Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (63)

Шестдесет и трета глава

Орлеан,

Петък, 28 февруари 2014 г.

00:45

Настава момент на кристален покой, докато Пико разделя всичко наум: детайлите по скелета, шифрите на Иън Холоуей, ДНК резултатите, подхвърлените забележки на Люк за истината — и ги добавя към онова, на което я е научил баща й, всичко, в което вярваше.

Тогава нещата идват на място и той се оказва прав. Баща й е бил прав. Всяка казана от него дума е била истина. Той е бил прав.

Мили мой. Много се извинявам. Трябваше да вярвам повече.

Огънят се разгаря, горещината е като стена. Тя знае какво ще стане. Вдига поглед. Лиз Бресар лежи в параклиса на Девата с вързани ръце и крака; жена, оставена да умре в огъня.

На Лиз й се стори трогателно, нали така, братовчедке? Любов, която те кара да се жертваш.

Погледите им се срещат. Устните на Лиз изричат една-единствена дума: „Върви.“

— Не. — Пико е въоръжена. А в този момент не се страхува от огъня.

Изправя се, хвърля се напред в параклиса с изваден пистолет.

— Няма да умреш. Няма да го допусна. Ще те измъкнем оттук.

 

 

Огънят ги обгръща. Димът се стяга около шията й. Въжетата на краката на Лиз са стегнати професионално, а Пико няма нож. На светлината на огъня тя развързва, дърпа и тегли. Навежда се, за да използва зъбите си, усеща как възелът отпуска, напряга врат и разтърсва глава наляво и надясно.

— Инес, трябва да си вървиш. Махай се още сега, докато можеш.

Не си струва да отговаря, а и не може да говори. Усеща как възелът се отпуска и пъхва палеца си вътре, освобождава устата си.

— Къде е Ландис?

— Тук.

Тя се врътва. Той е на входа на параклиса, очите му са студени; винаги се контролира. Въоръжен е, но няма нейния опит; все още вдига пистолета, когато тя се прицелва.

— Забрави. Никога нямаше да бъда човекът, който да издигне Люк за крал, а сега няма да стана негова мъченица.

Той не слуша. Стреля. Тя се мята настрани и също стреля. Права се оказва, спусъкът на беретата е съвсем лек. Може би тя стреля първа. Мисли, че е възможно. Би трябвало да изкрещи за предупреждение, но няма време. Вижда как главата на Ландис се отмята наляво. Гърлото му зейва. Пада тежко назад.

Иззад дима чува виковете на Чеб Ясин:

— Браво, капитане! Братовчед ми ще се изпикае върху него от небето.

Беше забравила, че той е тук. Продължава да крещи нещо на алжирски и тя чува още три изстрела, а след това стъпки от бягащи крака.

— Върви! — настоява отново Лиз. — Моля те, Инес. Няма смисъл да умрем и двете.

— Не.

Тя губи ценни секунди, докато разделя коприната, а след това краката на Лиз са свободни.

— Ръцете ти. Бързо. Ще тичаме по-добре, ако са свободни.

— Не можеш. Много са стегнати.

Права е. Наистина са много стегнати. Ще й отнеме повече време, отколкото имат.

Няма намерение да позволи огънят да ги погълне. Иска да вземе костите, ала не може. Живите са по-важни от мъртвите. А най-важното е, че баща й е бил прав.

— Трябва да метнем якето ти върху главата, за да притичаш през огъня. Свий лакти…

Кожата е по-дебела, отколкото изглежда. Трябват й два замаха, докато обърне якето наопаки.

— Хуквай към вратата. Не спирай. — Блъска я между плешките. — Върви!

Лиз хуква.

Навела е глава, наполовина сляпа заради якето. Пико я следва.

Огънят е жив звяр, преследва я. Тя си поема дъх, задържа го, скача и се превърта сред дим, пламъци и горещина, без следа от чист въздух. Не смее да си поеме дъх. Лицето й е опърлено, очите я болят. Пламъците се протягат към нея, горят гърба й, ръцете, краката.

— Лиз? — Поглежда наляво, надясно, вижда фигура, която се движи прекалено бавно и не в правилната посока. Препъва се в един стол, става отново. Не са изминали почти никакво разстояние. Все още не е вдишвала. Ще трябва да вдиша. Отпред чува писък.

— Лиз! — Трябва да диша, за да извика; грешка. Олюлява се напред с дробове, пълни с дим. По лицето й се стичат сълзи.

Блъска се в превитото тяло на Лиз, стиска ръката й, изтегля я да стане, но тя не помръдва. Обръща се и не вижда Лиз.

Люк.

Той е хванал Лиз, държи я с другата си ръка. Протегнал се е между тях, стиска Лиз с лявата си ръка, а Пико тегли дясната му. Това е ръката с пистолета. Тя я извива настрани, усеща как изстрелът я парва. Мисли, че е минал покрай ръката й, но може и да я е уцелил. Вдига собствения си пистолет и натиска спусъка два пъти… три пъти… не чува нищо. Пистолетът не е стрелял. Патроните са свършили.

Все още стиска ръката на Люк, навежда се, влага цялата си сила да го изтегли към себе си, далече от Лиз. Помни какво направи Патрис, как се изви и изрита братовчедите, няма да е пълно завъртане както в капоейра, но достатъчно, за да го накара да падне назад, да вдигне ръце към лицето и да пусне братовчедка си, която е достатъчно жива и кашля. След като може да кашля, значи може и да тича.

— Бягай, Лиз!

Тя не спира, за да види какво ще се случи. Люк е изгубил равновесие, а тя не може да му позволи да се изправи отново и да вдигне пистолета. Натиска с пети, отпуска се назад, повлича го, извива се, тегли го за лакътя, с две ръце стиска китката му, притиска долната част на ръката към себе си и замахва, както й е показал Гарон преди цяла вечност, когато беше млада, нова, за разлика от него…

Чува хрущенето на счупена кост. Люк се отпуска, изревава и тя пада настрани, но взема пистолета му и задавена, размахала ръце, се опитва да го обърне, да го насочи към мястото, където беше той допреди секунда, а сега е обвито в дим и огън. Стреля. И неговият пистолет е празен.

След това спира.

Умът й е болезнено ясен. Някъде напред е вратата, невидима зад пелена от дим. Някъде наблизо горят костите, които ще докажат, че баща й е бил прав, останките на жена, обучена в изкуството на войната, която не е изгоряла на кладата, а е доживяла достопочтена възраст и е носила белезите от получените на младини рани.

Маргьорит дьо Валоа: не изгорих костите й. Опазете я жива, моля ви.

Не са далече. Може пък да ги достигне. Струва си да опита. Тук, подозира, е доказателството, че която и да е била на ешафода в Руан, е била жена, обичала достатъчно Девата, за да й даде възможност да живее.

Обръща се към дима. Опипом тръгва към мястото, където бе вързана Лиз. Не й трябва много: фемур, таз, хумерус, черепът. Ако успее да вземе две или три от тях, колкото да потвърди резултата от мострите на Иън Холоуей, ще бъде достатъчно доказателство.

Пръстите й стискат кост. Тя вдишва дим. Ерик е прав. В дима има по-малко болка. А тя умира в огън и държи жена, която не е умряла по този начин. С другата ръка стиска ръката на Люк, който имаше намерение да унищожи и двете.

Около нея разцъфва пламък. Мисли за Патрис. Може би изрича името му. Не е възможно да чува как той изрича нейното.

— Инес! Инес! Пусни ги. Те са мъртви. Да не си посмяла да умреш в ръцете ми. Дори не си го помисляй. Инес…