Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (2)

Втора глава

Обсадата на Орлеан

Последния ден, 7 май 1429 г.

В късния следобед голо копие слънчева светлина прорязва дима от топовете и пронизва Тод Ръстбиърд право в гърдите. Докато се вглежда надолу от укреплението, изградено от камъни и дърво, той си мисли, че след него ще бъде нанесен удар или с кама, или с френска брадва, метната отдолу. Смъртта му ще бъде отвратителна, по брадата му ще покапе слюнка, бронята му ще се оплеска в засъхнала кръв, покафеняла като кравешки изпражнения, груби като разораното поле, напоено със смъртта на други.

Но не и неговата. Някъде, зад лявото му рамо, английски топ избълва нов залп към редиците на врага. Към небето се понася дим, който задушава слънчевите лъчи, а той е все още жив, незасегнат, непоразен, немъртъв. Взира се през мъглата към вълните от галска ярост, които се надигат в подножието на укрепленията.

Да им го набута и на тях, и на техните майки. Те просто не знаят кога да се оттеглят. Те също са покрити с мръсотия, а тази сутрин бяха алени и зелени като листа на коприва, бели; французите са призовали бойния си дух.

Не трябваше да става така. Трябваше да се предадат преди седмица. Ръстбиърд знае: прекара пет вонящи зимни месеца да се прави на французин в сърцето на Орлеан, шушукаше по прашни ъгли с мъже, чиито уши бяха наострени за злато и обещания.

Чуйте ме. Вашият слабоволев, скимтящ крал не обича Орлеан; крие се в Шинон и няма да изпрати помощ. Съобщете на англичаните, че ще отворите портите след Великден и всички ще бъдем в безопасност, бъдещето ни е предопределено. Уилям Гласдейл ги командва, а той е свестен човек. Няма да разграби град, който доброволно е отворил портите. Издръжте до Великден, та поне да знаете, че сте изпълнили дълга си…

Златото кара мъжете да кимат. Обещанията изтръгват клетви и портите щяха да се отворят безпроблемно на Възнесение Господне, само че в края на постите пристигна писмо, До гражданите на Орлеан, в името господне, от Девата… и цялата му работа отиде залудо.

А сега това.

Димът се разнася, разсейва се, предателска завеса, която прикрива както нападатели, така и нападащи. Само че долу цари ред и — стълби? — мамичката им!

— Войници! Мътните ви взели! Войници на южната страна!

Мечът му не е достатъчно дълъг, но до края на деня има предостатъчно оръжие: бойни чукове, брадви, извити саби, двуостри ками, боздугани, пики, алебарди; оръжията на мъртъвците.

От лявата му страна лежи захвърлен чук, дръжка от ясен дълга един метър, оловна глава. Тод Ръстбиърд съвсем не е най-високият от английската армия, но гърдите му са широки и може да вдигне по едно гюле във всяка ръка и да тича с този товар; притежава силата на ковач, дори уменията му.

Посяга към огромния чук. Напряга бедра, замахва отново и отново и описва пълен кръг, завърта се, вложил е цялата тежест на тялото си в разгърнатото движение, което ще посее смърт, а след като е набрал скорост, се прицелва към стълбата, подала се над каменния ръб, и лицето, което наднича над нея, се пръсва в ярък, искрящ фонтан от кръв.

Още слюнка покапва по брадата му. Още кръв полепва по бронята. Има и частици кост, зъби и око.

Убива още двама, докато инерцията го върти, но прииждат нови. Подпира главата на чука на последното стъпало, опира крак на стената и тласка. Стълбата полита назад и повлича мъжете сред рев и писък към смъртта им.

Мъже с дълги копия най-сетне идват, за да отбият атаките, другите стълби, защото сега вече щръкват нови, отляво, отдясно, довеждат французи към укреплението от камък и дърво. На помощ се притичат Уолтър Голдър и Джак Кентишорн, Джон от Гейлифорд и Алфред Рейк. Най-сетне се появява и сър Уилям Гласдейл, командир на укреплението, в кована италианска броня, която все още не е изгубила блясъка си.

— Отблъснете ги! Да паднат отвисоко! Ще се оставите ли да ви победят французи? Деца ли сте? Ние! Ръстбиърд! Развърти този чук по-силно!

