Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (41)

Четиридесет и първа глава

Сюли сюр Лоар

16 март 14:30

— Напиши следното до жителите на Реймс:

Скъпи, добри приятели, знайте, че усещаме липсата ви и че Девата е получила писмата ви, в които твърдите, че живеете разкъсвани от страх от нападение и обсада. Трябва да знаете, че подобно нападение няма да има, а ако се случи така, че не пресрещна нападателите ви и те нахлуят, тогава затворете портите, защото аз ще дойда бързо при вас. Ако са там, ще ги накарам да оставят копията толкова бързо, че няма да знаят как да ви нападнат.

Друго няма да ви пиша, освен за да кажа, че трябва винаги да сте покорни и лоялни. Моля се на Господ да ви пази и закриля.

Написано в Сюли, този 16-ти ден от март.

Ще ви изпратя допълнително новини, които може и да ви развеселят, но се страхувам, че писмата може да бъдат откраднати по пътя и враговете ни да изопачат тези новини.

Жана

Промяната сега е в чувствата на Томас.

Сърцето му не е спокойно. Нощите му са потни, тъмни, изгубени в невъзможни желания и твърде възможни кошмари. Усукан във влажни чаршафи, той сънува огньове, които изяждат Девата жива, а той не може да направи нищо.

Кралят я върна. Направил я е рицар, но не й позволява да се бие. Държи я на къс повод. Тя трябва да остане под неговия покрив, част от семейството му, готова, поне на теория, да даде съвета си на негово Величество, само че никой не търси съвета й.

През март дворът се мести близо до Сюли сюр Лоар, за да види по-добре как нападат англичаните; по-точно от капитан наемник, Франкет д’Арас, който изнасилва жени, коли момчета, краде коне и всичко това се прави уж за да помогне на Бедфорд да си вземе обратно земите, които Девата е отвоювала.

Кралят наблюдава. Той не се намесва. Девата крачи нервно в покоите си.

Баща й вече не я тласка напред, вече няма обещания, няма неизпълнени клетви, останало е единствено отчаяно, горящо желание да се качи на Ксенофон, да вдигне меча и да препусне към полето. Тази нужда я изяжда жива; всеки ден става все по-слаба, по-напрегната. И така, противно на вътрешния си глас Томас е намерил начин това да се случи. Сега. Тази вечер.

Той търси Маргьорит, сама, преди да дойде време за раздяла. През изминалите седмици тя бе единствената, която успяваше да успокои Девата; носеше й дребни неща за ядене, които отклоняваха вниманието й. През изминалите дни тя също настояваше, че Девата трябва да бъде отведена на безопасно място, не при опасността. Никой друг не се осмеляваше да го каже. Тя говореше, ала мнението й беше отхвърлено. Чистотата й го пронизва, също и болката й.

Иска да й каже, че съжалява, но няма да е истина. Не може да срещне погледа й.

Статуетка от порфир, висока тридесет сантиметра, е поставена на масата. Изобразява Света Катерина от Сиена, която не се омъжва, за да се отдаде на Исус и живее, поне известно време, единствено на нафора. Очите й са очите на Маргьорит, ръцете са ръцете на Маргьорит.

— Вие ли позирахте за нея? — пита той.

— Не. Не бих се представяла за светица.

Напротив. Той е прозрял нейния плам, начина, по който устните й се разтварят, когато свещениците говорят за мъченичество. Забелязал е, че е вярна на тази светица, закрилница на младите момичета, които гладуват до смърт.

В края на четиринадесети и началото на петнадесети век имаше епидемия от гладуващи до смърт момичета и никоя не намери разрешение за тридесетте години Велик Разкол. Изглежда, че след като съществуваше повече от един мъж, който твърдеше, че е непогрешим в името на Господ, младите дами в Европа бяха принудени да търсят стабилност в глада. Сега, разбира се, след като има един папа, те започват да се хранят отново, но не и Маргьорит. Тя изглежда болезнено слаба. Струва му се, че не се е хранила през изминалите дни, откакто планът му се избистря.

