Нора Робъртс
Завръщане към залеза (11)

10.

Декември нахлу с вихрушка от събития, партита, лудостта по украсяването, жонглиране с графиците, след като голяма част от персонала беше поразен от двайсет и четири часов вирус, а Бодин трябваше да се справя и с неволите покрай пазаруването.

Обичаше да пазарува, особено ако е бързо, спокойно и онлайн. Само че Коледа вдигаше летвата й за подаръците. Не можеше да се спре на някой достатъчно добър, или поне не съвсем лош подарък, когато ставаше въпрос за Коледа.

По отношение на коледните подаръци беше перфекционистка.

Вече беше осигурила подаръка на баща си — две дузини пури „Коиба“, както и старинна кутия за пури, за която се беше борила яростно в Ибей. Беше допълнила това с бутилка превъзходно малцово уиски „Три шипс“. Братята и бабите й също бяха отметнати в списъка. Подаръците за управителите бяха поръчани, а скоро щеше да надпише и картичките, с коледните бонуси за персонала.

Подаръците за приятелите, както и няколкото шеговити изненади — традицията на Лонгбоу за съдържанието на коледните чорапи — не я тревожеха. Все още обаче търсеше съвършения подарък за майка си.

Това я остави уязвима за настояванията на Джесика за шопинг тур до Мисула.

И така в един от редките си почивни дни, когато би предпочела да спи до късно и после да излезе с Лео на дълга самотна езда, Бодин търсеше празно място на градския паркинг.

Понеже на всички синове и дъщери явно им беше хрумнала същата идея, й отне известно време, за да го постигне.

Поне утрото беше ясно, мислеше си тя, когато най-сетне успя да намести пикапа си. Студено и хапещо, но ясно и свежо.

Слезе от колата, преметна чантата си през рамо и погледна Джесика.

— Когато открия идеалния подарък за майка ми, а аз ще го направя, ще идем на пица в „Бига“.

— Добре.

— Яла си там, нали?

— Не. — Джесика извади червилото си и без помощта на огледало успя да го нанесе съвършено върху устните си.

— Как го правиш? — запита Бодин.

— Кое?

— Да си слагаш така червило, без да гледаш.

— Е, знам къде са ми устните.

И Бодин знаеше къде са нейните, но й се искаше да научи този трик.

— Значи ми казваш, че не си била в „Бига“…

— Ако някога ми се случи да се храня в Мисула, обикновено си взимам салата.

— Това е просто тъжно. — Бодин пое по стълбите към улицата. — Идваш тук по няколко пъти в месеца, но не си яла от най-добрата пица в Монтана, а може би и в света?

Джесика я изгледа със съжаление.

— Трябва да ти напомня, че съм от Ню Йорк. Няма по-хубава пица от нюйоркската.

— Хм, ще видим какво ще кажеш после. — Застанала на тротоара, Бодин сложи ръце на кръста си и огледа красивия град с хубавите магазини, ресторанти и бирарии наоколо. — Абсолютно никаква идея нямам за подарък на майка ми.

— Все нещо ще ти хване окото. Мислех си, че проявявам изисканост в избора на подаръци, но в сравнение с теб съм като някаква селянка. Честно, Бо. — Винаги щастлива да пазарува, Джесика хвана Бодин под лакът. — Онези снимки, които увеличи и оцвети за Кора, както и онази наистина красива тройна рамка? Толкова съвършено, толкова умно.

— Рамката я взех от магазина на сестрата на Калън. Имат невероятни неща. „Крафти арт“.

— Обичам го този магазин! На сестрата на Кал ли е?

— Неин и на възхитителния й съпруг, да.

— И аз съм изтезавала кредитната си карта там. Но истинският подарък са снимките.

— Най-добра е сватбената й снимка с дядо ми, а онази с майка ми е много сладка. Начина, по който той ги притиска до себе си. Онази с маминка и майка, с Алис като бебе, може малко да смути нещата. Можеш да питаш — добави Бодин, когато Джесика не каза нищо.

— Знам, че има някакви сложни чувства около Алис. Както и че е избягала като млада.

— В деня на сватбата на мама. Просто си тръгнала, оставила някакво детинско писмо, доколкото съм успяла да разбера, и потеглила с един от пикапите. Заминала за Калифорния да става филмова звезда. — Бодин завъртя очи. — Знам, че изпратила няколко пощенски картички, след това — нищо. Нито дума на овдовялата си майка.