Тук се е събрал цветът на английската войска. Тук е причината, поради която Англия ще възтържествува, а Франция е обречена. Гласът на Гласдейл се носи като рев на бик, на мечка, като гръм, дошъл от самия Господ Бог. Обезверени мъже намират сили, с които да изтласкат назад стълбите.

Врагът също разполага с копия. На стълба ли? Луди или не, те определено имат хъс. Острие изсвистява досами лицето му и единствено случайността и инстинктът го карат да се отдръпне, той замахва в отговор с дълъг меч, с брадва, нанася удар на сляпо, търси лица, ръце, каквото и да е.

Джак Кентишорн пада, дави се в собствената си кръв. Нов боец заема мястото му. Оливър ли е? Може би е Хари; напоследък мнозина са с такива имена. Главата на чука попада на горната част на стълбата. Острие профучава края лакътя му. Оливър или Хари замахва напред с меч, пропуска.

— За Бога, човече! Не можеш ли да уцелиш французин от метър и половина? Ще трябва да… — Така и не се разбира какво трябва, защото е видял онова, което никой друг не е забелязал и взетият назаем или може би откраднат чук няма да свърши работа. Пуска го, завърта се, останал е с голи ръце, търси трескаво, оглежда се за…

Лък!

Втурва се ожесточено към него. Той не е от лъконосците, които умеят да изстрелват по дванадесет стрели в минута с такава точност, че да уцелят глава на мушитрънче в разлистен дъб на двеста метра, а и сега не е лято, няма листа, целта му не е главата на мушитрънче, нито дори на орел.

Прицелва се в слаба фигура в семпла броня, застанала за тежест в основата на стълбата. Познава тази фигура, опитва се цял ден да я мерне сред опустошението.

И ето че тук и сега… лявата ръка изтегля тетивата към корема, пръстите притискат стрелата към резката. Чудесна стрела, с острие като игла, насочено към главата, готова да пробие бронята, дори яка броня. Всяка броня, дори правена по поръчка за онзи клепоух мизерник с мижавата брадичка, който се нарича крал на Франция, но така и не си мръдва задника, за да се бие. Що за крал не се бие?

Ръстбиърд изтегля с цялото умение, на което е способен, усеща как раменете му се издуват, и въздъхва. Той е смесица от противоположности, ала успява да изтегли тетивата, докосва я с устни, изравнява поглед с главата на стрелата и тя е там, демон в бяла броня или вещица, или еретик, или момче, което се преструва на жена, защото подобни неща карат кръвта на французите да кипи, карат ги да потъпчат дадените през зимата обещания за капитулация.

Око. Резка. Броня. Всички са подредиха в една линия. Други може и да изрекат молитва, когато отпускат, но той не е такъв човек. Той изпраща омраза. Умри, мамицата ти! Умри!

Отпуска…

Попадение! Чува ругатня на френски, вижда как бялата броня се катурва, някой извиква име, усеща ужаса да преминава като вълна през скупчилите се долу мъже.

— Ударена е. Девата е ударена. Девата! Девата! Девата!

— Добро попадение! — Бронираният юмрук на Гласдейл нанася такъв удар между плешките му, че той има чувството, че е прострелян. Олюлява се напред. Гласдейл го задържа и вдига ръката му, стиснала лъка, и всички спират и се обръщат, за да го погледнат.

Гръмовният глас на Гласдейл се понася над барбакана:

— Видяхте ли? Ръстбиърд е повече мъж от всички вас, взети заедно. Не е никакъв демон, ако кърви. Не е демон, щом стрелата го кара да политне назад от стълбата. Сега вече ще разгромим гадовете. На стената, запушете пробойните и до изгрев ще сринем мръсниците и пикливия им град. Утре ще сложим главата на онзи боклук краля на тепсия.

 

 

От рана с меч в главата заблестява червеникавозлатиста светлина и едва не го ослепява. Ръстбиърд прикляка настрани, изнася тежко ръка, влага цялата тежест на рамото в тласъка и един французин пада. Твърде уморен е, за да се наслади на задоволството, което го зарежда през деня, но поне около него се открива място, тук, на върха на крепостната стена, и той може да отстъпи крачка назад и да започне да сече наляво и да избие меча от вражеска ръка в броня; следва нова крачка назад, Гласдейл е някъде от лявата му страна, сред вечерния здрач, слънцето изсмуква живота от небето и единственото, което чува, е туптенето на кръвта си в ушите, която отеква под шлема, звънтенето на желязо, което ехти през целия следобед, защото дори след като французите видяха падането на стълбата на вещицата, пак намериха кураж да продължат.