— Съжалявам — казва той и в този момент е искрен.

— Не го казвайте. Тя иска да е така. Страхува се, че кралят ще върне Реймс на Англия като доказателство за „добрата му воля“. Вече е наредил Компиен да се предаде на силите на Бедфорд.

— Компиен няма да се предаде — отвръща Томас, — независимо какви нареждания дава кралят.

Маргьорит свива рамо.

— Може да се случи, ако Девата не разбие тази негова решителност. Затова вие ще я заведете.

Той кима.

— Ще я заведа.

— И ще я пазите, докато свърши онова, което трябва, и направи Франция отново цяла.

— Добре. — А след това ще я доведа при теб. Кълна се. Той коленичи. Тя поставя ръка на главата му. Дланта й е хладна, докосването изненадващо стегнато.

— На добър път, Томас. Направи, каквото можеш. Не давай обещания, които не можеш да изпълниш.

 

 

По-късно в същата стая двете жени се прегръщат: и двете мургави, слаби, дребни. Биха могли да са сестри, само че Девата е по-висока, с по-широки рамене, притежава арогантността на рицар.

Зад тях пламти огънят в камината и по-слабата светлина на стенните свещници. Въздухът около тях пропуква от съжаление, загуба и копнеж и това не се излъчва единствено от Маргьорит; Девата изглежда така, сякаш сърцето й е разбито, вид, в който Томас не я е виждал. Минават минути, може би дори часове, а те не разполагат с време. Той пристъпва напред.

— Милейди, време е за тръгване. Стражите на краля са разсеяни за кратко.

В момента кралските стражи слушат доклада на съгледвач за последните действия на бандита и какво е сторил. Девата не е поканена на този съвет, нито на който и да е друг кралски съвет. Не й е позволено да излиза да язди с него. Изобщо не й позволяват да излиза да язди, въпреки че от Коледа насам се измъкваше по веднъж на седмица. Тя просто се побъркваше от бездействие.

Сега се обръща към Томас:

— Нямаш доверие на Пиетро ди Кариняно, така ли?

— Имам му точно толкова доверие, колкото и на всеки друг, който се предлага за наемник.

— Платили сме му.

— Именно. Затова повтарям, че трябва да тръгнем бързо, докато има време и преди той да промени мнението си.

Стъпка по стъпка, той отвежда Девата, привлича я към вратата. Споменът му за Маргьорит е като за цвят и светлина, потекли свещи, които хвърлят отблясъци върху зелената дамаска, косата й се стели по раменете, кожата й е нежна, очите й пламтят.

Тя наистина е ангел. Част от него изпитва болка, че ще я напусне. Тя му се усмихва през сълзи.

— Грижи се за нея, Томас.

— Ще направя всичко по силите си. Господ да ви пази. — Той се покланя. Съпругът й го няма. Той е сам, без придружител с две жени, но нали е свещеник; никой не се интересува. Той отстъпва и затваря черната дъбова врата.

Тук няма стражи. Той няма представа колко време ще отсъстват. Мята торбата на рамо; носи тъмни наметки и други неща, от които ще имат нужда, ако нощта премине успешно. Освен това носи малка оловна фласка, в която пази дестилат от бучиниш за всеки случай.

— Насам, милейди. — Той вдига фенер от калай и тънък, прозрачен волски рог, който разпилява бледа светлина като на лютиче през лятото. Свил е длани, за да пази пламъка, също като кепенците. Току свива и отпуска ръце, може да остави светлината да се процежда между пръстите му, недостатъчно, за да се разбягат плъховете, но достатъчно двамата с Девата да не настъпят някой. Стъпва върху нещо бяло като белтък, изритва подтичваща опашка и продължава.

— Томас, притеснен си. Не си ли взел нож?

— Взел съм два, милейди. Само че, ако убием хора на краля, ще умрем заради това, при това смъртта ни няма да е бърза. — Тя може и да е рицар, но той е срещал такива като тях; ще я убият като селянка.