Тъй като вратата беше открехната, Джесика побутна малко повече.

— Предполагам, че са се опитвали да я намерят?

— Никой не говори много за това, защото маминка се разстройва и се карат с бабчето. Не мога да виня бабчето за отношението й, като гледа дъщеря си как през цялото това време скърби и страда. Предполагам, че не мога да виня и маминка за чувствата й.

Подминаха мъж, който носеше върху дънките си чорапи на еленчета до коленете и звънчета за шейна около шията си.

— Алис й е дъщеря, също като майка ми. Което поставя мама между чука и наковалнята. Така че не се говори много за това, но децата знаят как да дочуват това-онова, а сме чули достатъчно. Знаем, че маминка наела детектив и открили пикапа изоставен в Невада, мисля. А Алис просто изчезнала. Предполагам, че не е трудно да го направиш, ако искаш.

— Това е много тежко за Кора — отбеляза Джесика.

— Да. Бабчето няма да хареса много подаръка ми за маминка, но предполагам, че ще загладя нещата, защото успях да изнамеря кръщелната й рокля, която собствената й баба ушила, и я възстанових.

— Невероятна работа. А това, че ще е заедно с малки снимки на всички бебета, които са я носили, е гениално.

Бодин спря пред един магазин.

— Имам си своите моменти. Често си мисля дали някога ще срещна Алис Бодин, ще ми се да й прасна един. Достатъчно за нея. Нека опитаме тук, да видим дали нещо няма да ми хване окото.

Не харесаха нищо, но в „Крафти арт“, магазина на сестрата на Калън, Бодин се натъкна на златна мина.

— Трябваше да се сетя, че трябва първо да мина оттук. Надявах се Савана да е тук днес.

— Идвам тук всеки път, когато дойда в Мисула. Трябва да съм я срещала.

— Доста е бременна в момента.

— Да! Прекрасна е. А сега имам още една връзка с Монтана.

Бодин взе елегантна дамска чантичка от щраусова кожа.

— Това е за Сал. Пурпурното е любимият й цвят, а тя никога не би си я купила. Не е практично.

— Може би не, но е красива.

— Оправих се със Сал. Тя обича момичешките неща.

— Много от нас ги обичат, Челси също. Ще й взема тоя шал.

Бодин го погледна — приличаше на небето на Монтана по залез.

— Повече от прекрасен е, но няма да й пази топло.

— Той не е за това. — Джесика го уви около шията си, изви го тук, подгъна го там и шалът заприлича на нещо, излязло от модно списание.

— Как го направи, без да гледаш? И не ми казвай, че знаеш къде ти е шията.

— Специални умения. — Отиде до огледалото и прокара пръсти по тънката гладка коприна. — Искам го за себе си, значи е хубав подарък.

— Ако това ми беше мерилото, никога и за никого нищо нямаше да открия. Аз просто… О!

— Какво? Виж тази картина. Това е твоята къща, нали?

— Това е ранчото. Има сняг по планините, по високите върхове, но в саксиите и в лехите — есенни цветя. А дърветата гинко са позлатени.

Продавачката, надушила сериозни клиенти, дойде при тях.

— Творбата е на една от местните художнички. Харесват ми ярките цветове на гинкото, прекрасните разлети линии на ранчото и как небето е почервеняло зад планините. Иска ми се да седна на тази стара пейка под дърветата и да гледам залеза.

— Как е нарекла картината си?

— „Спокойствие“. Мисля, че й подхожда. Това е ранчото на Бодинови. Семейството притежава и управлява ваканционното селище „Бодин“ — едно от най-хубавите места за почивка или просто за хапване наоколо. Семейството живее от поколения там. На около час път с кола от Мисула е.

— Вижда се близкото ограждение за конете в ъгъла тук, а ето там, на предната веранда, спи Честър. Нашето куче — поясни Бодин на продавачката. — Аз живея там. Бодин Лонгбоу. — Протегна ръка.

Продавачката се изчерви от смущение, когато стисна ръката на Бодин.

— О, за бога! И ме слушахте как ви обяснявам всичко това. Много се радвам да се запознаем, госпожице Лонгбоу. Стейша — художничката — ще е на седмото небе, задето сте харесали картината й.

