Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (27)

Двадесет и седма глава

Портата „Сен Дени“, Париж

6 септември 1429 г.

— Стегни там. Там, проклет да си!

— Не трябва да ругаеш.

— О, за… Да, разбира се. Благодаря ти. Просто стегни там, преди цялото това нещо да се срути върху главите ни.

Това е почти последната свръзка. Томас строи моста от обяд, а сега е полунощ. До пълнолуние остава седмица и луната е високо в небето, разлива златиста, почти дневна светлина над реката, земята и моста, който той строи. Той е стъпил в реката, робата му е вдигната високо. Топките му са се вдигнали високо към пъпа и въпреки това водата плиска в тях. Той е щастлив.

— Още една и приключваме. Сложи я тук, между брега и първата отвесна подпора.

Трима мъже работят под негова команда. Звукът от чукове по пироните е достатъчно висок, за да събуди всички мъже в Париж, които спят в малките си крепости на четиристотин метра, зад най-дебелите стени в християнския свят. Сега поне може да ругае, без Морис и останалите дърводелци да шъткат. Той се отпуска и се обляга назад на спечената кал на речния бряг.

— Братко Томас? — Девата се появява високо на брега и поглежда надолу. — Още колко?

— Приключихме, милейди. — Накарал е да изсекат стъпала в пръстта и сега се качва, измъква расото от колана. Луната изтънява сянката му пред него. Мостът му хвърля черна дантела върху млечно лунната вода, вълничка от възможност. Директно попадение от оръдие с размерите на Рифлар може да го разруши или бъчвичка барут, разположена стратегически. Две бъчвички, по една във всеки край, ще пречупят гърба му и Томас знае къде точно да ги постави.

В противен случай мостът ще издържи на армиите и от двете страни и докато го има, ще даде на Д’Алансон шанс да заобиколи и да нападне Порт Сен Дени, докато Девата ще нападне Порт Сент Оноре. Нужно им е единствено одобрението на краля.

— Милейди… — Девата му е обърнала гръб, гледа настрани. Ако все още искаше да я убие, щеше да е съвсем лесно; нейните хора са се разгърнали в кръг и гледат навън. — Искате ли да пробвате вашия мост?

— Има време. — Той очаква тя да се обърне, да се усмихне, да мине по гредите, да му отправи комплимент, може би два. Тя гледа настрани от него, в нощта. — Ла Ир ще изпрати хората обратно до Ла Шапел. Ако искаш върви с тях.

Това очевидно означава, че ако предпочита, може да остане.

— Вие ще останете ли тук, милейди?

Той усеща усмивката й, без да я е видял; все още е с гръб към него.

— Мислиш ли, че парижани знаят, че сме тук?

— Сигурен съм, че знаят.

— Какво би направил на тяхно място?

— Ами… — Ако беше зад стените и знаеше, че Париж никога не е бил превземан при директно нападение, а винаги е падал с предателство отвътре, той би прекарал времето си и похарчил парите си да изкорени всяко възможно несъгласие, да завърже свещеника вредител в чувал и да го хвърли в Сена, да обезглави неколцината месари, да съдере кожата на когото трябва, да обеси няколко икономи от гредите над вратите на различни скъпи хотели.

Ще вдигне укрепления, ще събере барут, ще доведе наемници и ще се увери, че им е платено добре. Бедфорд е направил всичко това и доколкото знае, не планира нещо друго.

От друга страна, като разчита на основното правило, че човек не иска враговете му да постигнат победа, каквато и да е победа, а пък мъжете вътре, французите, на които е поверена безопасността на Париж, може да знаят, а може и да не знаят какво е планирано…

Девата го наблюдава.

— Щях да разруша моста, преди да е завършен — отвръща той.

— Или?

— Или пък щях да изчакам, докато е завършен, а след това да го взривя. — Говори така, сякаш тази мисъл току-що го е осенила. — Така би било по-добре, за да окуражи защитниците и да причини по-голяма вреда на онези, които се канят да нападнат града ми.

— Къде ще поставиш хората си?

Той се завърта. От лявата му страна реката се извива към Париж. Някъде в далечината е Ла Шапел.

Наоколо е открито поле, обрасло с трънаци, на места се вдига по някой дъб. Единствената гънка е от дясната му страна, където ливадата се спуска към плитка бразда.

— Там ли?

Тя кима.

Той отново се чувства като момче. Отклонява поглед от блясъка на водата и очите му привикват към мрака. Въпреки това не вижда нищо.

— Милейди?

— Мъже. Поне десет, но ще има и още. — Тя смъква ръкавиците си със зъби, поставя палци пред устните и буха като бухал, което е нощният сигнал. От земята се надигат сенки; двама мъже, след това трима, последвани от шест и други.

Тя е разположила дванадесет въоръжени французи, които са готови да убиват заради привилегията да я придружават, и още шестима наемници от Пиемонт, водени от капитан артилерист, наречен Пиетро ди Кариняно, който ги е превел през Европа, за да се бият с Девата.

По неин безмълвен сигнал те се оттеглят към браздата. Тя връща ръкавицата и вади меча. Томас проверява ножа под ръкава, докато я следва.

