Нора Робъртс
Завръщане към залеза (15)

14.

Тази сутрин Калън язди до работата много преди Бодин — не толкова за да избегне нея, колкото изкушението. Сам и на спокойствие, приключи инвентаризацията на амуничника, записа си какво според него трябваше да се подмени и кое смяташе, че ще може да се поправи.

Преди обяд изпрати Изи в развлекателния център с два коня за Мади и урока й. Заедно с Бен оседлаха други четири коня за ездитната разходка, направи поръчки с копие до началника и потвърди още резервации.

Хубав ден за езда, мислеше си той, а четирите градуса можеха да станат и десет до следобед. Каза си, че снежните скулптури, които досега бяха издържали, можеха да се повредят до края на деня.

— Ей, каубой.

Беше се навел да проверява копито, но се изправи и се усмихна на Кора.

— Добро утро, мис Фанси.

— Чувам, че ще нахлузваш ботушите на Ейб — каза мис Фанси и надигна периферията на зелената си каубойска шапка, за да го огледа.

— Ще се постарая да ми станат.

— Добър човек е той. Ти беше наполовина лошо момче, Калън. Винаги съм имала слабост към наполовина лошите момчета. Както виждам, трябват ти още няколко километра, за да станеш мъж, но мисля, че ще се справиш.

— Майка днес е в приповдигнато настроение — обясни Кора. — От ноември не е имало такова хубаво време и двете искаме да се възползваме. Можеш ли да ни дадеш два коня за един-два часа?

— За колкото ви трябват. Мис Фанси, още ли харесваш кафявата кобила? Онази, която кръсти Дела?

— Как изобщо помниш такива неща?

— Никога не забравям красивите жени и хубавите коне.

Усмивката й беше идеално балансирана между флирта и снизхождението. Не беше чудно, че той бе луд по нея.

— Днес тя е на оградената ливада. Ако я искаш, ще я доведа и ще я оседлая.

— Ще се радвам да яздя Дела и все още мога да си оседлавам коня.

— Сигурен съм, но ще съм благодарен, ако ме оставиш да го направя за теб. Ти използва Ранглър на манежа и той сега е там, участва в урок.

— Да видим кой още можеш да ми предложиш.

Отидоха при конете и когато Кора избра, Калън отведе кафявата кобила и кестенявия скопец от едната оградена ливада в другата.

Сложила ръка на кръста, с разкопчано дънково яке със знака на мира, мис Фанси го загледа, докато й оседлаваше кобилата.

— Здрави ръце имаш, момче. Отдавам голямо значение на мъжките ръце. Изненадана съм, че не съм чула да си ги използвал на двукрака женска.

— Майко! — Кора завъртя очи, докато оседлаваше коня.

— Ако не мога да тормозя момче, чийто задник съм пердашила, когато е бил на три, тогава кого да тормозя? Имаш добри ръце и хубаво лице — добави мис Фанси. — Трябва да се загледаш в някоя жена.

— Докато сме си на думата, да не ми предлагаш, мис Фанси?

Тя подсвирна.

— Срамота, че си се родил с петдесет… по дяволите, с шейсет години по-късно.

— Но аз съм стар дух.

Тя отново се засмя и го потупа по бузата.

— Винаги си ми бил на сърцето.

— Мис Фанси. — Той взе ръката й и я целуна. — Цял живот съм те обичал.

— Безопасно нещо, което мъж може да каже на жена, наближаваща деветдесетте. — Този път обаче го целуна по бузата. — Не ме обиждай с блокче за качване. Просто ме повдигни.

Той й подложи ръце и се удиви колко леко се метна на седлото. Надяваше се, че ако доживееше до деветдесет, ще може да прави същото.

— Хайде, Дела, да видим как сме днес.

Докато Кора проверяваше колана на седлото си, мис Фанси обърна Дела, подкара я от ходом в тръс, после в лек галоп в оградената ливада.

— Гореше от желание днес да излезем — обясни Кора и намести шапката си върху късата си посивяла коса. — Зимите стават все по-дълги за нея. Ден като днешния е дар. Не, няма нужда — каза тя, когато Калън понечи да й подложи ръце. — Ще ги върнем след няколко часа. И аз горя от желание. От доста време не сме яздили наоколо.