— Надявам се да е доволна и задето ще я купя. За майка ми за Коледа е. Можете да й кажете, че искрено се възхищавам на работата й, но дърветата гинко бяха тези, които я продадоха.

Обърна се към Джесика.

— Една есенна вечер, на тази пейка под тези дървета баща ми целунал майка ми за пръв път.

— О, за бога! — отново възкликна продавачката и размаха ръка пред лицето си, а очите й се напълниха със сълзи. — Толкова е романтично. А това, това си е съдба, нали така? О, трябва да се обадя на Стейша. Нали нямате нищо против?

— Ни най-малко. Можете да й кажете, че когато майка ми разказва историята за онази първа целувка, казва, че се е почувствала все едно целият свят се е позлатил точно като листата на дърветата.

Сега вече продавачката бръкна в джоба си за кърпичка.

— Колко време ще й отнеме да ги нарисува сега двамата там? — зачуди се Джесика и се сепна. — Извинете. Мислех си на глас.

— За бога, Джеси, това е най-прекрасната проклета идея въобще! Може ли да го направи? — настоя Бодин. — Ще е по-скоро намек за двамата, нали, от разстояние. Мога да й донеса снимки на двамата от тогава, но все пак няма нужда да им рисува портрети.

— Още сега ще й се обадя. Живее в града. Обаждам й се.

— Джесика… — Бодин прегърна Джесика през рамо. — Тук улучих съвършения подарък, а ти го качи с едно ниво нагоре. Майка ще се развълнува. Истински ще се развълнува. Ще те черпя пица.

През годините Бодин често беше се наслаждавала на пазаруването с майка си и с бабите си, макар че майка й, докато си търсеше черна чанта, се чувстваше задължена да огледа цялата вселена преди да вземе решение.

Трябваше да признае обаче, че обиколката с Джесика и изключителният успех при пазаруването надхвърляха всичко. Зареди се и с шеговити подаръци — особено й харесаха чорапите на каубои само по ботуши, шапки и бельо.

Щастлива, тя се остави да бъде придумана от експертката Джесика и накрая си купи червена кожена рокля — цвят, който обикновено подминаваше — бяла риза с очарователни маншети за под роклята и ново червило, макар че често забравяше да го използва.

Няколкото парчета пица от „Бига“ накрая направиха деня чудесен.

Бодин отхапа от пицата и погледна Джесика.

— Е?

— Хубава е. — Джесика отхапа отново. — Наистина е добра.

— Случаят е приключен. Макар да не разбирам защо искаше твоята половина да е със спанак.

— Здравословен е и е вкусен. А случаят не е приключен. Пицата наистина е превъзходна, обаче…

Докато дъвчеше, Бодин вдигна пръст във въздуха.

— Това е просто нюйоркски инат.

— Някой ден ще идем на пазар в Ню Йорк, ти и аз.

Бодин отхапа от парчето и се изкикоти.

— Да бе, ще стане…

— Ще намеря начин и когато стане, ще те заведа в „Ломбарди“. Макар че… — Джесика отхапа още малко. — Трябва да призная, че като съм тук, Ню Йорк не ми липсва толкова много.

— Често ли се сещаш?

— От време на време. Може би никога няма да свикна с тишината. Все още се будя посред нощ, защото е толкова тихо. Или поглеждам през прозореца с очакването да видя сградите, уличното движение, а насреща ми са само поляни и планини.

— Струва ми се странно да ти липсват тия неща. Шумът и трафикът.

— И все пак е така. — Джесика се засмя и отпи малко вино. — Понякога ми липсва ритъмът, енергията… както и тайландският ресторант зад ъгъла. Но в същото време съм омаяна от тези планини, от въздуха, от работата, която наистина обичам, и хората, с които се запознах. А сега се уча и да яздя.

— Как върви? Исках да дойда, но реших, че засега може да не искаш публика.

— Правилно си се сетила. Баба ти е невероятна и е много търпелива учителка. Спрях да имам чувството, че рискувам живота си всеки път, като възсядам Мейбъл. Не е зле само за три урока.

— За нула време ще те научим и как да прекарваш добитък.

— Да бе, че да стана като теб — заяде я Джесика.

— Ще се изненадаш от себе си. Не искам да го вземаш толкова на сериозно, но трябва да ти кажа, че за кратко време ти стана важен член от семейството на курорта. Започнах да разчитам на теб и това ме прави по-добра в работата ми.