Французи. Кураж. Тод Ръстбиърд никога не е предполагал, че ще съчетае тези две думи в един час, камо ли на един дъх. Стиска здраво очи и отстъпва крачка назад. Сега пред него има камък, което е нещо. Почти е свободен от укреплението и отново е на самата кула: Льо Турел^[1]. Остава да прекоси единствено временен дървен мост и между него и прииждащите французи ще има истински каменни стени.

Някой му подава вода. Той пие, вдига лице и плисва остатъка, а тя потича зад ушите, по югуларната вена и горещия, забързан пулс. Той няма да умре тук. Има заповеди, а те го задължават да остане жив. Има план, макар все още да не е уточнил как да го приведе в действие.

— Внимавай! — идва вик отдясно. Той се изправя мигновено. Французите прииждат отново, мътните да вземат черните им души, въоръжени с чукове и копия с дълги дръжки, малки и големи кулверини, а някой с точно око вече е поразил Стивън от Дълуич и Герейнт Овцата от Поуис, който трябваше да се бие на страната на французите, да мрази англичаните, ако не беше дребният проблем с овца, пренесена незаконно от погрешната страна на рова, или може би цяло стадо и заповед, разнесена в пограничните райони да бъде обесен, затова е трябвало да дойде във Франция и да се бие за Англия. И да умре.

— Назад! — Гласдейл вече е близо, изправил се е на остатъците от стената, бронята му е изгубила блясъка си. — Назад в кулата!

 

 

Гласът на командира му не се чува; вече не може да надвиква топовете, но думите му се предават от човек на човек: връщайте се в кулата. Назад зад каменните стени, които са прекалено високи за стълби, където има отвори за стрелците, може би огнище, храна и вино… Безопасност. Никой вече не поглежда другите в очите. Така се държат мъже пред прага на поражението, мъже, които от години познават единствено победи.

Тод Ръстбиърд си поема дъх и замахва отново. След това отново и отново. Той е като автомат, създаден за бой. Слънцето ги е изоставило, вечерта е хладна и сива, но изведнъж се оказва, че не е. Ярка златиста светлина отскача в шлема от лявата му страна, нанизва се на острие от дясната, заблестява в краката му. Той свежда поглед. Слънцето е под него, ала това не е никакво слънце, ами огън. Проклетите французи са запалили огън на един шлеп, пуснали са го по реката и са го закотвили точно под моста. Майната им.

— Подпалват моста! Назад!

Той отстъпва. Пламъците танцуват и се стрелкат към краката му. Дъските, които свързват укреплението с кулата са нови, въпреки това са пълни със смола, а французите са налели огнената лодка с борова смола: димът е гъст като меласа, задушлив. Французите престават да прииждат. Доволни са да останат на ръба и да се наслаждават да наблюдават как англичаните горят.

Ръстбиърд е застанал в сенките в далечния край: навик, който досега го е опазвал жив. Ако имаше лък… само че няма, вече няма. Разполага с брадва и меч, ала нито едното, нито другото може да достигне мъжете, събрали се да наблюдават как мостът пламти заедно с всеки англичанин, проявил достатъчно глупост, че да застане на него.

След известно време огненото слънце под него започва да залязва. Долу в реката шлепът се движи, теглен от метално въже: вече е свършил работата си. Французите от другата страна се групират, готови да хвърлят талпи. Не са искали да разрушат моста, а само да изтласкат англичаните обратно в кулата. Някой от тяхната страна има мозък и го използва. Това само по себе си е истинско чудо. Никой от френската страна не е проявил разум, откакто изгубиха свестните си бойци при Ажинкур^[2] през 1415.

Сега половината им армия се състои от шотландци: дребни, мургави жители на равнините със сопи или едри червенокоси мъжаги от Стратклайд, които въртят мечове за ръка и половина и ошипени боздугани. Не беше ли казал папата в Рим, че шотландците определено са противоотрова на англичаните? Може пък един от тях да мисли.

— Ръстбиърд? — Гласдейл се появява от лявата му страна. Английският командир сякаш се е смалил в бронята си. Не е свиквал с поражения. Кървясалите му очи се стрелват към овъгления мост и френската гмеж войска — Тя там ли е?

— Вещицата ли? — Той се вглежда в сумрака. По време на битката напълно е забравил за съществуването й. — Не я виждам. Може да е мъртва.

