Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (25)

Двадесет и пета глава

Монтепилоа

15 август 1429 г.

Сутрин е. Брат Томас е застанал начело на френската армия, докато тя се строява на ширналото се пред Монтепилоа поле, за да се сблъска с англичаните. Без кон е, стои в първата редица, недалече от Девата.

Беше с нея по време на службата и след това за пръв път чу изповедта й: дълги молитви за мъртви мъже и други ранени, ругатни по краля. Сега вече е чиста, пречистена от петна и е където иска да бъде, на бойното поле, а кралят й е зад нея. Тя грее.

Точно сега слънцето е най-настойчивият им враг. Още е сутрин, а жегата е убийствена. Дори бялата му роба е мокра. Един Господ знае какво е да си с броня.

Прахта е истинска благословия; ярките цветове на честта вехнат, сухи, неугледни. Горещината се надига от лъскавите брони подредени в редици. Мъжете пристъпват от крак на крак, пробват мечовете си и прокарват желязото по кожата. Стрелците се тревожат за тетивите си. Всички се притесняват от мухите. Един мъж, три редици по-назад, вади члена си и се изпикава на място, а въздухът изглежда по-свеж след това.

Никой не се оплаква. Мъжете знаят, че Господ е с тях, защото Девата е с тях. Срещу тях се е изправил Бедфорд, който се нарича Регент на Франция, притиснат до стената след почти цял месец преследване из страната.

Той няма да им се даде лесно в битката. Направил е същото, което брат му направи при Ажинкур, а именно, накарал е мъжете да изкопаят ров около избраното местоположение и всеки мъж е забил кола си навън, така че да осакатят френските коне. Каруците им са изтеглени вътре, за да скриват войниците от френските стрели, докато техните стрелци чакат под това прикритие, за да обсипят френските глави със стрели.

Томас познава стратегията, но не е сигурен дали този път ще се получи. Девата държа реч след вечерната молитва снощи и преди службата тази сутрин, говори на рицарите, които повториха думите й на въоръжените си хора, че при никакви обстоятелства не трябва да нападат английските позиции.

— Ще се поучим от грешките на миналото и няма да ги повтаряме.

Значи французите няма да нападнат англичаните. Англичаните също няма да нападнат французите. И така, часове наред нищо не помръдва между позициите им, освен прахта.

Брат Томас е на добър изстрел разстояние от англичаните. Девата е от лявата му страна в бели доспехи. Спала е с тях, хранила се е в тях, вече три месеца се бие в тях и те са се сраснали с нея или тя с тях, затова изглежда спокойна, като всеки рицар. Въпреки това е вдигнала предпазителя на шлема, за да я виждат всички и да я познават.

Кралят седи на унил жребец от другата й страна и от всички присъстващи на него най-много му личи, че няма желание да е тук. Тъкмо това е слабостта им.

Навремето, ако беше заловен и взет в плен, за Шарл VII щеше да има откуп, но през последните няколко седмици Бедфорд е направил десетки изказвания, в които го нарича предател и обещава да го обезглави като най-обикновен престъпник, когато — не ако — когато англичаните го заловят.

А пък френските благородници, които са се опълчили на Англия, ги чака същата съдба; в тази война няма вече прояви на любезност и рицарство. Знаят това още откакто приключиха в Орлеан, но Шарл дьо Валоа, изглежда, го е разбрал едва снощи, в шатрата си, когато след предостатъчно приказки англичаните вдигнаха лагер под носа му, когато честта изискваше да се включи в боя.

Снощи, изглежда, му прилоша от страх, същото е и тази сутрин: прилича на стреснат елен, притиснат от мастифи, а няма накъде да се обърне.

Девата, разбира се, се задейства. Най-неочаквано се обръща и изтръгва знамето си от пажа Дьо Кут. Той отваря уста, за да протестира, зърва лицето й в отворения кръг на шлема, затваря я отново и зъбите му изтракват.

