Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (26)

Двадесет и шеста глава

Ла Шапел „Сен Дени“

15 август 1429 г.

Оттеглят се към селото Ла Шапел „Сен Дени“, на север от Париж и планират действията си. След това се отказват от плановете си, защото сега вече армията е твърде малка. После започват да градят нови планове.

Брат Томас участва във всички планове. Доказал е, че е полезен и продължава да е полезен, дава предложения, които са наистина смислени.

— Ако тръгвате срещу някоя порта, започнете със Сен Оноре на запад. Тя е най-малко защитената, въпреки че съм чувал, че Бедфорд е купил генуезки лъконосци, които да дават кураж на онези вътре.

— Така ли, Томас? — Ла Ир го поглежда с присвити очи. — Чуваш много работи.

— Аз съм свещеник.

— Не би нарушил тайната на изповедта?

— Никога!

Поти се, когато излиза, но Д’Алансон го прегръща през раменете.

— Не му обръщай внимание, той е на ръба, защото няма битка. Не е участвал в битка от Патай.

— Нито един от нас. — Всички се предадоха, дори Соасон. Компиен отвори порти още преди Девата да пристигне и хората празнуваха по улиците. Бедфорд предпочете да побегне, вместо да се бие. Единствено Париж се държи.

Д’Алансон продължава:

— Всичко ще се оправи, когато кралят даде разрешение за нападение над Париж.

— А той ще го даде ли?

— Трябва да го даде. Не можем да съберем армия, а след това да стоим тук, без да правим нищо.

Само че Рено дьо Шартр не престава да му влияе, убеждава го колко са близо до примирие с Филип Бургундски и сега го иска повече от всичко друго на света. Бургундеца му е братовчед. Той иска Франция цяла, семейството цяло и е дал да се разбере, че Господ няма да го обича, ако не постигне това.

Мъжете са неспокойни. Д’Алансон се върна в Компиен, за да иска разрешение за нападение, и получи отказ. На Томас му се струва, че Д’Алансон е на път да се разбунтува, освен това може да предяви основателни претенции за трона, тъй като е далечен братовчед на краля и е женен за единственото живо дете на чичото на краля. Бедфорд би се усмихнал, ако чуе за възможен бунт сред френските редици, но Бедфорд е в Кале и събира нови войски от Англия.

Томас върви през селото, покрай редици палатки и огньове, вслушва се в надигащото се недоволство. Познава гласа на недоволната армия и сега го чува. Всеки ден мъже се оттеглят и отиват да прибират реколтата и да се порадват на уюта, създаден от съпругите им. Още месец и от армията няма да остане нищо. Отлагане и ново отлагане. Това ще я съсипе, една непрекъсната поредица от отлагания.

Предложиха да го настанят в странноприемницата на селото, но също като Девата той отказа и лагерува в палатка като останалите. Вечер слушат златния глас на младия Раул дьо Кут, по-малкия брат на пажа на Девата. Той се е молил да се присъедини към огромната християнска армия, а как да му откажат, след като брат му й е служил половин година.

Той е истински славей, така са открили, чистият му висок глас слави Господа и Франция. Девата му дава злато и обещава да му позволи да държи копието й, когато боят започне.

Спят дълбоко, будят се, а кралят все още не е дал разрешение. Денят обещава да е дълъг.

Томас е застанал пред огъня и гризе парче твърдо сирене, когато дребен човечец с неподвижно ляво око се заклатушква покрай него и отбелязва, че конят на брата е с куц заден крак, и пита дали не иска да погледне.

Не може да бъде! Това ли е най-доброто, което Бедфорд намери, когато Париж е в беда.

— Дай ми минутка и ще дойда да видя. Вчера беше добре.

Той раздвижва ръката си напред и назад. Лакътят почти не го е болял през деня и сега се държи на хлабава корда, прекарана през врата, и не е притиснат към тялото. Той маха кордата и опитва. Може да използва ръката. Почти. Под лакътя е скрит нож. Пробва да го извади и разбира, че се вади гладко. Не че няма доверие на Бедфорд, но… добре де, няма никаква вяра на Бедфорд. Никой разумен човек не би повярвал на Бедфорд, а Томас не се е свързвал с него повече от месец; няма представа дали вече не е преминал в категорията на ненужните.

Поема бавно към двора, където са вързани животните, и открива едър, груб мъж с очи, които поне гледат в една посока, който се преструва, че преглежда кафявата кобила, която язди напоследък. Кривогледият се е облегнал на дънера на дъб, чисти ноктите си с нож и си свирука съвсем невинно.

Едрият заговаря:

— Бедфорд иска да знае какво планираш. Минали са повече от два месеца, откакто си казал, че си намерил начин да се отървеш от Девата.

— Ако беше приел предизвикателството при Монтепилоа, цялата тази работа щеше да е приключила досега.

— Искаш да му кажа това ли?

— Ако ти искаш.

Мъжът се изплюва. Кобилата неочаквано хвърля къч. Досега беше много кротка и Томас иска да остане все такава. Улавя юмрука на едрия, когато той замахва.

— Ще съм ти много благодарен, ако не удряш коня ми.

Двамата се изправят един срещу друг; двама високи мъже, гледат се в очите, вирнали брадички, готови да вдигнат юмруци. Той пъхва ръце в ръкавите и отстъпва крачка назад, прави място.

— Какъв е планът ти?

Стиска дръжката на ножа. Тя е от черешово дърво. Той го гали с палец. Има план. Разбира се, че има.

— Върви при Рено дьо Шартр и му кажи следното…

Разказва с къси, лесни изречения, които не могат да бъдат объркани, и кара и двамата да започнат да повтарят. След като успяват да повторят почти дословно, той ги оставя на мира.

— След това намерете Бедфорд и му кажете, че трябва да докара ревливия син на крал Хенри в Реймс или няма да бъде признат за крал от французите.

— Реймс е във френски ръце.

— Значи се налага да си го върне, нали така? Защото французите не са забравили къде кралете им стават крале пред Бог. Освен това не е Париж. Сега ме извинете.