— Не, жива е. Чух ги да крещят по едно време следобед. Накарала ги е да извадят стрелата и да наложат раната и сега води нападението.

Умората в гласа на Гласдейл, срамът… Изгубили са от жена. Или пък от момче, преоблечено като жена. Няма значение кое от двете; унижението е примитивно и смъртоносно. Гласдейл си размени обиди с нея през изминалите дни. Тя им изпрати млад вестоносец с писмо, в което ги призоваваше да се предадат. Когато момчето беше пленено, оковано за стълб и заплашено с изгаряне, тя започна да ги обстрелва със стрели с прикачени съобщения. И французите го позволиха.

Тод Ръстбиърд се изплюва. Устата му горчи; това е вкусът на поражението. Кулата се държи, но няма да е за дълго. Той си има собствен план, който се оформя все по-ясно.

— Милорд, ще бъдете освободен срещу откуп — заявява той.

Лордовете не умират, освен по случайност или при Ажинкур, когато нещата излязат от контрол. А те често излизат от контрол, когато Хенри води, но той е мъртъв, а Уилям Гласдейл е джентълмен. Французите ще разберат по качеството на бронята и ще го приберат зад стените, където да пие вино; рицарите винаги се държат заедно, след като клането приключи.

— Не. — Гласдейл също наблюдава реката. — Кажи на краля… — Той клати глава и започва отново; кралят е на шест години. Тежко ти, о, земьо… Всичко лошо може да се припише на смъртта на краля, на покойния крал. Хенри, петият подред, победител във всички битки, които е водил, почти във всички. Може и да беше корав гадняр, но беше техният корав гадняр и печелеше за тях. О, кралю мой. Защо ти трябваше да умираш тъкмо когато печелехме?

Гласдейл насочва тъжните си очи към Тод Ръстбиърд.

— Ти си човек на Бедфорд, нали?

— Милорд? — Все едно да го попита: „Ти англичанин ли си?“. А той със сигурност е такъв, или поне наполовина англичанин, а това е по-важната половина. Джон от Ланкастър, първи граф на Бедфорд, беше брат на покойния крал Хенри. Следователно сега е чичо на детето крал Хенри, шести поред и е регент на Англия, който пост ще държи, докато племенникът му не навърши необходимата възраст. Или не умре. Родени крале са управлявали по-малко и са преобразявали съдбините на нациите си. Болнави принцове са умирали за по-малко години. — Служа на лорд Бедфорд с цялото си сърце.

— Разбира се. — Гласдейл се мръщи и бръчките се врязват ожесточено. — Питам дали си негов човек. Негов… — Той вдига юмрук, за да намекне онова, което думите не могат да предадат. Агентът на Бедфорд, неговият шпионин, неговият скрит коз, неговият чук в битка, изпълнителят на неговите желания и команди. Неговият човек, когото да праща на тъмни места, където почтените хора не биха се осмелили да пристъпят, и да му дава поръчения, за които почтените не биха и помислили.

Гласдейл не би трябвало да знае всичко това, но той е лорд и делата на почти кралските особи не са като на обикновените люде.

Тод Ръстбиърд се покланя.

— На вашите услуги, милорд.

— Трябва да се върнеш при французите.

— Милорд?

— Престани да си играеш с мен, Ръстбиърд. Имам си свои шпиони. Ходил си там през зимата.

Виж ти. Това вече е интересно.

— Графе. — Кимване. Безмълвно съгласие. Нищо не е казано на глас, дори тук.

— Така че сега трябва да се върнеш.

— За да убия вещицата. Добре.

— Не! — Гласдейл стиска ръката му. Лицето на Гласдейл е на сантиметри от неговото; дори по-близо. — Не само за да я убиеш. Трябва да я унищожиш. Трябва да разбереш коя е тя. Мъжете разправят, че е демон, но аз знам, че тя е…

— Момиче от Лотарингия, изпратено от Господ да помогне на французите. — Това е известно на всички, ала никой не иска да го признае.

— Ха! — Смехът на Гласдейл прозвучава грубо, грозно. — Не мога да повярвам, че Господ е преминал на другата страна. Ще се изправя пред него преди изгрев и ако греша, може да горя във вечен огън заради тези думи, но Той беше с нас при Ажинкур, при Верньой, при всички други битки между тях и заявявам, че Господ не е сменил страната.

