Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (21)

Двадесет и първа глава

Реймс

19-20 юли 1429 г.

Томас не успява да открие Ан, приятелката на Девата. Два дена задава дискретно въпроси, но няма нито Ан, нито Ани, нито някоя друга жена, чието име звучи подобно.

Той е в ужасно настроение, но очевидно не е единственият. В дните непосредствено след коронясването на краля Реймс е тихо място, в което времето почти е спряло. Мъже и жени, ако изобщо излизат, стъпват внимателно, тихо, сякаш главите им са спукани яйца, а краката им са набодени със стъкло. Воня на прясно повръщано се носи навсякъде.

Томас, трезвен, с ясни мисли, обзет от студена ярост, се среща със Стефан, малкия мургав агент, в същата задна уличка, както и предишния път. Този път вонята на урина и фекалии му се струва по-добра от въздуха, който диша.

— Трябва да ми намериш Клодин. — Той поне знае коя е тя и как изглежда. — Бедфорд ще иска да я разпита. Ако успееш да я накараш да…

— Замина.

— Къде е заминала?

Стефан сочи между краката си, след това премисля и сочи към небето. Тя е в ада или може би в рая.

Ножът на Томас е в ръката му. Дланта го сърби.

— Тя беше свидетелката, която да удостовери, че Девата…

— Бертран дьо Пуланжи я търсеше. Тя щеше да те издаде.

Томас не е Бедфорд. Досега не е посичал човек без основателна причина. А Бертран дьо Пуланжи не е човек, който ще легне с долна курва като Клодин. Той прибира ножа.

— Видя го или чу?

— Първо едното, след това и другото. Чух го. Последвах го. Той ме отведе при нея. Създадох смут. Той отиде да погледне. Когато се върна, нея я нямаше. Няма да я открие. — Малките, черни очички на Стефан се вглеждат в лицето му. — Ако беше останала жива и се беше разприказвала… досега да си затворен в каменно мазе и да си се запознал с ножовете и горещото желязо. Дьо Пуланжи и ръката на закона на господарката.

— Постъпил си правилно. — Томас се моли да е така: разузнаване и предвидливост. Прибира ножа в ножницата. — Какво друго имаш за мен?

— Новини от Девата. Тя е в къщата на Жан дьо Белвил и годеницата му. Държат се с нея като със стара приятелка. Бъдещата лейди Белвил е Маргьорит дьо Валоа, незаконната дъщеря на стария крал. Сестрата на новия крал. — Стефан врътва очи. — Чух, че лейди Маргьорит е много набожна. Толкова е набожна, че с радост ще приеме нов свещеник.

— А-ха. — Това струва сребро. Може би дори злато. Томас подхвърля монета. Ако не успее да открие Ан, която е расла в Домреми, ангелоликата принцеса, която е спряла боя между поверениците на краля в деня на битката при Ажинкур, ще трябва да е достатъчна.

Томас докосва върховете на пръстите си, отделя ги и ги докосва отново. Трябва да се добере по-близо. След като Бертран дьо Пуланжи души наоколо, не може просто да застане пред вратата и да се представи. Ще трябва да бъде поканен, а след това да намери начин да остане.

И така. План… трябва му план. Планът се оформя в ума му, докато говори.

— Тя кога остава сама? Девата?

— Не се случва често. Сутрин обучава коня си край реката. Онзи, злия, дето Д’Алансон й е подарил, от породата на стария крал.

— Сама ли е?

— Тази сутрин беше сама.

Това определено си струва среброто. Томас плаща дължимото и тръгва да търси месаря и сина му; идеята се оформя с всяка крачка в новата посока.

* * *

И така, на третия ден след коронацията на краля, брат Томас става рано и се отправя към поляните край реката, югозападно от катедралата, където, ако Стефан е прав, ще завари… точно така, ето я: самотна фигура, която не проявява признаци на жажда или болка, язди злия си сив жребец на равното.

