Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (51)

Петдесет и първа глава

Шато „Дьо Боврьой“, Руан

Февруари 1431 г.

— За теб, Ръстбиърд, за всички неприятности.

— Нямаше никакви неприятности. Винаги съм готов да служа на ваше благородие.

Поредната среща, поредната лъжа. Този път срещата с Бедфорд не се провежда в конюшня, а в леденостудена стая без прозорци в кулата на цитаделата в Руан. Светлините от факлите трепкат по стените. Сенките са по-плътни дори от формите, които ги заобикалят. Ако вдигне поглед, може да си представи снежни преспи между наклонените покривни греди.

Кесия от свинска кожа е поставена на масата, голяма колкото човешки юмрук, стегната здраво с метална тел: заплащането му в сребро, задето е довел Девата в Руан цяла, жива, готова да моли, да говори — и да умре. Той не е сигурен, че е постигнал всичко това. Много сутрини си мислеше, че смъртта ще бъде благословия, като знаеше как я пазят. Все още не е намерил начин да я измъкне, нито дори да намали ужаса от затворничеството й.

— Милорд, ако я обвинят в ерес, трябва да я пазят духовни лица, жени, посветили се на Исус, не мъже, които…

— Трябва ли?

Томас застива неподвижно, поти се в студа. Ръката му се отпуска на масата, все още не смее да посегне към кесията със сребро. Ножът на Бедфорд е забит в дървото, юмрукът му лежи зад него, лицето му се доближава, мирише на кисело, очите са кървясали като на див глиган. Дори преди да е бил близо до смъртта, сега е още по-близо.

— Така ще подкопаем основите на процеса, ако някой каже, че към нея не са се отнасяли съобразно със закона.

— Ръстбиърд, прекаляваш. Епископ Кошон е свещеник. Той е от университета в Париж. Щом казва, че мръсницата трябва да бъде държана в килия, охранявана ден и нощ от английски воини, аз няма да се намеся. А ти никога не ми казвай какво трябва или не трябва да правя.

Винаги е било така и винаги ще бъде така. Бедфорд, разбира се, не може да се държи далече от цялата тази работа, най-големият театър на поколението му, но много се старае да е далече от съдебните процедури. Французите се занимават с тях. А французите пречупват църковните закони както им е угодно за целите. Те пренебрегват всички законови прецеденти. Открито може да се каже, че французите са станали за посмешище.

Бедфорд изтръгва ножа от масата. Той се освобождава с пукот като от счупена кост.

— Тя вече изповяда ли се пред теб?

— Вече ви съобщих какво ми е казала. Не ми казва нищо повече от онова, което е изрекла пред инквизиторите. — Все по-трудно става да се намерят инквизитори. Заместник инквизитор вече се извини с важни дела другаде. Процесът не върви както му се иска на Бедфорд.

— Ще я преместиш в нова килия, на външна стена. Отдолу има стая, в която човек може да се скрие и да подслушва. Ще чуеш изповедта й, преди да започне процесът. Тя ще говори с теб. Има ти доверие. А ние ще научим всичко и ще го използваме срещу нея.

Сведени очи. Ръце, прибрани зад гърба. Той е предан слуга.

— Кой ще бъде отдолу, за да записва, милорд?

— Свещеник. Свещеник, на когото можем да се доверим в това гнездо на пепелянки. Намери ми такъв човек.

След тези думи Бедфорд излиза.

По-късно, когато са сами в неугледната килия, в която са я настанили, където през непокрит прозорец влиза суграшица, дъжд и сняг, тя се е свила на леглото, увита в наметка, носът й е станал червено-син, тече, пъхнала е ръце в ръкавите, за да се топли, краката й са свити. Прихванати са от железни окови, а те са свързани с верига, която се спуска от греда и надолу до дъбов пън, който трима мъже едва преместиха.

