Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (59)

Петдесет и девета глава

Орлеан

Сряда, 30 април 2014 г.

23:55

— Здравей, Инес.

Пико чува гласа на Люк, преди да го види. Днес раната на бедрото е решила да го измъчва. Провлачва лявата пета и ехото разнася звука в тунела.

Докато влезе, шокът я е разтърсил, подействал е пречистващо, обновяващо. Тя се чувства освободена, което е истинска ирония при създалите се обстоятелства, но поне не му доставя удоволствието да я види шокирана.

— Люк… — Тя си налага да се усмихне. — И сега ще ни пребиеш до смърт, и ще подпалиш катедралата ли? Това ли е великият ти план? Все съм си представяла, че си по-хитър.

— Самата истина. Точно така е. — Люк е спокоен, не е готов да се остави тя да го предизвика. — Ще ми бъде мъчно за теб, Инес, честна дума. Няма да е съвсем лъжа.

— За разлика от обясненията ти в любов ли?

Люк се мръщи.

— Че как иначе можех да те спечеля? Особено след като прекрасният Патрис имаше…

На стените има три охранителни камери, но основното правило е, че не онези, които виждаш, са проблемът.

Няма какво да каже. Извръща поглед и впива очи в стената.

Иска да е спокойна, а не е. Колкото и да иска да се отърве от него, едва сега осъзнава колко много е инвестирала в мисълта, че Люк е невинен, повлечен от течението на амбициите във Фамилията; че той не е виновен, че не е замесен.

Затова пък за Лиз открай време смяташе, че е инструмент на собствената си амбиция и държи да е неразделна част от семейството.

Май ще се окаже, че не е точно така.

Поглежда към мястото, където се е изправила.

Пико видя бавното връщане на Лиз Бресар в съзнание, към болката, спомена, яростта, че е била повалена, а след това преминаването към завладяващ страх. Пико не може да си представи Диз Бресар уплашена, но очевидно няма съмнение, че тя знае какво предстои, а то не е никак добро.

Опитва се да възвърне част от надменността си в присъствието на Люк, което е огромно постижение за жена с отворена рана от удар с пистолет на едната буза, мръсни дрехи и вързани зад гърба ръце.

Той я поглежда подигравателно и се обръща към Арно:

— Прав ли се оказах?

Онзи кима.

— Метна се към пистолета на Оре. Щеше да пусне гаднярката.

— Колко отчайващо предсказуема. — Люк изпраща на братовчедка си изпепеляваща усмивка. — Да не би да си въобразяваш, че не знаехме?

Малкото цвят по лицето на Лиз се оттича. Тя е бяла като алабастър.

— Люк, все още имаш възможност да прекратиш всичко — заявява с равен глас тя. — Само защото Ландис се държи с теб като с кукла на конци, не означава, че трябва да подскачаш всеки път, когато мръдне пръст.

— Как ще ми липсваш, братовчедке! — Люк се плясва по бедрото, но Пико го познава добре. Лиз е отбелязала точка, в противен случай той никога не би позволил тя да го разсейва. Той прехапва устни, мисли. Лиз го наблюдава гневно. Във въздуха витае напрежение и търси освобождение.

То идва с тихи стъпки по коридора.

Ландис Бресар.

Присъствието му сякаш изсмуква кислорода във въздуха. Братовчедите свалят оръжието.

Чичо им ги оглежда. Погледът му най-дълго се задържа на Лиз. Той клати глава.

— Лиз, мила, тъкмо ти би трябвало да знаеш, че нуждите на Фамилията са по-важни от повика на сърцето. Дори Люк го разбра.

Кимане от лявата му страна е единственото, по което личи, че Люк е там.

— Люк е безгръбначно. — Презрението в гласа на Лиз би поразило всеки нормален мъж. — В Орлеан може и да се вържат на тази шарада, но Франция има повече разум. Световните медии ще прозрат плана ви много преди президентските избори.

Това е краят на дълго воден спор. Усмивката на Ландис не губи очарованието си нито за миг.

— Вече си го казвала. Само че ние… — Замахва с ръка и включва и Люк, — ние ще бъдем живи, за да осъществим мечтите си. А пък, ако поради някаква неведома причина се окаже, че грешим, единствено призракът на спомена за теб ще ни напомня това.

Той й обръща гръб. Пренебрежителното му отношение е повече от очевидно. Този път погледът му се спира на по-низшите братовчеди, сякаш ги вижда за пръв път. Кима на всеки вместо поздрав, след това се обръща към Арно:

— Не оставяйте тялото й тук. Мъката на Люк не бива да бъде разводнена от каквато и да е допълнителна връзка.

Най-сетне се обръща към Пико:

— Бих могъл да се извиня за онова, което предстои да се случи, но извинението ще бъде неискрено и безсмислено. Едва ли ще ти послужи за утеха, но възнамерявам да направя така, че паметта ти да живее в аналите на френската история дълго, поне колкото спомена за Девата. Ти изигра ролята си съвършено, като беше самата ти. Люк се оказа прав. Фамилията се гордее с теб.