и се потупа по корема. — Бременна съм!

— А стига бе!

Бодин видя как Мат изскочи иззад бюрото и се втурна, за да вдигне Мади във въздуха.

Родителите първи научават за бебетата, помисли си Бодин, докато излизаше навън. Но тук също имаше много хора от семейството.