Ако тя се помести, те чуват. Ако иска да ползва тоалетна, трябва да ги моли за помощ. Четирима английски стражи спят в килията й. Толкова са близо, че могат да я докоснат, да дишат над нея, да пърдят около нея. Те са гнусни мъже, мръсни, наричат я курва и пикаят в храната й. Сърцето му се къса. Той не може да позволи това да се случи.

Донася й дървена купа с гореща яхния. Сяда на леглото и я гали по гърба, докато тя се храни. Стражите навън сумтят и мърморят, но Бедфорд им е казал, че брат Томас ще спечели доверието й, че трябва да го допускат като неин приятел.

Той шепне до ухото й:

— Господарят епископ казва, че ще бъдете съдена публично в стаята за обличане на официални одежди в кралския параклис. Там ще бъде по-топло.

— Ти ще присъстваш ли?

— Мога да присъствам, но не, милейди, няма да ми позволят да съм до вас.

— Ще имам ли съветник за защитата си? Орлеан ще плати, струва ми се.

— Половината Франция е готова да плати. Трябва да имате най-добрия съветник, който може да се купи със злато, повече мъже, отколкото Кошон се кани да изправи срещу вас; но те знаят това и няма да го позволят. Настояват, че вие искате да се вслушвате в съветите от небето и не желаете земен съветник.

— Не биха се държали така с мъж.

— Не биха се държали така и с куче.

Тя дояжда храната. Той взема купичката и я оставя настрани, поема ръцете й в своите, за да ги стопли.

Сега вече тя е достатъчно добре, поне доколкото Томас може да направи нещо. Железата се впиват в глезените й, но той е направил каквото е могъл, за да ги подплати. Останалата част от оплакванията й са свързани с падането от високо в Боревоар. Наистина е високо, двадесет метра, той провери. Тя е паднала почти от върха, докато се е опитвала да избяга. Никой не би казал, че е скочила. Самият опит за самоубийство е ерес.

Ребрата й са се счупили при падането и все още я болят. От време на време има заслепяващо главоболие. Той мисли, че баща й се е върнал. Понякога през месеца, когато беше в полусъзнание, след като той отиде при нея, тя гледаше покрай него към някого, който не присъстваше в стаята, който й осигуряваше по-голямо облекчение от който и да е друг жив. Понякога млъква и когато се върне при него, е по-силна, по-самоуверена.

— Томас, не се тревожи чак толкова. Няма да им позволя да ме подведат.

Мили Боже.

А утре се започва. Той пуска ръцете й.

— Нека сега те изповядам. — Казва го на висок глас, така че Юге, който е долу, да чуе всичко и да са сигурни, че разказите им съвпадат.

Тя знае за човека долу, но няма представа кой е. Юге е неговата тайна: че той е там, а Маргьорит го придружава. Те са сред стотиците, които са дошли в Руан, за да станат свидетели на цирка, в който ще се превърне процесът.

— Какво ще ме питат?

— Не знам. През първия ден ще искат единствено клетва, поне така си мисля.

Тя му отправя студена усмивка.

— Това ще бъде достатъчно.

 

 

Сряда, 21 февруари 1431 г.

— Ти, Жана, която се нарича Девата, кълнеш ли се, че ще казваш истината на всички въпроси, които ти се задават?

Не е случайност, че първият ден от публичния й процес е първият ден от великите пости, 21 февруари 1431 г. Кошон иска да подчертае нещо, макар да е съмнително дали тя е Христово чедо, преследвано от римляните, или те са агенти на Исус, които изправят еретичка пред съда.

И в единия, и в другия случай, както бе казал Бедфорд, дворът се е събрал в кралския параклис на замъка Боврьой в Руан. Витражи оцветяват светлината, разпращат по пода ивици дръзко синьо, червено и зелено и жълто като на лютиче.

Тя е облечена в жакет и чорапогащник. Късо подстригана е. Изглежда съвсем мъничка в това огромно пространство, изправила се срещу четиридесет мъже, четиридесет умни глави, решени да я унищожат.