— Приятно изкарване. А, надявам се да не ме разберете погрешно, но носите ли телефон със себе си?

Очите й проблеснаха и тя му се усмихна от седлото.

— И двете сме с телефони, а аз оценявам загрижеността ти. Готови ли сте с Дела, мамо?

— Родена съм готова във всеки от животите, които съм живяла.

— Ще отворя вратата. — Калън прекоси пясъчната почва и задържа вратата отворена.

Жените спокойно подкараха конете. Мис Фанси се обърна и му намигна. И препусна в галоп.

— Добре — измърмори той.

Погледа след тях с възхищение, след което се върна на работа.

Когато наближи краят на работния ден, остави Бен и Каръл да довършат и тръгна със Съндаун към Бодин Таун, като водеше и Лео.

Завърза ги и двата, преди да влезе в сградата, махна на момичето на рецепцията и продължи към кабинета на Бодин.

Тя седеше зад бюрото си с телефон на ухото и преглеждаше нещо на компютъра.

— Да, имам го. Разбира се, че можеш, Черил. Имаме си собствени градини, парници и… Изцяло зависи от теб. Да, наистина те искаме. Вече сме го обявили на уебсайта и в брошурите, ще фокусираме върху теб и събитието, което ще почне в първия ден от месеца.

Когато се облегна назад, затвори очи и започна да издава утвърдителни звуци, Калън бръкна в хладилника й и извади две кока-коли. Отвори едната, постави я на бюрото й, отвори и другата и седна.

— Мога да ти обещая, че ще намериш кухнята и персонала ни достойни за петзвездния ни рейтинг. Боя се, че не можем да платим за това. Ако мислиш, че ще ти трябва собствен помощник главен готвач, можеш да го доведеш за твоя сметка. Да, да, това е твърдо и така е записано в договора ти. Както казах, ще сме изключително доволни да си гостуващ шеф за събитието. Очаквам всичко да се разпродаде. Моля те да ни кажеш плановете си за пътуването, ще те вземем от летището.

Заслуша се отново, очите й се присвиха, погледът й стана малко свиреп.

— Съжалявам, Черил, нека само да взема договора и да видя дали пише нещо за лимузина. Аха. Защо не ми пратиш имейл с това, а аз ще го обсъдя с юристите. Каквото и друго да мога направя за теб, за да бъде посещението ти при нас по-приятно, те моля да ми кажеш. Дочуване засега.

Бодин много внимателно затвори и въздъхна.

— Арогантна високомерна кучка.

— Възхитен съм. Възхищавам се как тонът ти остана абсолютно учтив и благоразумен, макар да беше покрит с толкова скреж, че можеше да счупи и клон.

— С Черил имаме договор да ни е гостуващ шеф за Пролетния бал на изобилието през идния месец. Главен готвач е в онова нафукано място в Сиатъл и когато я поканихме, съставихме договор, който напълно я задоволяваше. След това участва в „Най-добрите готвачи в Америка“ и сега е истинска примадона. Иска да дойде с нейни хора, на които да платим, да си носи собствени подправки, собствено титсой…

— По-скоро е татсой. Калифорния… — добави Калън, когато тя се опита да го прободе с поглед. — Научаваш това-онова.

— Тит или тат, все ми е тая. Тази се превръща в трън в задника ми и дори е обидена, че не й предоставяме лимузина за престоя й.

— Прати я на майната й.

— Няма да наруша договора и да й дам повод да ни съди. Ако тя го прекрати, ще се оправя с това. Тя с всичките й тити и тати могат да бъдат заменени. И тъй. — Вдигна чашата и отпи. — Какво мога да направя за теб?

— Доста мислех за това, но в момента аз ще направя нещо за теб. Искам да приема работата.

— Радвам се да го чуя. Наистина се радвам, Калън.

— И аз се радвам. Особено след като се появиха някои въпроси.

— Добре. — Тя взе химикала и побутна таблета пред себе си, за да запише въпросите му. — Не пречи да питаш, освен ако не си някакъв скапан шеф от Сиатъл.