Тя знае. По всичко личи, че не я е грижа.

— Графът на Солсбъри изгуби челюстта си при случаен изстрел пред Орлеан през зимата, преди да освободим града. Трябваха му девет дена, докато умре. По-дълго ли ще бъде?

Едва ли. Не съм сигурен дали ще изглежда като благословия. Той отново заговаря:

— Не сме тук, за да избиваме стражи. Трябва да се измъкнем и да се махнем, преди да разберат. Сега наляво и надолу. Ще минем под стената.

Изглежда, всеки град във Франция има тунели под стените. Този тунел би трябвало да ги отведе в безопасност. Отвън е прокопан друг, за да пресрещне този. Той не е проверил. Това е единственият недостатък на плана му; не е единственият, но засега е най-големият. Ако Пиетро ди Кариняно е излъгал, ако е казал една-единствена лъжа по отношение на плана, Томас ще го изкорми.

Като мисли за това, в стомаха му пламва огън, докато тунелът се стеснява и таванът става все по-нисък. Те имат избор или да пълзят, или да клекнат, но Девата отказва да пълзи, затова се превиват и пристъпват едва-едва.

Въздухът е спарен, мирише на ужас и миша урина. Той никога не е имал слабост към тунелите: без срам е готов да признае, че никога не е имал кураж. Никога не се е бил и под земята, макар други да са го правили.

Двадесет крачки и пред тях се изпречва препятствие. Тунелът се стеснява, така че има място за един човек. Той подава фенера на Девата и я пусна да мине напред. Сърцето му блъска.

— Завийте надясно, милейди.

Още тридесет крачки и той усеща как студът започва да хапе, вятърът да вие. Стомахът го присвива.

— Милейди, фе…

Тя вече е помислила. Едно бързо обръщане и те са в мрака, опипват, пръстите им попадат на кал, дърва, камъни…

— Стоп.

Гласът й прозвучава досами ухото му. Той застива на място, усеща нов тунел под краката си. Това поне се свърши. Някой е разчистил тунела, който излиза изпод стената.

Той търси звезди, луната, светлината от нечии очи: каквато и да е светлинка. Ръцете му се плъзват под ръкавите. Ще зареже тази преструвка със свещеничеството; не му се отразява добре. Стиска и двата ножа са в готовност. Ще ги хвърли, стига да може да види нещо, по което да хвърли.

— Томас… — Тя стиска рамото му. — Насам.

Тук, ако направи четвърт завъртане наляво, има звездна светлина, колкото да се огледа. Ето го и Пиетро ди Кариняно, пристъпва безшумно, лицето му е потъмнено със сажди, усмихва се.

— Милейди. — Той не е едър мъж, наполовина е колкото Томас, една глава по-нисък, с тъмна коса, мургав, жилав. Държи меча уверено. След ада при Ла Шарите, той се е връщал у дома и е събрал мъже, за да се бият за Девата, поне така е казал.

Нито някой дава пари, нито се искат пари. Тези мъже уж са тук заради честта да се бият заедно с Девата, въпреки че има уговорка да плячкосват и въздържанието от Сен Пиер няма да се повтори.

От тази вечер насетне Девата повече няма да се бие за краля на Франция. Тя е капитан на наемници, не по-добра — но и не по-лоша — от Перине Гресар, с когото се би в зимната кал и когото не успя да победи.

Томас не забелязва знака на пиемонтците. Как да скриеш двеста мъже на ливадите пред Жаржо? Да не би да лежат, без да помръдват на меката пролетна трева? Ами къде са Жан д’Улон и Луи дьо Кут, за които бяха изпратени хора под предлог да намерят ковач, способен да подкове Ксенофон, без да бъде убит? Те отведоха коня, разбира се; това беше смисълът, така че е възможно двамата да са мъртви, а конят да го няма вече. Не иска да е близо до нея, когато разбере какво се е случило.

