Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (52)

Петдесет и втора глава

Шато „Дьо Боврьой“, Руан

Март — април 1431 г.

Има един въпрос, за който Томас мислеше, че никога няма да научи отговора, но се оказва, че греши.

Отговорът идва в края на март, в късния следобед.

Девата лежи и чака старият крал да й се покаже, обичайното й занимание, когато предстоят дълги дни.

Томас чува след това как се е случило, как е лежала там, как денят се е точил; дъждът, след това оскъдното пролетно слънце. Тя вече му е казала, че измерва времето по промяната на сенките на перваза, където тесният прозорец улавя слънцето. Светлината пада косо върху камъка в късния следобед, когато някой отново отключва вратата.

Тя си мисли, че моментът е настъпил, че идват да я изгорят. Томас, къде си? Изправя се и се отдръпва, докъдето позволяват веригите. Желязото тегли глезените й. Усеща отнякъде мирис на кръв, свежа преди настъпващата буря.

Вратата изскърцва на пантите. Влиза рицар: ризница и наметка с герб на четвъртини в червено и черно, с три английски лъва на червения фон и замък с кули на черния. Орнамент във формата на обърнато V издава, че е по-младият син от известно семейство. Не е Бедфорд; той е от рода Ланкастър и неговият символ е розата. Да не би пък да е Уоруик? По-малък брат на човек, който е сразил уелсеца Оуин Глиндор?

— Така… — Той е едър като бик, заковава се на място точно на прага и пъхва палци в колана. Катарамата е сребърна, дебела като мъжки юмрук. Наметалото му е като на войник, тежко след дълга кампании, изцапано с кал по ръба. Ботушите му са износени на пръстите. От тях по пода пада кал.

Тя решава, че е бил на лов; ето откъде се носи мирисът на кръв, на коне (о, Ксенофон, какво ли са направили с теб?), на ужас и болка и на жестоката радост от клане. Сигурно е било едро животно: елен или глиган: този мъж не би си губил времето, като преследва сърни. Той се е изправил срещу най-едрите и най-добри екземпляри и сега идва, за да се докаже пред Девата, която е тероризирала Бедфорд, Уоруик и цялата английска армия.

Затваря вратата и дръпва ръкавиците.

— Тъпа френска курво. Мизерният епископ разправя, че си твърде чиста, за да заговорничиш с дявола. Що не го кажеш на Солсбъри? На брата на Талбът? На Скейлс. На Съфок. На защитниците на Мьон и на Жаржо. На лъконосците при Патай. Как е възможно една тъпа курветина да размаже истински мъже, ако не с помощта на дявола?

При всяко име той прави крачка напред през килията, захвърля ръкавиците настрани, докосва върховете на дебелите си пръсти. С гърди я изтласква назад. Тя е притисната между него и стената, не може да мръдне, защото той е огромен. Тя е като спънат кон, няма как да избяга. Не й достига дъх, за да повика помощ; въздухът й е отнет от неговата тежест.

— Не мога да повярвам, че онези червеи, които се наричат мъже, не са те накарали да облечеш рокля. Трябва им англичанин, за да им покаже как да подчинят някого.

Той завира лице в нейното. В ъглите на устните му блести слюнка. Дъхът му я пари, горещ от ярост. Не е пиян, освен ако крайната похот и удоволствието от убийството не са неговото вино, но той би я сломил със сила, ако можеше.

Зъбите му са до бузата й, притискат, смачкват, блъскат главата й в зида, изсмукват дъха й. Той се затруднява с четиридесетте точки, където е завързан чорапогащникът й; както винаги тя е завързала двойно повече места и това създава трудности.

Той се олюлява назад, за да погледне, и това е шансът й. Тя вдига коляно, доколкото й позволяват оковите. Забива свития си юмрук в гърлото му. Същевременно крещи:

— Помощ! Изнасилване! Помощ! Талбът! Томас! Помощ!

— Милейди! — По една щастлива случайност Томас минава наблизо, но той е отвън и трябва да влезе в шатото. — Пуснете ме! Не, не викайте Уоруик! Всъщност вървете да повикате Уоруик, но първо ме пуснете.