— Съществува пророчество… — Дори англичаните са го чували. Ясновидка написала, че Франция ще възвърне славата си благодарение на девица от Лотарингия. С Божията помощ, това се подразбира. Французите искат Господ да премине на тяхна страна, колкото англичаните искат Той да не го прави.

Презрителна гримаса разкривява лицето на Гласдейл.

— Нима Бедфорд е толкова отчаян, че разчита на глупаци? Честно да ти кажа, имах по-добро мнение за теб.

— Милорд?

— Мисли, човече. Чувал ли си тези пророчески глупости преди коледните пости? Чувал ли ги е изобщо някой? А към Нова година вече е стара работа и се оказва, че всички са ги знаели. Ха! Това момиче изникна от нищото, а така не става. Никой не го може. Тя не е онази, за която се представя.

— Тогава какво?

— Откъде да знам? Слушай ме, Тод Ръстбиърд. Не е достатъчно да я убиеш; трябва да я изобличиш като измамница, а сетне да използваш тази лъжа, за да унищожиш всяка част от паметта й. Трябва да разбиеш мита за нея на пух и прах, да го задушиш в зародиш, преди да може да се разрасне. Разбираш ли ме?

— Много добре, милорд. — Не че е съгласен, но не се и налага. Заповедите на Бедфорд имат приоритет и те са да я убие по начин, по който успее. Когато е мъртва, историите ще изчезнат и без негова помощ.

Засега обаче е достатъчно да кимне. Гласдейл отпуска пръсти, насилва се да се усмихне, физиономията му се променя и поглежда през рамо към мястото, на което французите се опитват да положат временния си мост. В стойката му се чете сигурност. Той прави крачка към пробив в стената, през който се вижда реката долу в ниското.

Не е далече, към три метра, може би по-малко. По средата се обръща и поглежда Тод Ръстбиърд право в очите.

— Кажи на моя господар Бедфорд, че съм умрял с чест.

Мили Боже.

— Господарю… Не… — Протяга ръка, за да го хване. Само че тялото на Гласдейл вече е изпълнило дупката. Обхваща с поглед хоризонта от изток на запад, поглежда към вечерната звезда, към червената линия на слънцето и прекрачва през ръба към нищото.

Плавно падане. Чува се звук, сякаш кон пие вода. Двадесет и седем килограма кована броня и мъж, който цопва в калните води на Лоара. По нищо не личи къде потъва, няма и мехурчета, които да покажат, че диша. Смъртта може и да е бърза по този начин, но Тод Ръстбиърд не иска да мисли какво ще изпита в последните си мигове.

Отдръпва се навътре в сянката. Заобиколен е от смърт; нищо ново. Но тук, сега, усеща студения й дъх по врата си, смрадта й, въздишките, изкушението да последва Гласдейл. Поглежда към французите, самодоволните лица, осветени от факли, подсмихванията, победоносно вдигнатите ръце, подвикванията, докато един добър човек, мъж на честта, куражлия, се дави в противната френска река.

Той познава тези мъже, и французи, и шотландци; цяла зима е стискал ръцете на тези мерзавци, купувал е вино, за да пълнят търбусите си. Забелязва един без коса, друг с нос, изгърбен като клюн на сокол, трети с яркочервена коса и брада, по-ярки, по-огнени от неговите, така че двамата спокойно могат да минат за братя. Не е невъзможно; един Господ знае къде баща му е посял копелдашкото си семе.

Патрик Огилви от Геърлок, познавам те. И Ричард, лъконосеца. И Хю Кенеди, и Жорж, и Раул д’Аутет. Познавам ви всички до един. Празнувайте колкото искате, негодници, защото скоро ще ви избия с голи ръце, дори да сте ми наполовина братя. Ще вържа наковални на вратовете ви и ще ви гледам как се давите в конска пикня. Ще…

Отдръпва се, преди жарта на яростта му да го докосне. Все още не знаят, че е там; прекалено заети са да зяпат мястото, на което Гласдейл падна, да не би желязото да се превърне в корк и да изплува на повърхността. Те имат жена, която се бие; всички закони на Господа и човека са преобърнати. Днес всичко е възможно да се случи.

Той се измъква. Сега вече мисли бързо, главата му е ясна, носи в себе си увереност. Има предостатъчно начини да се одере мечка…

В кулата се протягат дълги сенки, нощта приближава. Той знае как е: на приземния етаж има оръжейна, срещу него се намира главната порта, залостена с дъб, а в другия край е задната врата. Той разчита на паметта и надеждата и да, всичко е точно както го помни.

