Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (34)

Тридесет и четвърта глава

Жиен сюр Лоар

18 октомври 1429 г.

Тук, в Жиен, имат друга наета стая, по-висока от кутийката на Ла Шапел, по-широка, с по-добра миризма. Между стените има дванадесет свещника, пълни с венецианско масло, което гори с ярък пламък, без дим, а на леглото има дюшек с гъши пух, застлан със сатенени чаршафи в синьо и златно.

Навсякъде има синьо и златно, навсякъде се виждат лилии: на таблата на леглото и по масите; по плочките на пода, по вградения шкаф от орех, който дадоха на брат Томас, за да държи лековете си; по машата, по чаршафите, по купата, в която има зарасличе за компреси. Навсякъде личи ръката на краля, знакът на Валоа. Тя е моя. Моя. Аз съм крал. Девата ми принадлежи.

Томас иска да изхвърли всички, ала не може. Девата не се интересува от гоблени, но реагира на затворничеството, както мечка реагира на клетка.

— Той никога няма да ме пусне, нали? — Тя крачи в стаята, радиусът на кръговете й е различен в зависимост от броя на хората около нея. Сега е малък, защото тук са Томас, Йоланда Арагонска. Маргьорит дьо Валоа, Дьо Белвил и Юге Роберж, всички са дошли по негово настояване, за да се грижат за нея.

Те заедно съставляват клика от двора на краля. От време на време стаята на болната потъмнява, защото се появява друг, от друга клика, Рено дьо Шартр и Жорж дьо ла Тремоай, който носи ябълки, набодени с карамфилчета, и ароматни мазила и двамата застават като вампири над леглото.

— Как е Девата, уважаеми съветнико? Цветът й по-добър ли е?

— Така ми се струва, достопочтени архиепископе. Грижите на краля й се отразяват добре. Струва ми се, че трябва да остане под наблюдение поне още месец.

— Но тогава сезонът за боевете ще приключи.

— Нищо. Как ще се бие, след като няма армия?

Тя спи, докато те са тук, или поне така изглежда и се буди, след като си тръгнат, за да реди ругатни и бълва жлъч над чаша разредено с вода вино, така че да не осквернява въздуха.

Приятелите й идват по-често, носят дарове. Томас винаги чува Йоланда, преди да я види, въздишка от коприна и сатен. Подушва я, също така: лек цветист аромат на цитрус, лавандула и розова вода и натрапчива нотка на нещо остро и сладникаво, което не може да назове.

Днес тя е огряна от сухото октомврийско слънце, по-висока и от най-високия мъж, протегната към него с помощта на сложна система от воали и тел, така че се приближава до Господ с височината си, за да може да измоли от него благоволение.

Тя идва, подготвена за битка, облечена в тъмносиня дамаска, накичена с искрящи накити и злато. Очите й са тъмни езера, отразяват хиляди точици пъстроцветна светлина. Той така и не успява да види лицето й от целия блясък.

В контраст Дьо Белвил остава пример за скромност. Докато останалите от двора са натруфени, той е облечен в жакет и чорапогащник от почти черна английска вълна (в някои отношение Англия няма равна на себе си), с риза от батиста и жакет от бежова коприна, с твърда яка и маншети от белгийска дантела и италиански перли. Ботушите му са от телешка кожа, прилепнали, с остри носове.

Маргьорит с алабастровата кожа и черната коса е нещо средно между двамата. Воалите й не са прекалено високи, брокатът й е красив, но не и изключителен — италиански, поне така му се струва — в ненатрапчиво златно и много тъмносиньо, с лилии, пръснати тук и там, но ги няма нито скромността на съпруга й, нито великолепието на Йоланда.

Веднъж на Томас му се струваше, че тя проявява слабост към Юге, но сега вече има шанс да вникне по-дълбоко и да разбере, че когато Девата се събужда, Маргьорит винаги седи край леглото, освен ако Девата не е на крака и не търси местата, на които да крачи необезпокоявано; тогава я следи с поглед. Независимо кои са вътре, тя се обръща към Девата, търси прегръдката на Девата. Никой друг не е от значение.

Те бяха така. Нали това бяха думите на Клодин, когато преплете пръсти. Клодин мразеше близостта им. Клодин беше…

Престани. Погледни Девата. И тя не вижда останалите в стаята, когато Маргьорит е вътре. Двете се смеят над нещо, което споделят тайно.

Томас улавя погледа на Дьо Белвил. Двамата свиват едновременно рамене. Какво може да се направи, след като заровете са били хвърлени, когато са били още невръстни деца. Абсолютно нищо. Живеем с това, също като тях. Томас стиска ревността за гушата и я запраща в тъмните ъгли, където да прашасва и да загине от глад. Това е неговото наказание. Има много грехове, които да изкупи. Няма да подхранва и ревността.

— Какво да правим? — обръща се Маргьорит към Девата. — Ти ще си изгубиш ума, ако останеш затворена тук още месец.

— Още един месец ли? Ще започна да вия срещу луната, ако до седмица не мога да изляза да пояздя.

Усмихва се, докато говори, говори меко заради присъстващите, но през изминалата седмица той се разкъсваше от съмнения за умственото й равновесие. Предлага идеята, която се оформяше в ума му още откакто каруцата пътуваше от Париж.

— Кралят няма да ви позволи да се биете срещу враговете на Франция, но може да ви разреши да нападнете враговете на приятелите му. Ако не друго, то тези приятели могат да се превърнат в гласове, които да го убедят в противното.

— Кои приятели? Кои врагове? — Йоланда е събрала върховете на пръстите си, наклонила е леко глава и късното слънце я озарява. Тя е същата като Бедфорд, притежава бърз ум, остър и манипулативен, интелигентен. Тя е най-добрата надежда за превръщането на краля от безгръбначна кукла в монарх, който заслужава титлата.

Затова той се обръща към Йоланда:

— Перине Гресар. — Името сякаш пуска олово в океана, пропада право надолу. Нищо не се случва.

Всички са впили погледи в него, с изключение на Девата. Нейният поглед е наградата му. Тя престава да крачи, сяда на един стол. Той не е за тук, за отявлената, очебийна грозота на странноприемницата, нито пък за Ла Шапел. Мебелите на краля са елегантни, с крака като чашки, които сякаш издигат онзи, който седи на тях на малък престол.

Девата обяснява:

— Перине Гресар води свои хора. Средствата му идват от Бургундеца.

Томас я поправя:

— Милорд Бургундски го финансираше до скоро, сега е сам, води сам битките си, завзема градовете, които му харесват. По-точно завзема земите на Жорж дьо ла Тремоай. Съветникът на краля, така разбрах, е силно разстроен, че губи приходите от данъци. Оплаква се непрекъснато на краля, който поне засега не е направил нищо.

Дьо Белвил се намесва:

— Дьо ла Тремоай може ли да поиска от краля да му върнем земите?

Девата е крачка напред.

— Най-добре е предложението да дойде от Рено дьо Шартр, който трябва да повярва, че нареждането идва от Бедфорд.

— Как ще стане това? — пита Герит.

Сърцето на Томас полита. За това е роден. Той се покланя изящно.

— Оставете тази работа на мен.