— Това означава много за мен. Харесва ми да работя за теб, за семейството. Боже, наистина обичам да си сътруднича с Рори. Той е толкова умен и креативен и ме кара да се смея всеки ден.

— Той флиртува с Челси, нали?

Джесика опита да запази изражението си безизразно, но докато вдигаше пицата си, устните й се извиха.

— Може би. Трудно е да го вини човек. Тя е очарователна, освен че е блестяща и енергична. Успява да изпъкне в голямата картина и знае как да се справя с подробностите, когато й ги прехвърля. Челси е другата причина, поради която обичам работата си. Не бях сигурна, че ще се получи.

— Трудно е да повярвам, че си била несигурна в нещо, като си прекосила така страната.

— Предприех този ход в труден момент от живота ми и си казах, че ще е по-добре да го направя и да сгреша, отколкото просто да си стоя и да съм нещастна. Радвам се, че предприех тази стъпка и разбрах, че това не е било грешка, а най-правилното нещо.

Като изучаваше Бодин, Джесика отпи още вино.

— Струва ми се, че ще е безопасно да те питам защо ме нае. Жена от Ню Йорк, която никога не е била на запад от Мисисипи.

— Ами като прочетох автобиографията ти, очите ми се изцъклиха. Тя и препоръките ти ме накараха да подскачам в стола си. Не знаех дали ще си подходяща, разбира се. И беше някак тъжна.

— Така е.

— Но ми хареса. Имах добро предчувствие. Първите интервюта по телефона, после срещата ни, когато пристигна. В мен има доста ирландска кръв, както и от племето чипеуа. Това донякъде компенсира по-практичното френско начало. Вярвам в чувствата и ги следвам, когато е възможно.

— Значи така било…

— Именно. — Бодин чукна чашата си с тази на Джесика.

Слънцето се спускаше към белите върхове и ги обагряше в златисто, докато Бодин шофираше към дома.

Завършеният коледен списък и картината на щастливата художничка предвиждаха спокойствие през тези последни две седмици преди големия ден.

— Толкова се радвам на днешния ден… Макар че все още си мисля, че онази червена рокля е грешка.

— Стои ти чудесно. Можеш да използваш ярки цветове. Не знам защо не носиш червено и по-живи тонове.

Равнодушният глас на Джесика накара Бодин да я погледне. Ставаше все по-мълчалива и потисната.

— Добре ли си?

— М? Да. Да, добре съм. — Отново потъна в мълчание и се загледа през прозореца, докато светлината преминаваше в сумрак.

След малко се намести на седалката и погледна Бодин.

— Ние сме приятелки, нали?

— Разбира се.

Джесика въздъхна и поклати глава.

— Цял живот много съм внимавала със създаването на приятелства. Имам изключително добри познанства, интересни обикновени приятелства — от онези, с които излизаш на питие на всеки два месеца. Имала съм и приятели в службата, но винаги внимавах с кого се сприятелявам.

— И защо така?

— Може би заради разведените ми родители. Почти не си ги спомням заедно, а и честно казано, не съм прекарвала много време с всеки от тях. Отгледаха ме баба и дядо. Първо ме залъгваха. Оставаш при нас, защото майка ти пътува, или защото баща ти е на работа. След това илюзиите станаха очевидни дори и за дете. Родителите ми не ме искаха.

— Съжалявам. Това е… — Не можеше да намери думи. — Просто съжалявам.

— Баба и дядо ме искаха, обичаха ме и ми го показваха всеки ден. Но това е трудно да се преглътне. Собствените ти родители да не те искат. Сигурно в това се крие особеното ми внимание при създаването на приятелства. Но ние сме приятелки и аз наистина, ама наистина не искам да проваля това.

— Че защо ще го правиш?

— Целунах Чейс. Или той ме целуна. Бих казала, че едновременно се целунахме.

За да си даде време, за да го осмисли, Бодин вдигна ръка от волана и й направи знак да спре.

— Моля?

— Не беше планирано, от никого. Конят ме бутна към него. Всъщност, не, не ме бутна, обаче конят — на Кал конят, тоест, подуши косата ми и аз подскочих към Чейс. И тогава просто стана.

— Кога? На Деня на благодарността ли?