— За щастие не съм. Предполагам, че и тук е замесен договор.

— Да, има договор. Сключваме годишни договори с управителите с разумни възможности за прекратяване за всяка от страните, ако взаимоотношенията не са задоволителни. Разпечатала съм ти един, така че можеш да го погледнеш.

— Искам да добавиш в него, че ако Чейс или баща ти имат нужда от мен в ранчото, а аз съм уредил кой да ме замести тук, няма да има проблем.

Тя отново се облегна и отпи от колата си.

— Мога да го направя, Калън, но това няма нужда да бъде вписано. То просто си е така. Надявам се, че думата ми ти е достатъчна.

— Така е.

— Значи си говорил за това с Чейс?

— Беше първата ми работа сутринта.

— Ами… другите неща?

— Да. Отне му известно време да загрее. — Калън й се усмихна. — Винаги, когато ти се прище някой да ми срита задника, просто трябва да му кажеш, че съм се провалил с теб и той ще се погрижи.

— Не съм очаквала нещо различно от брат си — сладко каза тя. — Но и аз сама мога да ти сритам задника. И все пак е хубаво да знам, че го е грижа.

— Грижа го е. Искам да погледна оценките на сезонните работници, които планираш да наемеш. Не казвам, че ще опитам да те накарам да размислиш за тях, след като вече сте работили заедно. Просто искам да знам с кого ще си имам работа.

Тя си го записа.

— Ще ти ги изпратя.

— И последно, имам някои идеи за някои допълнителни неща, които можем да предлагаме.

— Например?

— Някои хора просто искат да се качат на кон, да се поразходят малко, да слязат и да идат да пийнат нещо. Други може да искат да се понаучат, да се занимават по-активно. Да оседлават, да чистят конете.

— Предлагаме уроци по езда за детския клуб през лятото.

— Не само децата може да искат да научат нещо или да чистят кон. Правиш всичко за готвенето, нали? Пазаруване, учене, овкусяване. Имам предвид нещо такова, но за конярство. Учене, хранене, поене, чистене. Не само езда, а пълно… каубойско изживяване.

— Запиши го подробно — подкани го Бодин, докато си водеше бележки. — А после го задействай през Джеси. Ще мине и през Рори, мама и мен, но Джеси ще е тая, която ще му придаде блясък, преди да стигне до нас.

— Добре, ще го направя.

— Не само сме отворени за свежите идеи, Скинър, ние ги харесваме. Имаш ли и други?

— Няколко, които още формулирам.

— Добре. Междувременно ето ти разпечатания договор.

— Става. — Той се изправи. — Довел съм Лео.

— О, аз не… — Млъкна, като погледна часовника си. — Трябват ми още петнайсетина минути.

— Ще изчакам. Казах, че през април ще те водя на танци.

— Спомням си.

— Както тръгнаха нещата, няма защо да чакаме. Какво ще кажеш за събота вечерта?

Тя понечи да усмихне, но наклони глава.

— Истински танци ли имаш предвид?

— Че какво друго? Само секс ти е в главата, Бодин. Трудно е да те виня за това, но си мисля, че в „Раундъп“ все още има танци в събота вечерта. Мога да те взема в осем, но може да е и в седем, първо да вечеряме.

— Вечеря и танци в „Раундъп“? Добре.

— Хубаво. Ще ида да проверя конете.

Вечеря и танци, помисли си Бодин, когато той излезе. Кой да знае, че Калън Скинър ще се превърне в такъв традиционалист?

 

 

Макар да й се очертаваше натоварена събота, Бодин прецени, че би могла да приключи работния ден до три. Най-късно до четири.

Не че щеше да й е нужно много време, за да се приготви за вечерта в „Раундъп“. Макар че би могла да облече рокля, просто за да изкара Калън от равновесие. Обичаше да танцува, но не беше излизала нито на среща, нито с приятелки от… Боже, дори не помнеше откога.

Но колкото и да обичаше да танцува, й трябваше допълнително време, за да се издокара за след това. Възнамеряваше да си организира собствена вечеринка, след като оркестърът прибере инструментите.