Рицарите от двете й страни стискат юздите по-здраво и карат конете си да започнат да тъпчат на едно място. Д’Алансон е там, също и Ла Ир; вече не ходят никъде без нея. Жан дьо Белвил е някъде назад; все още не си е извоювал място в предните редици на която и да е битка. Отец Юге едва ли е далече; те двамата никога не се разделят, а и никога не са далече от Девата.

Томас наблюдава и нея, и онези близо до нея. Забелязва момента, в който среща погледа на Д’Алансон, и кима едва забележимо. Ла Ир не разбира.

— Момиче, къде си тръгнала? — Той е единственият, който не й говори като на рицар. Държи се обаче с нея като с рицар. Накъдето и да ги поведе, той ще я последва.

— Ще ги накарам да излязат.

— Жана, не можеш… — Рене д’Анжу, вторият син на Йоланда Арагонска, стиска китката й. Той е синът на кралицата; позволено му е да прави неща, които другите не се осмеляват. — Не можеш да се приближиш до тях. Прекалено рисковано е. Бедфорд заяви на всеослушание, че ще те изгори.

Тя вирва глава по начин, който казва: „И какво от това?“.

— Първо трябва да ме хване, а за тази цел трябва да излезе, а той не би излязъл сам. Имай доверие на Ксенофон; той е по-добър от всички английски коне.

Рене д’Анжу и този път изрича онова, което всички си мислят:

— Конят ти по-добър ли е от стрелците им? Знам, че имаш високо мнение за него, но всъщност…

Девата го гали по ръката.

— Достатъчно добър е, сам ще видиш. Нека Ла Ир дойде и ме прибере, ако опитат нещо. На него ще му хареса.

Мисли да отиде сама, но Томас я следва пеша. Той е свещеник; дори покрай язвителността и от двете страни, той не вярва, че ще се превърне в мишена на стрелци, артилеристи или войници. Облечен е в бяло, главата му е обръсната. Едната му ръка е в превръзка. Другата държи тоягата, която Юге му намери. За всички, които го виждат, е ясно, че Господ го държи близо до себе си; няма да посмеят да рискуват гнева на небесата.

Върви напред по горещата, твърда земя, докато не се изравнява с нея и той също може да види сред редиците на англичаните: братята си. Най-малкото негови сънародници. Най-точно казано, наполовина сънародници. Както и да е, той е на тяхна страна, но те не го знаят. Няма откъде. Наблюдават го с омраза.

Девата, поне доколкото вижда, не знае що е страх. Гледа право в Бедфорд, рицарите му и войниците, английските стрелци, които са твърде заети да се кръстят и вдигат лъкове срещу нея. Не само стрелците, ами и рицарите. Томас ги вижда, забелязва тайните знаци, които правят, за да отблъснат злото, как извиват амулети, как целуват кръстове. Много добре знаят коя е тя, но нито един от тях не смее да излезе, за да се бие с нея, като мъж с… жена.

Тя се е изправила пред тях и вдъхва бойната воня на Англия, която не е много по-различна от тази на Франция, след това стяга юздите на коня и той започва да танцува точно както когато го видя за последен път на ливадите край Реймс.

Показва им как пристъпва от лявата към дясната страна, след това от дясната към лявата, как реагира при всяко сръчкване с пети. Кара го да върви странично, но съвсем за кратко, защото е горещо и досега я е носил в пълно снаряжение, освен това за коня е трудно да тъпче на едно място.

Тя показва как конят се изправя на задните крака, предните бавно се вдигат под съвършен ъгъл. Прави го, защото може. Накрая прави завъртането, което толкова притесни вестоносеца при Жаржо. Англичаните знаят за това, той лично им каза. Томас усеща как вълнението преминава през редиците. Някъде назад мъж подема иронично подвикване, но бързо го карат да млъкне.

