Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (1)

Пролог

XXII. §. Най-висшата и важна задача на Академията е (…) да тълкува Небесните истини.

Устав на Шведската академия, изготвен от Густав III и Елис Скрьодерхейм, 1786 година

Приятели!

Ще позволите ли да ви нарека така?

Учудени сте, виждам го в очите ви. Но аз гледам на вас като на свои приятели, въпреки че това е първата ни среща.

О, подлагате възглавница под главата ми, и то красива ленена възглавница. Благодаря ви за загрижеността, но наистина няма нужда. Когато човек е на смъртно легло, удобството не е от голямо значение.

Но достатъчно по този въпрос. Времето ни притиска, а имаме много теми за обсъждане, нали?

Вие, разбира се, вече сте запознати с възникналите събития — онези, които тази нощ достигнаха до смъртоносния си край. Но може би бих могъл да ви разясня някои от обстоятелствата.

Кога започна всичко? Кой беше началният момент?

Може би не споделяте мнението ми, но смятам, че знам както датата, така и часа.

Беше 12,59 часът.

На 11 октомври 2005 година.

Хюберт Рюдквист стоеше зад бялата дъбова врата в голямата зала на Борсата^[1]. Ръката му лежеше върху бравата, погледът му следваше движението на секундната стрелка на стенния часовник. Той чакаше търпеливо кръглия час.

Навлажни устните си, след което излезе през вратата, за да обяви името на лауреата. Помещението, разбира се, беше пълно с фотографи и журналисти от всички краища на света.

Рюдквист оправи сакото си и обяви с уверен глас:

— Добър вечер и добре дошли в Шведската академия. Нобеловата награда за литература за 2005 година се присъжда на английския писател Харолд Пинтър.

Сред тълпата се разнесе шепот.

— Най-накрая! — извика някакъв шегобиец.

Но Рюдквист не му обърна ни най-малко внимание. Вместо това той изчете мотивите на Академията на пет различни езика — шведски, английски, френски, немски, руски, след което погледна към морето от хора.

Тогава, сякаш случайно, погледът му се спря върху мен, както стоях в дъното на залата. Аз се взрях в синьо-сивите му очи и в същия момент ми стана ясно какво трябва да се случи.

Че Отмъщението трябва да се изпълни.

Най-накрая, както се изрази шегобиецът.

След това Рюдквист благодари за вниманието и даде интервю за присъстващите журналисти. Щяха да минат седем години до следващата ни среща.

Беше… една вечер… в средата на… май…