Вече беше сложила в джоба си ключа от вилата „Халф муун“, а в куфарчето си имаше списък с нещата, с които искаше да я зареди. Всичко щеше да е готово, можеше да се погрижи за това, а тя щеше да разполага с достатъчно време вкъщи, за да се разкраси и облече.

В скрина имаше предизвикателно бельо. Ако нещата с Калън потръгнеха, щеше да й се наложи да инвестира в повече, но и това, с което разполагаше, щеше да свърши работа. Вече беше го проверила, за да е сигурна, че всичко е наред. Бяха минали тринайсет месеца от последния път, когато имаше причини да си го сложи.

Наситената с ангажименти година беше част от причината, но имаше и друга. Сексът не трябваше да е съпроводен с усложнения, но всяка жена си имаше стандарти. Трябваше да почувства искрата и наистина да хареса мъжа, преди той да може да оцени предизвикателното й бельо.

Преди да постигне по-голямата част от персонала за смяната си, Бодин избра бутилка вино от избата, две бири и бутилки кока-кола от „Кръчмата“, като ги отбеляза в инвентарния лист и ги добави към сметката си.

Взе си кафе от магазина „Лонгбоу“ и макар да се поколеба дали ще им трябва, добави и нещо за хапване.

Натъпка всичко в платнената торба, която държеше в кабинета си, и тъкмо се беше захванала за работа, когато Джесика дойде.

— Не те очаквах толкова рано — каза тя.

— Надявам се и да си тръгна рано. Имам среща — отговори Бодин.

— Хм. — Джесика влезе и опря бедро на бюрото. — С кого, къде, как?

— Калън Скинър, вечеря и танци в „Раундъп“.

— Ако имаше залагане, щях да заложа на Кал. Какво ще облечеш?

— Не съм решила. Мога да разтърся чувствата му и да си облека рокля. Имам няколко.

— Това първа среща ли е?

— Предполагам, че може да се нарече и така.

— Значи, определено рокля. „Раундъп“ е в списъка ми с препоръки към гостите, които искат да опитат нещо местно. Не е официално място, нали?

— Добро е за сандвич, студена бира и танци през уикендите. Не си ли ходила?

— Не.

— А, трябва да идеш. Хубаво е да познаваш местата от списъка си, а там е забавно.

— О, Джес, ето те къде си. Извинявай, да се обадя ли по-късно? — Челси се подаде на вратата.

— Сега е удобно.

— Тъкмо казвах на Джеси, че някой уикенд трябва да иде в „Раундъп“ — обясни Бодин.

— Не си ли ходила?

— Очевидно имам дупка в списъка с дейностите си.

— Трябва да идеш — реши Челси. — Забавно е. Храната е много добра. Не като тази тук, но я бива, а музиката е винаги от местни банди. Хубаво място е за излизане вечер, ако не ти се ходи чак до Мисула.

— Кое? — запита Рори, докато влизаше.

— Какво правиш тук? — отговори му с въпрос Бодин. — Днес почиваш.

— Сватбата на Карлу. Карлу Притчет. Поканен съм и реших да дойда и да ударя едно рамо с подготовката. Кое е хубавото място?

— Говорехме за „Раундъп“. — Челси бавно отметна коси. — Джес не е ходила.

— Е, ами трябва да идеш. Довечера ще свирят „Битъруутс“.

— О, обичам „Битъруутс“! — В допълнение към отметнатите коси Челси добави бързо и секси пърхане с мигли. — Краката ме заболяват от танци, когато свирят те.

Рори отвърна с очарователна усмивка.

— Ами да идем. Сватбата ще е следобедна и в тесен кръг, нали така? Ще имаме предостатъчно време.

— О, такова, бих искала…

Облегната на стола, Бодин наблюдаваше как умният й брат подпечатваше сделката.

— Всички ще идем. Да поизпуснем малко пара. По дяволите, да вземем Кал и Чейс. Хайде, Джеси, няма нищо по-добро в събота вечерта от „Раундъп“ и „Битъруутс“.

— Не съм сигурна дали…

— О, хайде де, Джес — настоя Челси. — Ще си направим парти, без да се налага да планираме и организираме.