Д’Алансон не може да я остави да направи това сама. Той пристъпва напред, след това Ла Ир и тримата започват да крещят предизвикателства към английските рицари да излязат и да се бият с тях поединично, за да се види кой е по-добър.

Това не е нищо ново. В други войни, по време на дълги кампании, дори при обсади, рицарите от едната страна често излизат срещу рицарите от другата страна и се предизвикват. Бият се, гуляят, после се връщат при останалите воини, докато траят бойните действия. Истината е, че рицарите от отсрещната страна са по-близки, отколкото техните крепостни и свободни селяни.

Това със сигурност е моментът, когато Бедфорд ще излезе. Ако иска да убие тази жена в двубой, това може да промени положението на бойното поле. Англичаните може и да са значително по-малко, но те бяха по-малко и при Ажинкур, и при Верньой.

Хайде! Томас стои и наблюдава как трима френски рицари показват ездитно майсторство, достойно за опитни учители, и през всичкото време призовава с волята си Бедфорд, своя господар, своя наставник — мъжа, към когото в свят на непочтителност и лицемерие, на потъпкана лоялност и предателство той изпитва огромно уважение — да излезе напред и да откликне на предизвикателството.

Той не го прави.

Не и Бедфорд. Не и Уоруик. Не и Гауф. Не и Пърси. Нито един английски рицар не притежава достатъчно буйна кръв, не е достатъчно пламенен, достатъчно самоуверен, за да се изправи срещу тази Дева. Това е жалка проява на страх, каквато не бе показвана от унизителното поражение на французите при Креси^[1] и това е достатъчно показателно.

В късния следобед, когато слънцето потъва от срам зад хоризонта, Девата и свитата й се връщат отвратени. В тъмното, също като малодушен страхливец, какъвто е в действителност, Бедфорд оттегля хората си.

Ако французите го последват сега, могат до го притиснат и да проведат битката, която искат. Нападението на оттегляща се армия почти винаги се увенчава с успех. Ако пък Англия изгуби Бедфорд, тогава губят Франция; всички го знаят.

Кралят обаче се страхува. Не може да се приеме по друг начин. Шарл VII, по Божията воля крал на Франция, няма абсолютно никакво желание да влиза в битка. Затова и не позволява на другите да се бият. Девата и кралят разменят остри думи в шатрата, от която се чува всичко, но Рено дьо Шартр е там и много се старае кралят да не промени мнението си.

Така Бедфорд успява да избяга.

Бедфорд, който също се страхува.

След това Томас остава за кратко край редиците на конниците и преценява следващото си действие. Сред хаоса, който цари във френския лагер, ще му бъде много лесно да се измъкне и да последва английската армия, да настигне господаря, който я води, и да го попита защо е предпочел да не се бие.

Слага юзда на коня си, но не го оседлава. Какво ще каже? Видях страха в очите ти и те презирам ли?

Иска му се това да не е истината. Знае, че не само въоръжените мъже се страхуват от нея заради суеверията и стадното чувство, но също и рицарите, великите мъже на Англия: Бедфорд, Уоруик… Всички.

И така, вечерта, когато застава край лагерния огън и в присъствието на французите призовава Божието презрение да порази англичаните, той не се извинява безмълвно.

Моли се с Девата на зазоряване, а след това по нейна покана сяда в шатрата й, за да се нахранят. Освен Девата вътре са още петима: Д’Алансон и Ла Ир, както обикновено, плюс Дьо Белвил и свещеникът му отец Юге, които също са поканени. Най-новото попълнение е брат Томас, августински монах.

С тях се държи различно, не като победителка, не е толкова весела. Всъщност Томас долавя гняв за пръв път в отсечените, къси крачки, докато обикаля шатрата, в накъсаната, остра реч. Тя няма да наругае краля, но много й се иска.

Разговорът им стига до това, че армията намалява. Кралят в небето й казва да завземе Париж. Тя разчита на присъстващите да й помогнат и те с готовност й обещават ПОМОЩ. Брат Томас полага клетва с останалите.