Никой не се мярка близо до стълбите. Осемдесетината въоръжени англичани, които все още живеят тук, са отпред, барикадират главната порта. Това са неговите бойни другари. Той ги познава, познават го и те. Провиква се, докато слиза тичешком:

— Сирил! Стивън! Чуйте ме. Трябва да залостим задната врата, за да не ни изненадат в гръб.

Имат му доверие; той винаги дава добри идеи. Сирил пристига пръв. Стиска меч и щит, няма шлем. Стивън е по-тежък и по-бавен. Метална ризница, взет назаем шлем, стегнат с кожа, метални ръкавици, двуостър меч за две ръце. Значи първо Стивън.

Оръжейната е от лявата му страна, по полиците няма оръжия, останала е само една пика със счупена дръжка, подпряна на стената.

— Проклятие, мислех си, че тук има повече копия. — Врътва се решително, мъж с цел, готов да се отбранява. Отправя на другите ведра усмивка.

— Сирил, намери една-две пики. Каквото ще да е, стига да е дълго и достатъчно остро в края, за да убие неколцина французи. Стивън, помогни ми да счупим рафтовете. Ще залостим с тях вратата.

Сирил се обръща за пики; той е млад, пламенен и не иска да умре. Стивън… затова пък Стивън вече умира, гърлото му е грубо прерязано, кръвта му бликва на фонтан — отстъпва настрани, за да не го изпръска струята — последният му дъх излиза като пяна, докато се опитва да изкрещи предупреждение:

— Тод Ръстбиърд! Предател! — и открива, че гласът му е изчезнал и не може да си обясни защо, а светлината в очите му вече угасва и той полита към протегнатите в очакване ръце на Ръстбиърд, който го полага на пода; тъкмо навреме.

— Намерих най-доброто, което успях, но няма мно… Уф! — И така Сирил е повален, ефесът на меча се стоварва върху носа му с такава сила, че костите му изхрущяват, очите изскачат и той се срива на пода, преди да успее да вдигне щита или меча, или някоя от трите пики, които носи.

Те издрънчават, когато падат, но нито един от другарите му не чува; всички са на предната порта, поставят барикади върху барикадите, подготвят се да удържат крепостта през нощта, през следващия ден, докато дойдат подкрепления. Планът не е никак лош, просто е обречен на провал.

Сирил все още е жив. Ръстбиърд забива меча в незащитения му корем. Той е притъпен, тъй като дял ден е бил използван, така че при първия удар се получава едва забележим прорез.

Той се отказва и използва задната страна на секирата, за да нанесе жесток удар в слепоочието. Той е човек на чука и замахът му оставя доволно дълбока рана, вкарва коса и кожа в костта и мозъка. Оставя тялото на момчето да падне назад, за да забие както трябва меча през корема. Неочаквано усеща как съпротивлението намалява, а туптенето на едва биещото сърце угасва.

Кръвта е навсякъде, но това е целта; кръвта и героизмът се сливат в ума на французите, а той трябва да се представи като истински герой, вместо да умре още щом го съзрат. Смъква английските цветове (и червеното, и бялото) и ги мята върху Сирил, който е изгубил своите по време на битката.

На предната порта френските тарани удрят, но той познава тази порта; няма да падне лесно; тъкмо затова предложението му за задния вход ще бъде посрещнато с благодарност. Изправя се, прокарва ръка през косата, така че тя щръква, вкоравена от кръв, червена като гребен на петел и също толкова твърда. Мисли си за детството, за реките през лятото, когато майка му го вика от другия край на овощната градина. Cherie! Viens ici^[3]

Задната порта е висока колкото мъж, широка колкото да минат двама. Държи се на три железни болта, много добре смазани. Пантите въздишат благодарение на гъшата мас; други мъже също са планирали да влизат или излизат тайно през тази врата. Вечерният въздух е мек. В Орлеан палят огньове за празненството, също и на южния бряг на Лоара. Гадове. На петдесет метра двеста французи атакуват предната порта с тарани и факли, борова смола и чукове, мечове, юмруци и крака.