Нагоре по стълбите, към помещението на стражите, където петима мъже свиват рамене с неудобство, защото един лорд им е дал нареждане, така че те няма какво да правят. Биха искали да помогнат. Живели са в нейната компания пет месеца и вече не пикаят в храната й. Той е свещеник; притежава достатъчно власт, за да бъде над незначителния втори син на някакъв дребен лорд. Праща ги за Джон Талбът, братовчед на един от пленените от французите, който е положил ръка върху Библията и се е заклел да я защитава.

— Ще позволиш ли да те превърнат в човек, който потъпква клетвата си?

В килията тя все още отблъсква нападението.

— Млъквай! — Нападателят е бърз, коляното й така и не успява да достигне частите, в които се цели. Юмрукът му попада в брадичката й, главата й се блъска в стената. Тя си прехапва езика, усеща вкуса на кръв, а след това носът й пропуква и от него също руква кръв.

Тя пада, размахва ръце, опитва се да сграбчи дреха, плът, все едно какво, за да удари и причини болка, защото няма да позволи да изгуби целомъдрието си. Няма да му позволи да я нарича курва. Не може: единствено девиците са неподвластни на дявола. Ако не е девица, значи веднага може да бъде изгорена.

Той пада върху нея. Нужните места да отворени. Той се бори, тласка. Тя усеща твърдия край на члена му като бутало до чорапогащника си. Той ще го пробие, ако не успее да го отвори. Ухапва го по носа. Той я удря. През всичкото време грухти.

— Курва! Курва! Курва! Ще те разчекна, малка френска мръсницо. Ще…

— Не, милорд, няма. — Томас стиска ръката му, пръстите му се забиват в плътта.

Джон Талбът стиска раменете му.

— Сър, трябва да престанете. Не ви прави чест. Матю, хвани ръката му. Томас, предавам затворничката на твоите грижи. Ако бъде наранена, ти ще носиш отговорност. Изпрати човек до стаята си, за да донесе от мазилата ти.

След малко остават сами. Томас е приготвил ведро студена вода и парцал за компрес, но носът й е счупен, а устната й е с размерите на брадичката, по бузите има следи от ухапано, синини с размерите на човешки юмрук. Вони на пот и ярост.

— Милейди, лежете мирно. Нека да…

Той разтваря яката на ризата й, за да почисти издраното, което стига под ключицата. Тогава го вижда: червения белег като ягода под дясното й ухо, съвсем същият като на Маргьорит. Знакът, който са получили всички деца на краля.

Светът му, вече пропукан, се пръсва. Ръката му не може да помръдне. Водата капе от парцала.

— Томас?

— Ти си дъщеря на краля. На стария крал. Не си била просто негова повереница. Била си негова дъщеря.

Тя е твърде разтърсена, за да се усмихне, твърде изранена, но той забелязва искри в очите й. Тя облизва устни, опитва се да заговори. Спира. Пробва отново.

— Ще кажеш ли на Бедфорд?

— Милейди… — Той се отпуска на колене до нея и стиска ръцете, без да обръща внимание на раните. — Можете да си го мислите за мен… — Тъй като е с отворено съзнание, мислите му политат в какви ли не посоки. — Вие сте Герит!

Тези думи най-сетне я карат да се усмихне.

— Татко не беше глупав.

Никога не се е замислял над това. Безумец, очевидно, но не и глупак. Нарекъл е дъщеря си „малка война“, защото тя е била неговият воин. А на нея прякорът й лепва като ръкавица. Тя наистина е Герит, и телом, и духом.

След това…

— Коя е Маргьорит? Кралят е имал една-единствена дъщеря.

— Не, две, но се е говорело само за едната. Аз бях призната, защото майка ми беше Малката кралица. Сестра ми беше от камериерка, ако питаш млекарките, но ако питаш камериерките, беше дете на млекарка. Не знам истината, но тя е продукт на един от пристъпите му на лудост. Майка й починала при раждането. Моята майка бе готова да я вземе, но… ти нямаш представа какво е в двора. Тя е била в по-голяма безопасност, като е израснала с близките на майка си. Идваше ни често на гости. Мама бдеше над нея, също и Йоланда. Всички дами се отнасяха добре с нея. Беше толкова красива, толкова невинна. Все още е така.