— Милейди, насам.

Пиетро ди Кариняно е безкрайно любезен. Това доставя удоволствие на Девата. Тя го следва толкова близо, че дъхът й докосва врата му. Томас подтичва след тях по хълма, после отново нагоре. Превалят хълма. В ниското се виждат скупчени брони и оръжия, цари мълчание. Конете потръпват нервно. Миризмата им е като твърда земя, по която преминава: топла, наситена, мека и същевременно остра. Едър кон в сиво и бяло вдига издължената си глава и сумти за поздрав, без да издава друг звук. Ксенофон е твърде добре обучен.

Тя се втурва напред. В почти пълния мрак Девата изтичва към коня си. Той се радва, че Маргьорит я няма, защото, ако види това, сърцето й ще се пръсне.

Някакъв мъж преплита пръсти, за да й помогне да се качи. Друг пали факла и разпилява димен пламък над събралите се. Трети подава на Девата горната част на бронята и шлема. Д’Улон все пак е тук, също и Луи дьо Кут. Наблизо са двамата братя Д’Арк. След Коледа те са вече рицари и селото им е освободено от данъци завинаги. Те обаче остават с Девата; искат да продължат да се бият.

За Томас, нейния свещеник, мъжете са довели безличната червеникавокафява кобила. Той е доволен; харесва добичето. Качва се на нея. Сега е моментът да даде донесеното. Отваря торбата, вади дара си, навит, вързан с панделка от синя коприна. Дори на тази светлина златото блести.

— Милейди — подава го той.

Тя го поглежда за момент.

— Безопасно е — уверява я той. След това е безопасно.

Тя избухва в смях, той също, защото е взела дара и го е разгърнала: наметка в златно. Не е същата, с която беше на коронацията: кралят си я е взел. Тя знае това. Веждите й се свиват; задават въпрос.

Сред хората са. Трябва да бъдат предпазливи. Томас заговаря високо, така че всички да чут:

— Тъканта е дар от хората в Реймс. Сестрата на краля Маргьорит дьо Валоа го уши собственоръчно за вас. Лейди Йоланда мисли, че трябва да го носите, също и аз. Нека хората да ви виждат каквато сте.

Той вижда неочакван блясък в очите й, заискряват сълзи. Тя е нагласила горната част на бронята си. Сега оглежда наметалото, слага си го, връзва го умело, уверена след цял живот практика.

Двама мъже донасят запалени насмолени факли. Тя е истинско видение в златно. Поглежда към мъжете, преценява броя им. Двеста пиемонтци плюс двеста верни французи, събрани от Жан дьо Белвил.

Когато Монморанси пристигна с един ден закъснение в Париж той доведе петдесет въоръжени мъже и всички го смятаха за силен командир. Сега тя разполага с осем пъти повече.

Тя кара коня си да отстъпи три крачки назад, за да се отдели от останалите, и вдига ръка като свещеници и крале, отпуска гласа си, студен и ясен.

— Когато сте в опасност; няма да избягам. Докато се биете, ще се бия редом с вас. Когато спите, ще бдя над съня ви.

Това е рицарска клетва. Те не могат да я приветстват, не и тук. Остриетата съскат юздите припяват. В тишината четиристотин мъже вдигат мечовете в жълтата светлина и той, Томас, не може да заговори, защото гърлото му се стяга. Хенри беше такъв. Никой друг след него не можа да достигне величието му.

Той пропъжда сълзите. Тя обръща коня си към него. Усмихва се както не я е виждал да се усмихва отпреди Париж. Два месеца планиране се изплащат в миг.

— Е, Томас, накъде да тръгнем, за да могат мъжете да се прославят и забогатеят?

— Където са най-ожесточените боеве, милейди; където Бедфорд се опитва да завладее отново френски градове. На север, струва ми се, към Компиен. Лапи сюр Марн ни е на път. В този град има хора, които ще ви помогнат, независимо колко мъже водите.