Учените глави от Париж са до един облечени в черно и бяло, с качулки от раирана катерица, хермелинови якички в бяло и черно. Одеждите им са толкова наситеночерни, че светлината не стига до тях. Те са пъстри свраки, кълват душата й, а Пиер Кошон, епископът, английски слуга от Бове, е най-великият, най-гладен от тях, най-гневен.

Още от самото начало знае, че върви в погрешна посока, и това го дразни. Той е потъпкал и променил толкова много правила, за да я докара тук, сам си е дал правомощия да води процеса й. Той се мята в напразни опити да открие нещо, в което да я обвини, и след като е минала три четвърти от годината, той все още не е намерил свидетел и обвинения.

Той дори не може да докаже, че тя не е дева. На два пъти я е проверявал, единият път от съпругата на Уоруик, английския комендант в Руан, която потвърди, че е девствена. Той не може да оспори думите на толкова известна дама, макар да му се ще да се разкрещи, че това е лъжа. Би я пробвал сам, но в какъв ще се превърне тогава? Никога няма да може да вдигне глава след това.

Обзет от отчаяние, той търси начини да впримчи жертвата в мрежата на собствените й думи. Срещу нея не са повдигнати обвинения, освен неясно формулираното в ерес, за което няма абсолютно никакво основание. Засега тя не е казала нищо нередно, нито в изповед, нито пред хората, нито когато е била сама. Това е безпрецедентен случай. Ако успее да я обвини, че е твърде добър рицар, тогава може и да има казус, но откога това се смята за ерес?

Кошон не е на себе си, а процесът едва започва.

— Кълнете ли се?

— Не знам какво ще искате да ме попитате, а има неща, за които ме посъветваха да не говоря. Готова съм да говоря за баща си и майка си и всичко, което съм правила, след като дойдох при краля в Шинон. Ще говоря за постиженията, които извоювах с оръжие, и за войната срещу англичаните. Няма обаче да говоря за нещата, които засягат мен и моя крал и Господ.

— Трябва да се закълнете.

— Не мога.

— Трябва.

— Не мога. И не искам. Не притежавате власт да ме принудите.

— Както сама ще разберете, това не е вярно.

— Милейди, внимавайте. Вие не разбирате: това са четиридесет от най-опитните умове във Франция и те ви мислят за селянка. Ще се отнасят с вас, сякаш сте глупачка, а нямате представа колко много власт им дава това.

— Трябва да се закълнете.

— Ще се закълна да говоря за нещата, за които мога. За останалите може да разбера по-късно дали мога или не мога да ви кажа.

Най-сетне донасят Библия: огромна книга, дебела, с образа на Христос в Неговата страст в златно, светците Йоан и Мария, украсени с гранати и смарагди, сапфири и перли, истински рай на скъпоценните камъни. Поставят я пред нея. Тя коленичи и се кълне в Божието име да отговаря искрено на въпросите, свързани със съдбата й; нищо повече.

Това не е достатъчно, съвсем не. Кошон се приближава, привежда се. Дори за Томас, седнал три реда по-назад, той мирише на стар тамян и наскоро избила пот. Мирише на битки, които му предстои да води, също и на чесън.

— Ще кажете ли Патер Ностер^[1]?

Да не би да мисли, че е неин свещеник, нейният черен гарван, който размахва криле? Това е нападение над всички структури на църквата. Само заради това Томас може да го убие от мястото си с един-единствен метнат нож. Може да го удуши, както удуши Стефан в уличката. Сини вени се гърчат като бавни червеи по ръцете му. Пулсът на врата му се издува под хлъзгавата кожа. По ритъма му не само Томас, но и целият двор може да разбере колко го гневи тя. В момента вибрира като струна, а сбръчканата като пергамент кожа под очите е тъмна като мастило.