— Ще я научим на каубойски танц. — Рори леко тупна Челси по рамото и я накара да се засмее.

Двамата излязоха, погълнати от плановете си, а Джесика паникьосано погледна Бодин.

— Не го мисли — успокои я приятелката й. — Ще бъде забавно.

— Само дето на срещата ти ще има цяла тълпа хора.

Бодин сви рамене.

— Ще вземем по-голяма маса. А Челси забрави за какво дойде. Това е магията на Рори Лонгбоу.

— Ще разбера. Честно, Бо, мога да им обясня, че с Кал имате среща.

— Не. — Бодин ужасена вдигна ръце. — За нищо на света. Това прави нещата твърде важни, а не искам другите, включително и нашите, да ги приемат така. А освен това не съм ходила в „Раундъп“ с Чейс и Рори от месеци. Подготви се за истинска монтанска вечер.

Когато Джесика излезе, Бодин изпрати на Калън есемес.

Разчу се за „Раундъп“. Вечерята с танци за двама стана за шестима. Повече партньори за танци. Не си прави планове за след това. Вече съм ги направила.

След няколко минути той й отговори:

Нямам проблем с тълпите. Преди затваряне.

— Става — измърмори Бодин и си записа да се свърже с управителя на „Раундъп“, когато отвори по обед, и да запази маса за шестима.

 

 

Калън се прибра по-късно, отколкото беше планирал, но все пак имаше достатъчно време, за да се изкъпе и преоблече. Може и да беше планирал вечеря за двама, с разговорите, танците и каквото там още можеше да последва, но се бе научил да приспособява плановете и очакванията си.

При това празничната атмосфера можеше да отпусне малко напрежението от онова, което можеше да последва.

Тя каза, че имала планове. Не беше трудно да предположи какво включваха въпросните планове.

Сутринта беше подменил чаршафите — свали единия комплект и сложи втория. За едно нещо беше напълно сигурен: ако плановете им съвпаднеха, нямаше да преспи за пръв път с Бодин в спалнята й.

Това щеше да е проява на неуважение към семейството.

Влезе в хижата и бързо се огледа. Освен чаршафите, с които вече се беше оправил, нямаше какво друго да разтребва, преди да му се наложи да забавлява жена. Знаеше как да поддържа спретнато малкото пространство, миеше си чиниите и си окачаше дрехите.

Смяташе, че така показва уважение към хората, които му бяха дали този покрив, а освен това беше замесена и голяма доза самоуважение.

Пропусна бирата след работа. В „Раундъп“ щеше да пийне една-две, а и трябваше да шофира. Запъти се към банята, извади звънящия телефон от джоба и видя екрана.

— Здравей, мамо. Разбира се, че имам минута. Даже повече.

Слушаше, докато сваляше палтото си. Метна шапката си на стола и прокара ръка през косата си.

Тя никога не искаше много. Един син не можеше да откаже на майка си, дори когато молбата беше неприятна.

— Имам време в понеделник. Мога да дойда към четири, ако те устройва, и да те откарам до гробището. Какво ще кажеш след това да идем на вечеря? Е, защо вечерята с майка ми ще ми създава притеснения? Ако Савана и Джъстин искат, ще ви взема всички. И детето също.

Разкопча ризата си.

— Не, добре тогава. Само ти и аз. Как е тя? Не остана много време до идването на второто.

Седна и свали обувките си, докато майка му разказваше за бременността на сестра му. Когато приключи, отново му благодари и той остави телефона отстрани.

Никога не искаше много, помисли си той отново. Щеше да я откара до гроба на съпруга й. Никога нямаше да разбере любовта и отдадеността й към мъж, който беше проиграл живота си и живота на семейството си, но щеше да я откара, а той щеше да запази мислите за себе си.

Отново се сети за бирата, но поклати глава. Да изпие една сега, щеше да е от слабост, а не от желание. Събу дънките и влезе под душа в малката баня.

И си напомни, че Бодин и вечерта бяха много по-близо от понеделник и гробището.

 

 

По времето, когато Калън излизаше от банята, а Бодин се въртеше пред огледалото с роклята, на която се беше спряла, Естер, забравената Алис, слагаше парче изстуден плат върху наранената си челюст.

