Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (64)

Шестдесет и четвърта глава

Пазарът на Руан

30 май 1431 г.

Тя е толкова дребничка, а кладата огромна.

Не го допускат близо до нея. Бедфорд му е осигурил място на дървената платформа до Кошон и Уоруик, Талбът и Жан дьо Фонтен, Никола Миди… все французи и англичани, които помогнаха това да се случи. Те са застанали по посока на вятъра, на стотина крачки; очакват най-горещия огън, край който нито един мъж не би могъл да издържи.

Греховете й са опростени. Облекли са я в зебло и тя изглежда съвършено чиста. Тълпата ще вие от възбуда, жените ще хвърлят сабото си или пък стара храна; мъжете ще показват как ще осквернят още топлото й тяло. Никой не говори; откакто тя излезе от замъка, обръснатата й глава свети под сумрачното небе, тълпата замлъкна.

Слънцето се показва иззад изтънял облак. Тя вдига очи, къпе се в бледата златна светлина: приятелски огън я превежда през последните две крачки до кола.

Кладата е по-голяма, отколкото Томас някога е виждал. Когато минава, из въздуха се носи сладостта на смола и прясно нарязани дърва. Натрупали са всичко на плинт, така че тя да е издигната високо и да я виждат.

Льопармантие е полугол. Намазал е плътта си с масло за своя момент на слава. Никога няма да изгори друг толкова известен, мъж или жена, никога няма да се събере по-голяма тълпа. Пазарът на Руан е пълен, всички околни прозорци са отрупани с любопитни; момчета и млади мъже са се наредили по покривите.

Следва кратък разговор, девата към мъжа. Той отстъпва. Тя остава сама. Скачай. Ан, мила моя, просто скочи. Ти трябва да умреш, не си ли струва да опиташ?

Не, тя оглежда тълпата, открива го или поне така му се струва: обещал й е да бъде тук, да стане свидетел. Жан и Юге са поели другата роля и той си казва, че тя не е по-лесна; те ще бъдат с Девата, когато се събуди, и ще понесат гнева й. Мисли, че й е дал достатъчно от билките, за да спи до Белвил. Сега обаче не е сигурен.

Той мисли, че тя го наблюдава, когато започва да говори, но може и да гледа към Кошон, който е по-близо, а и от това разстояние тя вижда мъже в черни роби и един бял монах.

— Medames et messieurs ^[1], епископи и свещеници, лордове и дами на Франция, нека онази, на която й предстои да умре, да ви каже следното: нищо не се случва под синьото небе, освен онова, което Господ е пожелал. Нито една битка не е спечелена или загубена, нито един живот не е започнал или приключил, освен по настояване на небесата. Ако съм съгрешила, то е било, докато съм слушала гласа Господен, който казваше, че Франция трябва да бъде цяла и…

… и така до самия край.

— Тази нощ ще бъда до светия отец в рая. Трябва да живеете, докато Той ви призове при себе си. Вие имате този избор. Искате ли да живеете в една свободна Франция? Може би предпочитате игото на покорството под управлението на чужд крал? Аз, която сега тръгвам към вечната свобода под напътствията на Господ, настоявам да си задавате този въпрос всяка вечер. Само това искам от вас и да се молите за мен.

Той не може да диша. Почти не вижда.

Мъжете до него бършат носове в ръкавите си, трият очи, прокарват длани по лицата. Не може да види Кошон, но Никола Миди е от лявата му страна, потресен, Жан дьо ла Фонтен е отдясно, потръпва, а почти всички мъже се кръстят.

Льопармантие вече не прилича на човек, чието призвание е болката. Като благородник с новата си невеста, той я води към кладата, стъпка по стъпка, намества я между наръчите дърва, премества отрязана греда и я поставя под ъгъл, настрани от нея, за да й е удобно.

Веригите вече са сложени да държат ръцете й. Той ги стяга и през всичкото време й говори. Никой не чува думите му. Вятърът го блъска отзад, но не е достатъчно силен, за да потуши пламъците, а да ги разпали.

Нека стане бързо. Свети Боже в небето, нека стане бързо.

— Факла! — Чува думата, чуват я всички. Хиляди на пазара си поемат дъх. Пребледняло момче подхвърля факла. Льопармантие я улавя, поколебава се, обръща се към нея и заговаря отново. Тя клати категорично глава.

— Да не би да й предлага мак? Тя все още не го е изпила.

Мила моя…

Започва се: пъха факлата, вдига се дим, следва пропукване и огнен проблясък, но има още работа по дървата, той иска чувал със слама, отваря го и хвърля шепи сред дървата в краката й, също и от другата страна, където дървата стигат до кръста й. Едно момче крещи нещо от близък покрив; призив да е по-бърз или пък вик да престане; и едното е възможно, и другото; никой обаче не му обръща внимание. Времето се проточва, всеки удар на сърцето е преброен.

А сега, свети Боже, най-сетне, факлата пронизва сърцето на кладата, точно под краката й, където е оставено място. Сламата е наоколо; тя пламва бързо, огнени езици подскачат, вдига се дим, бял като сняг.

Тъй като той е… който е, какъвто е, Томас наблюдава как чувалът увисва в лявата ръка на Льопармантие. Той вижда — той мисли — трепкането на тънкото въже, почти като тел, което излиза от него, примката, която се протяга към кола.

Сигурно — почти сигурно — той вижда как главата й се отмята назад, очите й заблестяват, преди димът да я обгърне, а след него и пламъците. Забелязва как раменете на Льопармантие се напрягат, сякаш димът го привлича. За едър мъж полага твърде голямо усилие, за да задържи чувала. След това го пуска, хвърля го в съскащата, ревяща и бушуваща преизподня, олюлява се далече от пламъците. Гърдите му се покриват с мехури, където огънят е облизал намазаната кожа.

Тя не пищи.

До края на живота си Томас Ръстбиърд ще знае, че тя не е издала нито звук, когато огънят я е обладал.

В кошмарите си, разплакан, той наблюдава как зеблото пламва, вижда как плътта се овъглява и гори, как се отделя от костите й. Вижда как Льопармантие посяга към дълга кука и смъква робата й, за да докаже, че е жена, но тя вече е мъртва и продължава да е мъртва, когато кладата догаря и е натрупана отново, по нареждане на Бедфорд, за да превърне пепелта в ситен прах.

Тя обаче не издаде нито звук. Нито тук, нито сега, нито в кошмарите му.

Нищо.

Мила моя, о, моя мила!

Дано е било леко.