Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (3)

Трета глава

Орлеан

Понеделник, 24 февруари 2014 г.

06:38

В 6:38 сутринта, точният час е записан в дневника на Пико — Мартин Евард, шеф на пожарната, преценява, че е безопасно да се влезе в подгизналия от вода хотел „Каркасон“ на Рю дьо ла Турне, на три пресечки южно от катедралата в центъра на Орлеан.

Това е една от най-новите сгради в квартал на древни, оградени с дърво тераси. Тук са падали бомби — на Хитлер или на кралските военновъздушни сили — с изненадваща точност и единствено този малък квартал е бил разрушен. Новите сгради не бяха построени до началото на двадесет и първи век, а по това време вече имаше изискване да се придържат към по-модерни сгради и да се оставят значителни дупки от всяка от четирите страни.

Тази предвидливост спасява целия северен бряг на Орлеан да не пламне, въпреки че близки сгради са пострадали от дима, няколко са лошо обгорели и боята от кепенците се лющи. Както обикновено, екипи от застрахователните дружества ще последват полицаите, за да оценят щетите и да определят стойността на ремонтите. Сега обаче разследването вече не разглежда най-обикновен палеж. Малко след зазоряване пожарникарите потвърдиха, че в стая на партера на хотела се намира обгорял труп.

Затова сега на площада чакат трима фотографи и петима съдебни лекари, както и единственият човек, който трябва да е тук, а никой не го иска: главният прокурор Ив Дюка.

Дюка е човекът, от когото Пико иска разрешение за разследване, пред когото трябва да представи случая, ако се стигне дотам.

Гарон може да е мил човечец в тяло на корав мъжага, затова пък прокурор Дюка е различен: мъж от гранит, скрит в подпухнала плът, с редки, дребни зъби. Гладко избръснат, с огромен нос и ниско чело, той раздава неандерталската си усмивка на всеки, който мине през кабинета му, без да показва предпочитания. Извършител и жертва, прокурор и защита; всеки се посреща с мечешка прегръдка, пухкавата буза се притиска до тази на госта, а сетне следва гръмогласно посрещане.

Веднъж Пико се върза на тази подвеждаща проява на доброта и в резултат насилник на деца излезе на свобода заради някаква пропусната точка в закона. Оттогава се отнася към него с крайно внимание и никога не прави голословни твърдения, ако не може да ги подкрепи с поне едно необоримо доказателство.

Сега той е там, квадратното му тяло стърчи пред подгизналите останки на хотел „Каркасон“ и си чопли усърдно носа. Пъхва ръка в джоба, когато Пико приближава до него.

— Труп ли има вътре?

— Да, според пожарникарите.

Той клати глава, сякаш това е новина.

— Значи този е като другите, ама не съвсем.

— И да, и не. — Тя подбира внимателно думите за доклада си. Много е добра в обобщаването на инциденти, освен това е имала достатъчно време, за да се подготви.

— Има разлики с предишните пожари, но има и сходни неща. Тялото е най-очевидната разлика. Трябва първо да установим дали е случайна жертва на пожара, или целта на този пожар е убийството му.

— Освен това този пожар не е толкова ограничен както предишните. Може да е бил запален с по-малко внимание; може да е имало повече катализатор или пък се е разпространил по-бързо. Този може да е случаен или да ни насочи към различен извършител, но може също така да покаже, че по-големите щети са умишлена ескалация на войната, която в момента се води в Орлеан.

— Имаше ли телефонно обаждане?

— Чак след като бе подаден сигнал за пожара. Същият глас с ясно изразен акцент. Не говори повече от дванадесет секунди. Нямахме никакъв шанс за проследяване.

— Той какво каза?

Пико отваря телефона си, прехвърля няколко екрана и зачита сваления текст, изпратен от Патрис: „Ici L’armée du Prophite Jaish al Islam… И този пожар е наш. Собственичката, мадам Ривет участва в търговията със секс. Това е недопустимо според законите на исляма. Повече няма да го прави.“

— Ами мадам Ривет; тя нещастна ли е от загубата на публичния си дом?

— Тя не съществува.

— Какво?

— Точно така. Това е другата основна промяна: не само че имаме труп в по-голям пожар, но и недостатъчно добро разузнаване от страна на подпалвачите. Хотел „Каркасон“ е собственост на мадам Фоа и е неин още от нелепата смърт на свекър й миналия август. За съжаление уебсайтът на хотела не е бил ъпдейтван, но няма съмнение, че тя е собственичка от половин година.

— Тук имало ли е някога публичен дом?

— Дори да е имало, той е бил специално за хора на средна възраст, чужденци с наднормено тегло, които са правили секс само един с друг и мълвата се е носела от човек на човек. Ако изречеш подобно нещо в присъствието на зет й, който е неин адвокат, той ще направи нужното, за да защити репутацията на клиентката си. И без това мадам Фоа е нещастна, че в обаждането от „Джаиш ал Ислам“ не е спомената по име. Готова е да ги съди, но няма представа кои са.