Тя обича този кон. Наслаждава се на компанията му. На влажните поляни край Реймс, в деня след коронацията на краля, тя язди така, сякаш подаръкът е все още нов, сякаш двамата се опознават, конят и Девата, подготвят се за представление пред събралите се рицари, които искат да се покажат в най-добра светлина.

Брат Томас се настанява на пън, за да наблюдава. Утринната мъгла се вдига от реката на едри, равни валма. От това разстояние тя изглежда така, сякаш се носи върху тях, конят и мъглата са вплетени плътно заедно.

Когато слънцето заличава разстоянието, той я вижда по-ясно: слабо, гъвкаво момиче, което язди елегантен кон, и двамата толкова вглъбени в работата си, че Томас мисли, че не са го видели и днешното изпълнение на плана му ще пропадне тъкмо заради това.

Той чака. Бива го да чака.

Слънцето сгрява гърба му. Косове припяват в тишината. Гълъби прелитат и гукат. Едри капки роса проблясват по тревата в краката му. Той наблюдава отражението й, полюшването на черното и бялото, ритъма на конския тропот, който утихва, и вдига поглед. Ето я и нея, на един хвърлей на копие. Тя обаче няма копие.

— Брат Томас. — Тя го удостоява с вниманието си, след като познава кой е. Той не крие, че се изчервява от удоволствие.

— Милейди — започва той, — яздите добре. — Това съвсем не е точно за умението й. Би трябвало да има друга дума. Той се замисля дали е по-точно да се каже, че тя се носи или че лети. Нито едно от двете не е подходящо.

Тя се покланя. Конят, поне така му се струва, навежда глава. Тя се мръщи леко, сякаш се е изтръгнала от някакъв сън.

— За нещо конкретно ли идваш?

— Не. Просто… исках малко тишина, а вие не я нарушихте.

— Значи си приличаме. — Тя му отправя лека усмивка, неумела и несигурна. Той кима, ала не става, посочва с лакът пътеката. — Ще ви последвам.

Тя се колебае и той за пръв път разбира, че тя не само се държи като рицар, ами се приема за рицар. Не може да мине пред него; рицарят не може да тръгне пред свещеник. Заковала се е на ливадата също като Исус на кръста.

Старият крал те е научил на това. Той вярваше в рицарството. Сигурно се дължи на унищожението на французите, защото Анри не вярва. Не и по време на война.

Моментът всеки миг може да му се изплъзне. Думите изскачат необмислени, толкова бързо, че той трябва да се довери на траекторията им.

— Моля ви, милейди. Така ще имам малко време насаме с мълчанието на Господ и своето. Умолявам ви, вървете.

Тя не може да каже нищо. Освободена от задължението си, тя кима по-ведро, отпуска юздите на коня и поема по засъхналата кал на пътеката.

Има осемстотин метра до града. Той брои бавно до петдесет, не си позволява да бърза и накрая тръгва след нея. Когато му се налага, може да крачи бързо, почти колкото забавената крачка на уморен кон.

Пътеката се разширява. Сред тревата се издигат къщи с покриви от торф и стени, обрасли в зелен мъх, които отчаяно се нуждаят от боядисване, но пък сега почти са се слели с пейзажа. Обитателите им вече са отишли в града, за да търкат, четкат и щавят или тъкат, или каквото правят, за да имат някакво препитание.

Конят на Девата в далечината прилича на размазано бяло петно на фона на тухлите, белосаните къщи и малките червени плочи.

Къщите вече са по-близо една до друга; привеждат се навътре, закриват пътеката от слънцето. Сега вече усеща опасност от насилие. Трябва му огромно усилие, за да продължи, да не посегне към ножа, да побегне, да се развика.

Все още не. Все още не…

Сега!

Две сенки. Двама мъже. Касапинът и синът му. Въоръжени са само с тояги, защото е много важно Томас да не умре. Колко ли им е платено? Достатъчно ли е? Някога достатъчно ли е?