Разплака се и знаеше, че може пак да заплаче, но студеното щеше да помогне за облекчаване на болката.

Сър беше толкова ядосан. Беше го чула да крещи и някой да му крещи в отговор, преди да й се нахвърли. Още не беше приключила с чистенето, а това само още повече го вбеси. От дълго време не я беше наранявал, но сега го направи, накара я да коленичи, като й дърпаше косата, удари я по лицето, по стомаха и се възползва от съпружеските си права по жесток и болезнен начин — по-жесток и по-болезнен от обикновено.

Някой го беше вбесил — част от нея го знаеше, но тя обвиняваше самата себе си.

Не беше приключила с чистенето, но вътрешният й часовник и слънцето през малкия прозорец й казваха, че той беше дошъл часове по-рано от обичайното. Къщата не беше подредена. Къщата, която той й беше дал.

Тя заслужаваше наказанието си.

Сега си тръгна — чу пикапа му, точно както беше чула онзи, дето крещеше в отговор, да си тръгва минути преди сър да влезе.

Лицето му пламтеше от гняв, очите му бяха тъмни и зли. Ръцете — тежки и жестоки.

А това беше денят й от седмицата, в който можеше да поседи навън за час, да поседи на въздух и да не работи. Беше й позволено да седи и да гледа залеза.

Погледна печално към вратата, вратата, която беше затръшнал, когато си тръгна и я обвини, че е мързелива курва. Въпреки че лицето, стомахът и останалите части, където толкова жестоко бе упражнил съпружеските си права, я боляха, приключи с чистенето и използва изстиналата вода, която се беше разплискала по пода.

Беше ритнал кофата. Или тя я беше ритнала. Може би беше тя, защото тя бе непохватната, мързеливата, неблагодарната.

Каза си, че трябва да си направи чай и да почете от Библията, да се разкае за греховете си, но очите й отново се наляха със сълзи, когато погледна към вратата.

Беше егоистично от нейна страна да копнее за този час навън, да желае да седи и да гледа небето, обагрено от цветове, може би дори да види да се появява някоя и друга звезда. Егоистично, защото не беше го заслужила.

Въпреки това се дотътри до вратата, прокара пръстите си върху нея и притисна парещата си буза. Ако се заслушаше внимателно, можеше да чуе птиците, но не и вятъра през дърветата, както щеше да е, ако беше от другата страна.

Вятърът, който щеше да охлади болката и да успокои отново сърцето й.

Не разбра, че бе докоснала бравата, преди тя да се завърти.

Уплашена, ужасена, отскочи от нея. Бравата никога не се въртеше. Дори когато я търкаше, за да я почисти.

Бавно се протегна, докосна я отново, натисна съвсем леко. Тя отново се завъртя и издаде щракащия звук, както когато сър я използваше.

Задъха се и дръпна леко.

Вратата се отвори.

За миг й се привидя, че сър стои там с вдигнати юмруци, за да я накаже, задето си бе позволила такава свобода. Дори се присви и вдигна ръце, за да предпази лицето си.

Само че ударът не последва. Когато отново свали ръце, се огледа и не видя никого, дори сър.

Вятърът се носеше около нея, сякаш я подканяше навън. Престъпи прага.

Подскочи, когато вратата се затръшна зад гърба й, отвори я и бързо влезе вътре. Сърцето й блъскаше в гърдите като чук, тя се свлече на колене и занарежда молитви.

Но привличането беше тъй силно, вятърът — толкова сладък, че тя пропълзя обратно и отново отвори вратата.

Изправи се бавно. Дали сър не я беше оставил отключена нарочно? Като награда? Като изпит?

Погледна към заснеженото парче земя, където напролет щеше да обработва зеленчуковата градина. Наблизо кучето спеше под кривия навес.

Направи две крачки, изчака.

Няколко мършави кокошки кълвяха в курника, старата крава преживяше, дръгливият кон дремеше изправен.

Не видя друго живо създание. Чуваше птиците и вятъра през дърветата. Направи още една крачка по грубо почистената пътека, която водеше от къщата й към дома на сър.