Тя поглежда Кошон в очите. Внимавайте, милейди.

— Чуйте ме, докато се изповядам, и тогава с радост ще кажа „Отче наш“.

Вените му ще се пръснат и ще оплискат лицето му.

— Заклевам ви да не бягате, защото, направите ли го, така ще се заклеймите сама за еретичка.

— Това не е вярно, господине. Не съм давала клетва да не бягам, нито възнамерявам да дам. Дълг на всеки военнопленник е да избяга. Ясно заявявам, че искам да избягам и ще се възползвам от всяка възможност. Само че вие се посрамихте, като ме оставихте в ръцете на най-долни грубияни. Би трябвало да ме пазят жени, в манастир, както е редно.

В този момент той може да умре от ярост.

— Отведете я.

 

 

Този ден Томас помни най-добре; първият и в много отношения най-лесният. Кошон не знае как да се справи с нея. Кълнете ли се? Кълна се да ви кажа онова, което ми е позволено да ви кажа.

Тя не променя мнението си, но и не може. Те са четиридесет, а тя една и те я прекъсват, когато отговаря, прекъсват се един друг, говорят един през друг, задават въпроси, въпроси, въпроси, без всякакъв ред, без тема, така че тя не разбира накъде бият. Всички тези въпроси, които Томас искаше да зададе, на които така и не получи отговор: кой е баща ти, коя е майка ти? Той знае, че Жак д’Арк не й е баща, но не знае истината и се моли да не я научи тук, на открития процес.

Докато я разпитват, тя разкрива с известно нежелание подробности от детството си: имената на кръстниците си, на братята и сестрите си, говори за нападение на бургундците над селото й. Не помни дали е получила пръстена с надписа Исус Мария от майка си или баща си. Не помни точната си възраст. Кълне се, че не е пасла крави, докато свидетелите се кълнат, че е пасла. Ако възнамеряваха да я уличат в лъжа, че е пасла добитък, досега да са я качили на кладата. Но те не искат това. Независимо дали е пасла крави или не, тази информация няма да свали краля.

Тя не спира да се обръща към съветника си, гласа, който чува. Подиграва им се с него. Ако бяхте достатъчно добре информирани за мен, щяхте да искате да се отървете от мен. Не съм направила нищо, освен да се държа открито и честно.

О, милейди.

Той не спи. Почти не се храни. Девата е спокойна. Тя заговаря тихо в килията си:

— Томас, ти направи всичко, което можа. Тази битка не е твоя. Не рискувай живота си заради мен.

— Искате ли да изгорите? Не разбирате ли какво ще сторят с вас?

— Разбирам и със сигурност не го искам.

— Тогава…

Тя лежи в леглото, вдигнала е ръце над главата, наблюдава го. Сега е по-слаба и очите й изглеждат по-големи. Той не може да прочете нищо в тях.

— Върви, Томас. Намери Маргьорит. Кажи й повече да не идва; прекалено опасно е.

— Какво?

— Беше в съда, нима не я видя? Най-отзад, близо до вратата. Беше заедно с Юге. Не бива да са тук, не е безопасно. Кажи им да си вървят у дома и да не скърбят.

Все едно да накараш щуката да не ловува, сърната да не бяга, соколът да спре да убива. Естественият език на Маргьорит е молитва, ала Господ не отговаря. Той не позволява на Девата да се освободи, не поразява веригите й, нито враговете около нея. При това положение не остава нищо друго, освен да се скърби или човек да се остави на безсмислената ярост.

Маргьорит кипи, а не е създадена за подобни чувства. Тя е твърде изтънчена, твърде крехка. Томас, който я наблюдава внимателно, също като Девата, вижда как яростта се трупа.

Ако човек остане близо до нея, ще бъде опарен от яростта й. Той копнее да я прегърне, да я притисне до себе си и да я целуне по косата, да й върне усмивката, да види отново лъчезарната жена, която се грижеше за него по времето, когато собственият му замисъл му счупи лакътя. Не може. Сърцето му се къса — и за Девата, и за Маргьорит. Обича и двете. Не може да има нито едната, нито другата.