Те пристъпват към него от двете страни и го дръпват между две къщи. Той крещи, а това е част от плана, защото не може да се въздържи от крясъци дори да иска:

— Помощ! Помо-о-ощ! По-а-а-а… о-о-о!

Тоягата го халосва в корема, попада в диафрагмата и той се свива и се опитва да си поеме дъх. Иска да разбере дали ударът е нанесен от бащата или сина, но не може да види. Рита немощно, преобръща се, защитава главата си с ръце, докато тоягите се стоварват върху ребрата му, краката, ръцете, с които се опитва да се защити, лакътят, мили Боже, лакътят му. Не чак толкова силно, гадове такива! Нещо като плющене на камшик разрязва въздуха до ухото му. Той усеща парване по лявата ръка и решава, че са донесли и мечове, след това усеща изтръпване и ръката му се отпуска като риба на сухо.

Открива, че има дъх, колкото да изреве и крещи отново с дрезгав, немощен шепот, който едва се чува. Въпреки това опитва.

— Стига! Господ да ви порази дано, спрете! Не став…

— Дръпнете се! Дръпнете се или сте мъртви! Дръпнете се и двамата. — Женски глас. Най-сетне! Защо се забави толкова? Не е чул копитата на коня, няма представа как се е озовала тук, но познава гласа, с който издава команди.

Ударите намаляват, а след това най-неочаквано спират. Облекчението го оставя задъхан, очите му се затварят и той вижда черно и пурпурно през сълзи. Чува дрънчене на оръжие, а това не трябва да е така; месарят и синът му трябваше да избягат, когато тя се върне.

— Бягайте, мътните да ви вземат дано. Бягайте или тя ще…

Чува дъх, който не е човешки, и ужасният звук от разкъсана плът, пречупени кости, прекъснати сухожилия и шуртяща кръв. Претъркаля се и се насилва да отвори дясното око, колкото да погледне, и вижда нея, тъмна лента на светлината, кръстоносният й меч като стрела в сянка.

Тя е сама срещу двама; те не са избягали. Всъщност не могат да избягат. Дяволският кон проточва шия ту наляво, ту надясно, навежда се, стрелка се, щрака със зъби и в едната, и в другата посока също като хрътка пред бик. Девата е отпуснала юздите и се е привела, стиска меча в едната ръка, брадвата в другата, готова за отмъщение.

Той си мисли, че трябва да се надигне и да помогне… все някак да помогне на някого. Не може обаче да измисли на кого да помогне, ако все пак се надигне. Само че не може.

Пробва коя от ръцете му е здрава и дали може да се задържи, ако седне, когато нещо пада върху него, тежко, горещо и плисва гореща вода в лицето му.

Устата му е запушена. Не може да изкрещи. Размахва ръце, обръща се и се бори, за да се освободи, гърчи се и най-сетне открива, че лежи до месаря баща, а горещата вода е кръв от прерязаното гърло. Празни очи гледат оцъклено, кръгли камъчета са се забили в лицето на мъртвеца.

Девата продължава да се бие със сина, който е много по-опасен. Като използва бащата като противотежест, Томас се насилва да коленичи. Очите му се подуват и се затварят отново, не чува добре; чува обаче тътен на бучаща река в главата си, но ако се съсредоточи, му се струва, че Девата вика за помощ.

Умно момиче. Кого вика? На кого има доверие? На Бертран ли? На Д’Алансон ли? На Дьо Белвил? Би трябвало да чуе останалото от всичко, което става, ала не може. Едва се задържа прав. Когато синът на месаря пада до него с брадва, забита в черепа чак до лявото око, той престава да се опитва.

Земята се надига, за да го посрещне грубо. Гласът й обаче достига до него:

— Братко Томас, не умирай. Господ все още няма нужда от компанията ти, а ние я искаме. — Опитва се да й отговори, но разстоянието е твърде голямо, болката е изгаряща, а чернотата — примамлива.