Луната превръща бронята й в огледало. Тя е маяк, който прекосява полето. Изпраща мъжете си да се разгърнат половината наляво, половината надясно. Като следва траекторията на движенията им, той вижда онова, което тя е видяла: скупчени сенки, твърде плътни, за да са тръни, които се движат толкова бавно, че някой може да ги вземе за неподвижни.

Устата на Томас пресъхва; главата му олеква. Както и всички останали, той не се е бил от Патай. Жалко за чуковете му. Как му се иска един по-дълъг меч и да не е облечен в бяла роба под светлината на луната. По-добре да беше гол. Девата и хората й са на един изстрел с лък от врага. Ако стрелите са със заострени върхове, могат да пронизват и броня…

Това не е планът. Той не може да диша.

След това успява да си поеме дъх, защото двете групи се приближават, а никой не е паднал. Чува вик. На немски. Наемници. Германците са по-добри от англичаните, по-добри от генуезците или венецианците или поляците; по-дисциплинирани, по-добре обучени, обичат големите zweihander^[1] мечове, които са смъртоносни в разгърната битка.

Те са по-скъпи от пиемонтците, които са им достойни съперници. Бедфорд, изглежда, е вложил доста злато в отбраната на Париж, което може да е разумно, но предполага притеснителна липса на вяра в неговия слуга Томас Ръстбиърд.

Той чува остро изречена команда, без опит да се прикрият:

— Наляво. Sie links!

— Милейди, пазете се! Те се разгръщат от дясната ви страна!

Тича към битката, която все още не е започнала, а сандалите му се плъзгат по туфите трева. Вади ножа, но наблюдава за първия, който ще падне, първият, който ще изпусне меч, брадва, чук…

Мята се надясно и се вслушва в отсечените, ясно изречени команди на чужд език. Бавен е и вижда как мъжете падат. Грабва брадва; не е съвършеният избор, но е по-добре от нищо, а скоро след това издължен щит със знака на Люксембург, лъвът изправен на задните крака, с queue fourchee^[2] и диагонален кръст в червено. Той се втурва към далечния край, където може да обходи във фланг нападателите, но пиемонтците вече са там, изскачат в гръб и той се оказва излишен, остава да гледа как самотни мъже се опитват да се измъкнат от полето. Никой не оцелява.

Битката е кратка и завършва сравнително ясно. Девата е довела стрелци. Простичка уловка, но той не знае, че те са там, докато не вижда проблясък на арбалет от лявата си страна и не чува свистене. Не вижда стрелата, но му се струва, че забелязва сребърен проблясък и скоро след това едър германец пада, издава задавени хрипове, също като куче, което е глътнало прекалено голям кокал.

Трима мъже се хвърлят към zweihander, който пада от ръката на поваления. Създава се чувство на несъкрушимост, когато въртиш такова огромно оръжие, въпреки че всеки има нужда от обучение, за да се справи с него. Лъконосците се справят с още четирима, след това остават шепа мъже, които продължават да се бият около капитана си, който, ако може да съди по речта, е французин или бургундец, може би е от Люксембург, което е едно и също във всяко отношение, освен в най-важното. Както и да е, неговият меч е с обикновена дължина.

Девата е срещу него и никой няма да стреля с лък, докато има дори минимален шанс да я уцели по грешка. Те се сблъскват, Дева и мъж, меч и брадва, брадва и меч.

Като се замисля, Томас не я е виждал да се бие с един противник досега, докато мъжете се отдръпват назад.

Трудно е да се фокусира над индивидуалните движения в този танц. Оръжията им хвърлят искри от живо сребро. Звукът се разнася в ясната нощ. Чува въздишка откъм наблюдаващите, вижда как Девата замахва наляво, завърта се, забива изкусен удар отляво към коленете, който е блокиран и отбит с едно извиване на китката; който и да е противникът й, той се оказва много добър.

Само че не е достатъчно добър. Може би тук, на светлината на луната, на френска почва пред портите на Париж, никой няма да е достатъчно добър. Следва извивка, приплъзване и пропукване, силно, метал върху метал и мечът полита на тревата.

Пада близо до Томас. Той го вдига, пробва тежестта, балансът на ефес и острие. Широк е при дръжката, с изчистен предпазник и яка дръжка, обвита във волска кожа, устойчив, оръжие, което няма да ти се изплъзне от ръката. Ефесът е от тежко сребро, поне така изглежда. Германско майсторство, но няма спор кой е капитанът, който го държеше: изправеният на задните си крака лъв издава, а Люксембург е съюзник на Бургундия.

— Меч, достоен за битка, милейди. — Той й го подава, докато яздят обратно към Ла Шапел. — Дар от Бога може би, който да замени вашия кръстоносен меч.

Тя е дала меча си — чудо на светилището на Сен Дени, светецът пазител на Франция. Томас не би направил нещо толкова показно набожно, но тя молеше краля за разрешение да нападне Париж: трябваше да направи нещо, за да противодейства на Рено дьо Шартр.

И се получи. Върнаха се в ранното утро и откриха Д’Алансон да крачи пред шатрата й, лицето му оживено от радост за предстоящата битка.

— Той е казал да! Кралят идва от Компиен. Каза, че можем да атакуваме след два дена. Ако сме готови.

Блясъкът на усмивката й можеше да се види чак в Париж.

— Ще бъдем готови.