Връщане назад няма. Той пристъпва навън, където почти веднага ще го забележат, припомня си имената на онези, които е видял от върха на кулата, свива длани пред устата и се провиква:

— Patrick! Georges! Ricard! Venez ici! Ici, au nom de Dieu! Ici! Aidez-moi!^[4]

Десетина мъже се отделят от мелето и хукват към него, изтеглили мечове. Той не вдига своя. Напротив, вкарва го демонстративно в ножницата на колана и продължава да крещи:

— Гийом дьо Монтере! Лоран дьо Савал! Знам, че сте там. Елате тук, при мен! В името на Бога, елате!

Те връхлитат като глутница и той не познава онези отпред, те не познават него и ръката му запълзява към меча, защото, ако ще мре, то няма да е с празни ръце, но точно тогава вижда…

— Патрик Огилви! Червенокос негоднико! Аз съм! Томас! Насам! Гейрлок, при мен! Патрик, в името на Бога, ела тук при мен! Кажи им, че съм човек на краля! Кажи им, че се бия за Франция!

Втурват се към него, но Огилви е от Стратклайд, наполовина норвежец, с огнената коса на викингите и едро тяло с широки рамене — двамата наистина могат да минат за братя — и той разблъсква с гърди тълпата, поваля мъжете наляво и надясно, позволява си свобода, която в други дни би му изпросила острие между ребрата, но този път той е капитан, приятел на Девата и крещи:

— Оставете го! Оставете го! Това е Томас Ръстбиърд. Той е един от нас! Оставете го!

Двамата са заедно, стискат ръце, докосват рамене, гърди, а Патрик Огилви бърбори на смесица от френски и шотландски от равнините:

— Томас! Мислехме, че сме те изгубили. Решихме, че си отишъл да се присъединиш към негодниците англичани.

Да, разумно предположение, защото той бе сторил тъкмо това и щеше да е напълно необяснимо съвсем никой от френска страна да не го види през изминалите дни. Затова той е готов с отговор, който ще задоволи всички:

— Така беше. Сега се връщам. Нали казах, че ще се върна. — Отстъпва крачка и сочи онова, което е останало от Стивън и Сирил, кръвта им.

— Мили Боже… — Огилви е боец с многогодишен опит, но този път пребледнява и не може да намери думи. Събира се тълпа и за щастие още мъже, не само шотландци започват да се кръстят.

Тод Ръстбиърд, известен още като Томас, чиято майка е от Нормандия, който затвърждава френската си принадлежност с всяка дума, стиска рамото на едрия шотландец.

— Можеш да ме разцелуваш по-късно, но засега повикай бързо хората си или англичаните ще ни чуят и ще умрат още, а те не го заслужават.

Огилви умее да се движи бързо, когато му се обяснява ясно. Една месеста ръка се насочва към другарите му.

— Вадете мечовете, mes enfants^[5]. Да изловим тези безбожници отзад. Томас, идваш ли?

— О, да. — Не е забравил Гласдейл, нито смъртта му, нито обещанията, изречени над водата, в която той умря. По-късно ще ги изпълни. Днес, тук, сега, той е Томас Ръстбиърд, който се усмихва на французи и шотландци и кима към портата, по която блъскат тараните.

— Сега тихо. Вдигнете щитове, извадете мечове и не пропускайте, когато се приближите.

 

 

Помага им да убиват и ако някой от англичаните го познае, то е когато умира и не е в състояние да направи нищо по въпроса. Битката за портата е кратка, бърза и грозна, а от гарнизона от петстотин английски мъже последните петдесет се предават.

Томас не спира, за да ги прекарат до града, защото търси Патрик Огилви. Ако има човек, който може да се доближи до Девата, то това е той: с червената коса и типично шотландското излъчване на небрежна жестокост, в битките той е винаги близо до предводителката. Томас стиска лакътя му, привлича го близо до себе си като брат по оръжие в края на успешна битка.

— Победихме! Господи и всички светни, победихме!

— В името на Девата. — Огилви не може да спре да се усмихва. Той няма представа какво усилие на волята е нужно на другия, за да не му пререже гърлото. — Победихме в името на Девата и ще продължим да побеждаваме. Сега вече си в добри ръце, Томас. Гадовете англичани най-сетне започват да разбират какво е да си губеща страна. Ще ги изтласкаме чак до Нормандия, та и отвъд. До края на годината ще стигнем до Лондон и ще пием вино от златни чаши.

Няма да има този шанс. Томас се заклева в паметта на Уилям Гласдейл, че каквото и да правят французите, Патрик Огилви ще бъде мъртъв до края на годината, също и Девата.