Вървеше замаяна, забравила побоя и болките от чистата радост, че е навън, без да е вързана, че може да върви във всяка посока.

Наведе се, загреба сняг с голата си ръка и го прекара през лицето си. О, почувства се толкова хубаво!

Взе още сняг и го близна. Звукът, който издаде, й беше толкова чужд, че не разбра, че иде от нея. Не знаеше, че се е засмяла.

Кучето чу, събуди се със свиреп лай и се хвърли към нея. От страх тя се затича, куцукайки. Бяга, докато дробовете й не пламнаха, докато ужасяващият лай не заглъхна. От усилие остана без дъх и се свлече в снега.

Като се бореше да си поеме въздух, се загледа в небето през дърветата. Лежеше неподвижно, удивена от формите на облаците и на клоните, които ги пресичаха.

Нещо погъделичка някаква част от мозъка й, някакъв дълбок спомен, който я накара да размърда ръцете и краката си и отново да се засмее.

Когато се изправи и погледна надолу, видя ангел в снега. Изглежда сочеше на запад. Да, на запад слънцето залязваше.

Сър би искал тя да се подчини на ангела.

В дългата си памучна рокля и по чехли Естер закуцука на запад.

Докато се оглеждаше за ангели, небето започна да се обагря в червено, да се облива в пурпурно, да блести в златно. Омаяна, тя продължи напред. Звукът от падащия от клоните сняг звучеше като музика в ушите й. Ангелска музика, която показваше пътя й. Стигна до място, където малки камъчета — спомените й подсказаха, че това е чакъл — минаваха през снега.

Не забеляза кога чакълът се смени от кал и кога пътят се разклони. Видя птица и известно време я следва като омагьосана.

Птиците летяха, летяха и ангелите.

Въздухът стана по-студен, много студен, когато слънцето се скри. Луната изплува над главата й и тя продължи да се движи и да й се усмихва.

Малко стадо елени изскочи пред нея и прекоси пътя. Тя залитна назад с разтуптяно сърце, докато очите им — жълти в мрака — светеха към нея.

Дяволи? Очите на дяволите светеха в жълто.

Объркана осъзна, че не знае къде се намира, че не знае кой път води към къщата й.

Трябваше да се върне там, да се върне и да затвори вратата, която въобще не трябваше да отваря.

Сър щеше толкова много да й се ядоса. Достатъчно, за да я набие с колана по гърба, както беше правил, за да я научи да му се подчинява.

Обзета от паника — можеше да почувства колана по гърба си — тя се затича. Тичаше с вцепенени крака. Когато се подхлъзна и падна, коленете й пламнаха, а дланите й се разкървавиха.

Трябваше да се върне в къщата и да се разкае, да се разкае за големия си грях.

По лицето й се застичаха сълзи; дъхът й излизаше накъсан от дробовете й, докато замаяна и отмаляла й се наложи да спре и да изчака главата й да спре да се върти.

Отново се затича, вървя, тича, куца, изгубена в мислите си, в отчаянието си. Отново падна на чакъла. Не, това не беше чакъл. Път. Спомняше си пътищата. По тях човек пътуваше. Пътят можеше да я отведе отново у дома.

С надежда в сърцето отново закуцука напред със стичаща се по прасците й кръв от разранените колене. Пътят щеше да я отведе у дома. Щеше да направи чай, да чете Библията и да чака сър да се върне.

Нямаше да му каже, че е оставил вратата отключена. Нямаше да е грях, ако премълчи. Да му каже, щеше да е проява на неуважение, разсъди тя. Щеше да му спести, че е направил грешка.

Щеше да си направи чай, да се стопли отново и да забрави за снежния ангел, за птицата и небето. Къщата й, къщата, която сър й беше дал, бе всичко, което й беше нужно.

Вървеше, вървеше, а не можеше да я открие. Краката й отказаха, а главата й отново се замая. Можеше отново да си почине, само за минута. Щеше да си почине, а после да открие пътя към дома.

Но преди да го направи, луната се завъртя над нея. Започна да се спуска на спирали надолу и накрая падна, като я обви в мрак.