— Merde^[1] — Дюка защипва горната си устна с палец и показалец. — Досега не са допускали грешки. Кажи ми, че не става въпрос за имитатор.

— Не е имитатор. Патрис провери гласовия отпечатък: идентичен е. Може и да не са си написали домашното или пък прикриват убийство с пожар, но групата е същата.

— Би трябвало да сме благодарни и за подобни дреболии. Кой е мъртъв? Някой дебел германец ли?

— Засега знаем единствено, че става въпрос за бял мъж на четиридесет и няколко, вероятно американец. Ще знаем повече, когото дежурният патолог прегледа… — Ето го и него, Ерик Масон, патолог, както обикновено пристига в най-подходящия момент. Маха с ръка на Пико, след това забелязва с кого е, усмивката му се стопява и ръката му увисва.

Масон е сред малцината, на които не им се налага да любезничат с Дюка. Той използва привилегията си скромно, което говори в негова полза. Приближава се, покланя се дискретно на Пико и кима на прокурора.

— Началник, по всичко личи, че ще имате нужда от услугите ми.

Това е любезно отношение. Той вече е бил вътре; миризмата на дим по дрехите му го издава.

Дюка изръмжава нещо като отговор.

— Само един труп ли е?

— Засега е открит само един.

Дюка му отправя редкозъбата си усмивка.

— Косвена жертва или умишлена цел, и в единия, и в другия случай трупът е в нашия район. Та в тази връзка, сега вече ще се провежда разследване на убийство под ръководството на капитан Пико. Очаквам резултатите от пълната аутопсия веднага щом са готови. Не е нужно да чакате тук…

Те изпълняват този танц при всяко престъпление, когато Масон е дежурен. От 2010 година на нито един съдебен лекар във Франция не се налага да присъства на местопрестъплението; поне на теория, разследващият би трябвало да осигури всичко необходимо.

Не се налага да присъства, което, разбира се, е различно от не се допуска да присъства, така че Ерик Масон, който е на мнение, че новите правила са пълна измишльотина — това, както може да се предполага, не се отнася до присъствието на капитана, нито за компетентността й — държи да види лично трупа на самото местопрестъпление. Според Пико това е мъдро решение и в този случай Дюка е съгласен.

Въпреки това техен обичай е прокурорът да посочва изискванията на закона, а патологът да ги следва. Масон се покланя отново.

— С ваше позволение, началник. — Обръща се към Пико: — Тръгваме ли?

— Давай.

Тя много харесва Ерик Масон, на тридесет и пет, висок, слаб, кисел и много раздразнителен, два пъти разведен. Брачните му катастрофи са врязали бръчки на провал по челото му, но така и не са успели да го лишат от човечността му, хумора или косата — гъста, пада ниско над дясното око. Облечен в безупречен бял предпазен гащеризон, с твърда жълта каска и латексови ръкавици, той я повежда към изгорялата сграда.

— Създава ли ти неприятности? — кима той към Дюка.

— Не повече от обикновено. Какво имаш?

— Мъж, бял, прилична височина, средна възраст. Точно както казаха пожарникарите. Изгорял е почти напълно. — Поглежда я предупредително: — Не е приятна гледка.

— Никога не е. Ще се справя. Честно.

— Тогава вземи това. — Той й подава защитна каска. Тежестта се отпуска като студена ръка на челото й. Тя тръгва след него и се навежда, за да мине под паднала хоризонтална греда над една от вратите, придържана от крик, и пристъпва в подгизналата измъчена сграда.

Вътре пожарът е превърнал всичко в нюанси на черното и бялото; само тук-там се мярка синьо небе, което пуска утрото да наднича от местата, където покривът е рухнал. Влизат в коридор, минават покрай рамки на снимки, останали на почернелите от дима стени. В един ъгъл се вижда разтопена пластмаса, която някога е била телефон. Въздухът е гъст и влажен, наситен с противната смрад от мокро куче и подгизнало дърво с лек дъх на горяща плът.

Беше сравнително скоро, когато от пожарната местеха труповете от местопрестъплението на „по-сигурно място“. Сега вече е различно, затова Пико следва патолога по по-тесен коридор, после наляво към сравнително просторна двойна стая с баня, чийто прозорец би трябвало да гледа на север към катедралата, но всъщност е към отсрещната улица — от светъл камък и жълтеникавокафяво дърво.

Тя бързо оглежда почернелите останки от вълнения килим, широкото легло, мебелите с класически френски линии. Пожарът е съсипал всичко в тази стая, останали са единствено сгърчени, почернели скелети, които свидетелстват за вкус и благоразумие на базата на ограничен бюджет. Хотел „Каркасон“ не беше толкова евтин, колкото намекваше екстериорът, но не беше и прекалено скъп.

Фотографът отстъпва, когато двамата приближават, и им прави място до тялото. Тук миризмата на сварено месо е най-силна. Пико започва да диша през устата и усеща мириса по езика си.