— Да.

— Знаех си. — Сега Бодин размаха юмрук във въздуха. — Не за целувката, но се досещах. Чейс имаше онзи объркан вид, който винаги придобива, когато се забърка в нещо.

Отново върна ръката си на волана и си даде сметката, че е надула газта, така че леко намали скоростта.

— Ама истинска целувка ли? По устата?

— Да, истинска целувка. И се сетих, че ти е брат. Аз съм ти приятелка, но също съм и твоя подчинена, така че…

— О, я зарежи това. Чейс е възрастен човек и може да целува когото си поиска… стига да не среща съпротива. А той не би целунал някоя, която не иска, защото не е такъв човек, така че ако и двамата нямате нищо против, защо аз да имам?

— Не бих казала, че той нямаше нищо против. Точно той спря и после почна да ми се извинява, а на мен ми се прииска да го цапардосам. Имам предвид, що за идиот… — Млъкна. — Той ти е брат.

— Аз може и да обичам брат си и пак да знам, че в някои отношения си е идиот. Извини ти се, защото те е целунал?

— Защото се бил възползвал от мен. — Като осъзна, че среща разбирането на публиката, Джесика се отпусна. — Възползвал се… Да не би да изглеждам като някоя, която ще остави който и да е да се възползва от нея? Че аз съм от Ню Йорк! Да не мисли, че не съм се отървавала от мъже, които са настоявали, когато аз не съм искала? Не бил искал да съм се чувствала задължена — все едно ще започна нещо с него, защото съм се почувствала притисната като служителка на курорта. Така ли си обяснява целувката ми? О, най-добре да се оставя, ако искам да си запазя работата! Ако бях се почувствала насилена, на него щеше да му стане ясно ей така! — Тя щракна с пръсти. — Не съм някоя уплашена слаба мишчица, от която човек може да се възползва или да й се налага.

Бодин я изчака да се поуспокои.

— Ето какво ще кажа. Извинил се бил? Ами той си е такъв. И предполагам, че известно време си е мислил как те е целунал. Чейс не е човек на импулсивните действия… освен когато не се мотае около Скинър, който успява да го предизвика. Той… обмисля нещата и очевидно е мислил за теб, преди да реагираш в тази конкретна ситуация. И тогава веднага се е почувствал отговорен. Не казвам, че не трябва малко да си ядосана заради непохватността му, която си е откровено обидна, но се надявам, че можеш да му дадеш малко кредит, предвид че просто си е бил Чейс.

— Мога да опитам.

Бодин я сбута по рамото.

— Не че заставам на негова страна. Е, може би мъничко. Надявам се да си му дала да разбере, че те е обидил.

— О, да.

— Което би трябвало да го е объркало и смутило, и вероятно го е ужасило, защото изпитва силно уважение към жените. Не бих го нарекла уравновесен.

Джесика се изсмя като си го представи.

— Не е като Рори. Защо не пообсъдим малко и това? Рано или късно Рори ще премине фазата на флирта с прекрасната Челси, ако тя пожелае повече. Чете хората със същата лекота, с която някой учен чете книги, ето защо е толкова добър в продажбите. И той като Чейс не би се възползвал, но би се придвижил много по-бързо. Както и да е.

Продължи да шофира, докато си събере мислите.

— Не бих се изненадала, ако той — Чейс де, измисли и извинение за извинението, така че ще те питам като приятелка дали го харесваш.

— Разбира се, че го харесвам — започна Джесика. — Той е много мил мъж.

— Рори също е мил мъж.

Джесика въздъхна.

— Не…

„Приятелки“, помисли си тя. Не просто приятелки от работата, не само познати. Приятелки. Можеше да направи следващата стъпка.

— Чейс ме привлича. Допада ми.

— Тогава ако искаш това да се повтори или нещо повече, ще трябва да направиш следващата стъпка. Той няма да я направи или ще мине около година или някъде там, преди да се осмели.

— Само за да се изясним. — Джесика вдигна пръст. — Да не ми казваш, че трябва да започна да свалям брат ти?

— Казвам ти и като приятелка, и като твоя шефка, само за да обобщим всичко, че двамата с Чейс сте зрели хора, и двамата сте необвързани и със здрав разум. Като негова сестра, която го познава от всичките му страни, ти давам съвет, че ако искаш нещо, ще трябва да го започнеш ти и никой, който ви познава, няма да се шокира или разтревожи, ако започнете да спите заедно. Не знам защо хората толкова усложняват секса.