Значи е имал две дъщери, а едната е била войник. Другата… той си спомня Клодин. „Наричахме я принцесата. Дъщерята на краля. Незаконната дъщеря на краля. Почти не я виждахме, а когато я виждахме, беше с Малката кралица…“ Каква умница е била Клодин.

— Клодин ме остави да вярвам в онова, което вече бях убеден, че е истина. Тя не ви предаде — споделя той.

— Радвам се. Ти ли я уби?

— Не. Бил е агент на Бедфорд. Удуших го и зарових тялото му с отрязан член в купчина боклук.

Тя се смее през болката:

— О, Томас. Благодаря ти. Ан ще остане доволна. Тя харесваше Клодин.

Ан. Името е изречено със същата топлина, която долови в Реймс вечерта след миропомазването на краля. И така, последните частици си идват по местата, а разкъсаната история е вече цяла.

— Маргьорит е Ан? — Разбира се. Точно така. Двете са близки като преплетени пръсти. Клодин не е била част от тази близост. Толкова много неща си идват на мястото.

Тя го наблюдава, Девата, която е дъщеря на краля. В очите й искри смях.

— Всъщност тя е Жана. Аз взех нейното име, а тя моето. Трябваше да сме максимално близо до истината, така че, ако някой — когато някой — започнеше да задава въпроси, щяха да открият онова, което искаха…

Тя е жадна колкото за болка, толкова и за думи. След малко поглежда настрани.

— Рано или късно щеше да се стигне дотук.

— Не! Не… — Причините са много. — Само ако кралят беше… Свети Боже, та той е ваш брат!

— Тъкмо затова не може да ме приеме; жена, която се бие, когато той дори не се сражава. Няма начин. Йоланда разбра още от самото начало, че ще стане така.

— Тя ли направи всичко такова, каквото е? Йоланда Арагонска?

— Тъщата на краля. Точно така. — Отправя му суха усмивка. — Горкият ми брат е заобиколен от жени, които го управляват. Трябваше да чакам, докато мама почине, но тогава Йоланда беше готова и ние планирахме, тя, аз и Маргьорит, че когато Маргьорит дьо Валоа се върне в двора по средата на зимата, няма да е същото момиче, което е заминало от Шинон четири години по-рано. Никой не забеляза. На мен не обръщаха никакво внимание, когато бях малка, освен това бяха твърде заети да опазят местата си на фаворитки в обкръжението на новата принцеса, така че не задаваха въпроси. Тя изпълнява ролята много добре, не мислиш ли?

— Сякаш е родена за нея. Вие обаче не сте селянче.

— И никой не пита. Татко го предвиди.

— Ако твърдиш, че Господ е на твоя страна, ще те питат за това, не за конете и мечовете. — Очите й се затварят. — Нито един от тях не попита. Нито веднъж през тези пет месеца не попитаха как мога да победя Бедфорд при Монтепилоа и да го уплаша толкова, че да го накарам да побегне.

— Не смеят. — Човекът, който посмее да превърне лорд регента в посмешище, ще бъде хвърлен в реката.

— А пък аз ще изгоря на кладата.

— Не, милейди! Баща ти не те ли е успокоил, че ще бъдеш освободена преди края? Нали сама ми го каза? Мили Боже, та ти дори призна пред Пиер Кошон, че гласът ти е обещал свобода преди края.

— Наскоро не го е казвал. — Тя затваря очи и се отдалечава от него.

Той притиска парцала към врата й, задържа го така известно време, топва го в кофата, изцежда го, след това се отпуска на колене и поставя ръка върху нейната, на място, където няма синини.

— Кълна се, че няма да им кажа. Няма да кажа на Бедфорд. Няма да кажа на Кошон. Няма да кажа на абсолютно никого. Кълна се в живота ви, който за мен е много по-скъп от моя.

През изранени устни и счупен нос тя успява да се усмихне.

— Благодаря.