Маргьорит пости отново, ако изобщо е яла нещо от миналия май. Сигурно нещо поне е хапнала, предполага той, но тъмните кръгове под очите са станали по-дълбоки, по-тъмни дори отколкото на Девата. Ако тя беше окована в килията, едва ли щеше да изглежда по-зле.

— Какво правиш, за да я измъкнеш? Трябва да има начин.

— Дори да имаше, милейди, трябва да ми повярвате, че щях вече да съм опитал. Дори ако трябваше да я ударя по главата и да я изнеса, докато спи, щях да съм опитал.

Чува подигравателно сумтене. Извитата й вежда го прорязва по-дълбоко от всичко, което Бедфорд е правил. Мисли си, че е добре, че тя му е приятелка, иначе щеше да е съкрушен.

— Постарай се повече — нарежда тя.

Той си тръгва и на следващия ден от процеса тя е там, слуша свидетелските показания и осигурява подкрепа с присъствието си.

 

 

Той може да направи същото. Ден след ден нищо не се променя, освен че въпросите стават все по-нелепи, а отговорите са в унисон. Скоро присъстващите се смеят повече с Девата, не срещу нея.

— Разкажете ни за ангелите, които ви съветват, в какви дрехи са облечени?

— Не съм споменавала ангели. Имам си съветник.

Той я чака да каже „кралят в небето ми говори“, но тя не е глупава; нищо подобно.

— Значи ангелите са голи?

— Да не би да мислите, че Господ не е в състояние да облече ангелите си?

Нов смях. Вените на Кошон стават по-дебели. В задни стаички из града хората залагат дали ще доживее да я види на кладата. Доколкото Томас знае, съотношението е деветдесет на едно.

Те са вманиачени на тема ангели и светци и многобройните свидетелства за начини, по които свещеници могат да определят дали миряните мъже — и жени — които твърдят, че са били посещавани от свети фигури, не са подведени от дявола.

Томас си мисли, че това е начинът четиридесет учени мъже, след като са решили какви ще бъдат правилата, според които един ангел може да танцува на главичката на карфица, ще разпитва други за по-щекотливите въпроси около тези правила, докато ги крие и пази в тайна. Цялата работа е истински позор, но той не може да го изрече на глас, а и никой друг не е склонен да го изтъкне.

Кошон е убеден, че Девата е виждала ангели, и колкото и пъти да повтаря: „не е имало никакви ангели, никакви светци, получавала съм единствено съвети“, той не приема думите й. Той трябва да знае с какво са били облечени, каква е била косата им, как са се държали, как са говорили.

Когато в края на тежкия ден тя казва „Свети Михаил ми даде малка утеха“, той я захапва като хрътка окуцяла сърна.

 

 

— Къде ти беше умът? — пита я Томас в килията. — Той никога няма да подмине тези думи.

— Съжалявам. — Тя е пребледняла, напрегната, отпуснала се е в леглото, кръстосала глезени, пъхнала ръце под главата, но сега вече не му се смее. Изтощението е изпило цвета от кожата й, превърнало е тялото й в безтегловно. Ако успее да се измъкне от оковите, той ще я отнесе. Косата й се е залепила за главата, спечена от изсъхнала пот. Когато изглеждаше така преди, тя имаше главоболие, от което повръщаше. Той й намира вода, дава й да пие и я придържа, докато преглъща.

— Свети Михаил е закрилник на Валоа. Те ще разберат, че старият крал те е обучавал.

— Томас, цял ден слушам същите въпроси, до един ми ги задават, по три или четири наведнъж, докато главата ми не започне да се върти. Мислех, че ще спре. Мислех, че ще го накарам да… Не мислех. Просто заговорих. Постъпих глупаво. Съжалявам.