— Не съм казала нищо за секс.

— Разбира се, че си.

Джесика въздъхна.

— Разбира се, че съм. Трябва да помисля за това. Не искам да мине цяла година или някъде там. Ден-два са ми достатъчни. Бодин?

— Мхм?

— Харесва ми да си имам приятелка.

Бодин я погледна и се усмихна.

— Имаш късмет с мен. Дяволски добра приятелка съм.

Продължи да се усмихва и отново натисна газта. Вече почти се бяха прибрали, помисли си тя, като подмина синята табела от отсрещната страна.

 

 

Ако гумата на Карин Алисън се беше спукала две минути по-рано, Бодин щеше да я види и да спре, вместо двете коли да се разминат.

Две минути щяха да са променили всичко.

Почисти кръвта от ръцете си със сняг. Не беше искал да го направи. Защо момичето просто не се подчини? Той имаше правото, дадено му от Бога, дори задължението да се плоди, да продължи рода си.

Да разпръсне семето и синовете си по света.

И нима Бог не я беше изпратил на пътя му?

Тя стоеше там, отстрани на пътя, със спуканата гума на колата си. По-ясен знак за божествена намеса никога не беше виждал.

Ако беше твърде възрастна, за да ражда деца, или пък грозновата (мъжът имаше правото да си вземе прилична жена за съпруга), щеше да смени гумата й като добър християнин и да си продължи по пътя.

Да продължи лова.

Обаче тя беше млада. По-млада от кръчмарската курва и красива като капка. Тъй като вече се беше подготвила да повдигне колата с крика, бе показала, че притежава известен дух, а мъжът би искал този дух да премине в синовете му.

А и нима не му беше благодарила и не му се беше усмихнала красиво, когато той спря, за да й помогне?

Той ценеше доброто възпитание. Това, че бе отстъпила встрани, за да го остави той да поеме нещата, показваше, че си знае мястото.

След това обаче извади телефона си и каза, че ще се обади на приятелите си, при които отиваше, за да им каже какво става.

Не можеше да й го позволи.

Каза й го и тя му отвърна с поглед, който не му хареса. Погледна го с неуважение.

Той я удари. Сега, като се замислеше, не трябваше да допуска това, предвид станалото с предишната, която го принуди да използва юмрука си. Но трябваше да я удари силно, защото тя му крещеше и също го бе ударила в отговор.

И то право в топките, преди да я цапардоса здравата с кръстатия ключ за джанти.

Дишаше и дори леко стенеше, когато я натика в багажника на пикапа, когато я завърза и й залепи лепенка на устата, в случай че започне отново да крещи.

Освен това се върна и взе телефона й, както и електронния четец от колата й. Беше чул как полицията е открила тези неща преди.

Чувстваше се толкова прекрасно като знаеше, че е направил онова, което му бе предопределено, което трябваше да направи. Тя щеше да се събуди в стаята си и той щеше съвсем бързо да я научи къде й е мястото. И какви са й задълженията.

Но когато стигна в хижата и я извади, имаше много повече кръв от очакваното. Първата му мисъл беше, че трябва да почисти всичко това.

Втората, че беше умряла в багажника на проклетия пикап. Просто беше умряла.

Не само че вгорчи праведното му настроение, а и донякъде го уплаши.

Покри я и подкара направо. Дори не влезе в хижата. Домът му не беше място за някакво мъртво момиче, което не знаеше как да се държи.

Особено ако земята бе прекалено твърда, за да изкопае гроб.

Ожесточен заради лошия си късмет, подкара в нощта към пустошта, въпреки снежната буря. Отне му известно време, известно бродене през снега с мъртвото момиче на рамо, но не му се наложи да ходи надалеч.

Зарови я в снега, заедно с телефона й и електронната й книга. Но първо взе парите й и чаршафа, с който я беше увил. Не беше глупак.

Никой нямаше да я открие до пролетта, а най-вероятно и след това. Тъй или инак животните щяха да я намерят първи.

Замисли се дали да не каже молитва. Реши, че тя не бе достойна нито за молитвата, нито за него. Така че изчисти ръцете си от кръвта и я остави в мрачния покой на пустошта.