Жертвата лежи на пода от лявата страна на леглото. Свил се е в ембрионална поза, коленете и лактите му са свити, лицето му е скрито зад юмруците. Тялото му е огромна черна маса, невъзможно е да се определи къде свършват изгорелите дрехи и къде започва изгорялата кожа. Косата е изчезнала, няма начин да се разбере какъв е бил цветът й. Очите са се пръснали и течността се е изпарила. Празни вдлъбнатини гледат към стената.

В човешката история подобна смърт никога не е била лека. Преди шестстотин години Девата от Орлеан е била вързана и изгорена. Когато била мъртва, екзекуторът я съблякъл, за да докаже на тълпата, че е жена, след това подпалил отново огъня и я изгорил напълно, а накрая взел пепелта и я изгорил отново, за да е сигурен, че не е останало абсолютно нищо. По нареждане на англичаните французите я унищожили. Провъзгласяването й за светица по никакъв начин няма да заличи ужаса.

Пико затваря очи.

— Кажи ми, че е умрял от задушаване…

— Възможно е. — Масон е коленичил и много внимава да опази гащеризона си. Дрехата на Пико вече е изцапана. Той размисля: истината е неговият лидийски камък. — Всъщност не е, но поне се надявам да не е бил в съзнание. — Отстъпва крачка назад и я оставя да оглежда тялото.

Дал й е насока, но тя предпочита да мисли, че няма нужда от нея; след две години обучение почти вижда същото, което вижда и той.

Сочи над лявото око на мъртвеца.

— Фрактура на черепа ли е това?

— Браво. — Навремето е преподавал на студенти в „Харвард“ и навикът така и не е забравен. Сега вади химикалка от вътрешен джоб и описва арка от дупката, където е било окото, към слепоочието. Гледано от определен ъгъл много е възможно почернялата кожа на това място да е леко хлътнала. — Готов съм да се обзаложа, че отдолу се крие фрактура. Ако е бил ударен достатъчно ситно, за да се счупи костта със сигурност е бил най-малкото зашеметен.

Значи не е било случайност. Въпреки това бе възможно, както каза Дюка, да е косвена жертва; човек без късмет, който е попаднал на подпалвачите, неподходящ човек на неподходящо място в неподходящо време.

Пико се изправя, фотографът пристъпва напред и се привежда над тялото. Три бели светкавици блясват в стаята. Веднага след тях Пико и Масон правят свои снимки с телефоните си. Те не стават за съда, но ще бъдат свалени на компютър в лабораторията и около тях ще бъдат нахвърлени бележки по случая.

— И кой е той? — пита тя.

— Нямам представа. — Масон описва с химикалката по-широка арка, която обхваща опожареното легло, обгорените останки от тоалетката, гардероба, който е хлътнал… и пълната липса на каквото и да е, което да хвърли светлина върху самоличността на мъжа на пода: няма дрехи, метнати по столовете, няма отворен куфар. — Нито паспорт, нито кредити карти, нито мобилен телефон; нищо. Стаята е била почистена.

Значи не става въпрос за косвена жертва.

— Мамка му. — Пико оглежда обгорелите останки на предполагаемия американски гост и прехвърля наум начините, по които животът й току-що е станал по-сложен.

Когато вдига отново очи, я посреща тихата усмивка на Ерик Масон.

— Мисля, че затова ти плащат.

— А на теб ти плащат да ми осигуриш ДНК и зъбен отпечатък за нула време. — Двамата са приятели; в думите им няма заядливост. — Няма да мога да разбера защо е бил убит, преди да разбера кой е.

— Дай ми два часа.

Пико се отпуска на пода и наднича под леглото.

— Имал е мобилен телефон. По време на вечеря са го видели да говори по мобилния. Трябва да е някъде тук.

Само че го няма. По-късно през деня щателното претърсване от екипа на съдебния отдел открива части от пластмаса и части от батерията, загнездени в мокета, сякаш телефонът е бил смачкан с крак, но от апарата няма и следа. Не може да се разбере и кой е бил там, още по-малко защо, въпреки че Мартин Евард от пожарната й казва, че както и при предишните пожари, всички повърхности в стаята били напоени с бензин, преди да бъде драсната клечката.

Пико следва носилката с обгорелите останки на малкия площад пред сградата. Автомобилът й е покрит с тънък пласт пепел и сажди. Тя е в същия вид. Всеки път, когато прекара ръце през косата, те излизат все по-мръсни.

Седем и четири минути е. Тя преценява риска и решава, че да е чиста (и като външен вид, и като чувство) е по-важно, отколкото да е на бюрото си десет минути преди началото на деня. Пъхва ключовете от колата в джоба и тръгва пеша три пресечки на запад към апартамента, който навремето делеше с Люк и все още нарича свой дом.

По пътя подготвя наум доклада, който ще изпрати на Дюка, прокурора, и по-обширния, с повече предположения, който ще предостави на екипа си, когато по-късно се съберат в офиса й.

Спала е по-малко от три часа.