— Той няма да го подмине.

— Знам. — Полуусмивка, изтощение. — Кой трябваше да кажа?

Той мисли. Просветлението идва: изпито лице до леглото му, устните оформят думи на благочестие, което често е докосвало живота му.

— Маргьорит на кого се моли?

— Света Катерина от Сиена. Света Маргарита. И двете са девици: сигурни, добри, мили светици, подходящи за жени.

— Тогава спри се на тях. Говори за тях.

— И ще стане вълнуващо. С какво според теб е облечен светецът? Как носят косата си? Как звучат гласовете им? Не си чел Жерсон. Не познаваш темата.

— Не и скоро. Не и по този въпрос.

— Жалко.

 

 

На десети март престават да я разпитват пред публика. Унижението е твърде голямо. Оказва се, че са „прекалено заети“, за да идват в голямата зала и вместо това ходят в помещението под килията й: Кошон, Жан дьо Фонтен, Никола Миди, Жерар Фьойе и други, плюс трима нотариуси, които записват разговорите всеки ден и ги преписват на чисто вечер. Кошон ще докаже, че процесът е справедлив в цялата си несправедливост.

Томас ще напише свой разказ за събитията, по-точен, но ще го видят и тогава какво извинение ще даде? Милорд Бедфорд иска да получи честен разказ, защото вашият е гнил, така ли? Никой няма да му повярва; Бедфорд не иска абсолютно нищо, освен един голям, буен огън, а накрая да му се разчисти пътят към Реймс и бавно, много бавно, криво изречен въпрос след друг криво изречен въпрос, една грешка, един изтръгнат, неочакван, полуироничен отговор, който може по-късно да бъде изобличен и раздробен по начини, за които никой не е предполагал, Кошон му го дава.

— Виждате ли телата на ангелите?

— Видях ги с двете си очи, точно както виждам и вас, а когато ме оставиха, плаках и ми се искаше да са ме отнесли с тях.

Това е истина, поне така мисли той; тя се придържа почти към истината и ще я запомни по-добре посред тяхното грачене.

— Вие знаете ли, че Света Катерина и Света Маргарет мразят англичаните?

— Те мразят онова, което Господ мрази, и обичат, което той обича.

— Нима Господ мрази англичаните?

— Нямам представа дали той обича или мрази англичаните, или какво ще прави с душите им. Знам обаче, че ще бъдат прогонени от Франция, освен онези, които са загинали тук, и че Господ ще изпрати на французите победа над англичаните.

— Каква подкрепа и каква помощ очаквате от Господ, след като носите мъжки дрехи?

— По този въпрос, както и за други неща, които съм направила, не искам никаква друга награда, освен спасението на душата ми.

Мъжки дрехи. Това ли е най-лошото, което са успели да изровят, че се облича в жакет и чорапогащник? Никой не я попита как става така, че умее да язди кон по-добре от повечето мъже. Никой не пита как е успяла да насочи копието си на Възнесение Господне, откъде знае как да разположи оръдията към Жаржо, как е успяла да унижи цяла Англия при Монтепилоа. Те не искат тези въпроси в съдебните процедури, но ще дрънкат до безкрай за мъжките дрехи.

— Гласът, който чувате, ли ви накара да облечете мъжки дрехи?

— Всичкото добро, което съм направила, се дължи на съветника ми.

По-късно Томас чува, че Кошон е поръчал да бъде направена метална клетка, така че тя да бъде поставена вътре права, без да помръдва и да може единствено да се храни и пие от ръцете на други.

Все още не я е използвал, но тя съществува и той й съобщава за нея преди началото на следващия разпит.

На сутринта тя казва още неща, които не би трябвало.

— Видях как един ангел държеше корона над краля на Франция в деня на коронацията му.

Маргьорит излиза от съда след това. Томас я вижда. Решава да не я следва; няма какво да се каже.