Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (56)

Петдесет и шеста глава

Шато „Дьо Боврьой“, Руан

Май 1431 г.

В дните след нападението Девата е твърде тежко ранена, за да я разпитват, и съдът се разпуска за известно време. Томас е при нея всеки ден и през април най-сетне й носи добри новини.

— Съвсем не всичко върви както Кошон иска. Управителите на катедралата го ненавиждат. Отказали са да обмислят точките на обвинението, които е представил срещу Девата, и когато ги е накарал насила, те казали, че трябва да бъдат формулирани на френски, не на латински и тя трябва да получи съветник, за да разбере какво имат предвид. Може и да изгуби тази битка.

— Няма начин — отвръща Ан. — Англичаните ще го зашият в чувал и ще го хвърлят в реката. Не може да изгуби. Какво ще направи?

— Не знам. — Томас й подава супата, която е донесъл, хляб, сирене и отново излиза. След онази целувка по ръката, той не е докосвал Маргьорит отново, нито тя него. Той открива колко е болезнено да обича две жени и нито една от двете да не отвръща на чувствата му. Девата винаги е била недосегаема за него, но Ан… опитва се да си я представи като сестра. Понякога успява.

С благословията на Бедфорд той се прочува в града като приятел на Девата. Прекарва доста време с хората от Руан, със свещениците. Открива кои са й приятели, а те са повече, отколкото е предполагал. Окуражава ги дискретно.

Само че за всяка капчица надежда има кофа отчаяние. Седмица по-късно пристигат новини, че папата е издъхнал, а той й беше приятел, макар и от разстояние. Новият папа не е приятел. Кошон е доволен. Праща хора във Вокольор, Домреми, до местата, където Девата е расла, и търси следи от лъжи в историята й.

Когато се връща в стаята си, Томас донася на Дьо Белвил и Юге шунка, а на Ан сладкиши от пазара, дребни неща, с които да се занимават.

— Чувам, че тя е болна — отбелязва Дьо Белвил.

— Да. Отново след нападението. Развалена риба от масата на Кошон. Той я е изпратил за постите.

— Той се опитва да я отрови!

— Ако е така, това е проява на милосърдие и почерня душата му. Кълне се, че не било вярно. Както и да е, пуснаха й кръв. Сега е по-добре.

Тя е слаба, но все още говори предпазливо. Не е казала нищо уличаващо, колкото и да извъртат въпросите, за да я спипат. Понякога петима наведнъж задават въпроси, а тя устоява и отбива атаките. Той е удивен от силата на духа й.

— Татко все още ли й се явява — пита Ан.

— Често. — Това е истина. Старият крал й е постоянен събеседник. Сега, след като Томас знае повече за историята й, той си мисли, че част от лудостта на стария крал е преминала у нея; че тя е колкото в компанията на мъртвите, толкова и на живите.

Днес е донесъл торта от ориз и джинджифил, пълнена със стафиди. Наблюдава как Ан откъсва малки парченца и ги завърта между пръстите си. Гледа извивката на челюстта й, тъмната извивка на веждите, как се стели косата й. Струва му се, че е понапълняла, което е добре.

— Кошон е изпратил хора в Домреми, за да разпитват отново за детството ви.

— Знам. Няма да открият нищо лошо. Кълна се.

— Сигурна ли сте, че на Жак д’Арк му е платено достатъчно, за да мълчи? — Той помни порутената къща в Реймс, изпълнения с горчивина мъж, чието отношение не се е смекчило дори след изпития алкохол, който ламти за злато и признание.

Ан отпуска тежко рамене.

— Не е само златото. Тя го е заплашила — обяснява сестра й. — Ако проговори, има мъже, които ще му сторят същото, което й е сторено на нея.

— Знам, но е достатъчно да пийне повечко и да реши, че няма да се остави на страха. — Много малко е нужно, за да бъде убит такъв човек. Въпросът е дали убийството няма да привлече повече внимание, отколкото, ако остане жив.

Той вдига поглед. Дьо Белвил го наблюдава. Юге Роберж гледа в другата посока; неочаквано е оглушал.

— Бертран дьо Пуланжи — вметва Дьо Белвил. — Готов е да направи всичко за нея. Той уби Матю, когато я позна пред замъка Шинон. Той ще убие и Жак д’Арк, когато се налага.

— Трябва да го убие, преди да се наложи. И то по начин, който прилича на мъка не на убийство.

— Остави това на мен.

Дьо Белвил излиза. Юге изглежда уморен или пък тъжен, може би и двете. Атмосферата изстива, става суха, мъртвешка. Томас разбира защо Ан не може да се храни. Той взема джинджифиловата торта, отваря един от кепенците и я изхвърля за първото улично куче.

Чува вик и си казва, че е ударил някого, пъхва се бързо вътре, но Жан дьо Белвил тича нагоре по стълбите, втурва се в стаята, но по него няма ориз, не се усеща мирис на джинджифил.

— Какво има, милорд?

— Девата. Кошон я е отвел да я измъчват. Тя не отговаря, както той иска, така че проклетият епископ — извинете, милейди — я е отвел да я измъчват. Томас, добери се до нея. Трябва да се добереш до нея.

 

 

— Наистина ли? Да не би да мислите, че онези от нас, които отиват на война, се страхуват от болка? — Гласът й достига до него от мрака иззад ъгъла, облечен в метал; корав, стегнат, студен и гневен.

Стълбището е каменно, спираловидно, няма светлина. Миризмата се надига, гъста като мъгла: влага, примесена с кръв и много пластове екскременти, урина и страх.

Тук са довели Девата, сама. Томас се подхлъзва на стъпалата, толкова стари, че дори не може да си представи колко хора са минавали по тях. Втурва се в помещение с тъмни ъгли, където трептят езерца светлина от факли и блестят остриета, клещи, чукове и пили, мангал, от който се надига воня на кожа, коса и нажежено до бяло желязо.

Тя се е подпряла на стената, глезените й са все още оковани. Все още не са стегнали желязото. Ръцете й са скръстени на гърдите, раменете притиснати към камъка. Пребледняла е като януарски сняг, но очите блестят. Цялата й стойка обещава битка.

Можие Льопармантие, екзекуторът, властва в помещението, огромен мъж с мазни мускули, чието призвание е болката. Девата обаче не откъсва очи от Кошон. Стигнали са дотук; той не може да я пречупи по друг начин, затова е готов да използва желязо и въжета, лостове и ъгли, пирони и кръв.

Тя го презира заради това и всички присъстващи са го разбрали. Презрението е нейният щит, докато може да го държи.

— Дори да ме разкъсате крайник по крайник и душата ми да отлети от тялото, няма да кажа нищо, което противоречи на онова, което вече съм изрекла. А ако все пак кажа нещо, след това ще твърдя, че сте го изтръгнали от мен насила. Това ли искате?

Тя се страхува. Томас познава чертите й не по-зле от своите и го вижда. Не е сигурен дали Кошон е наясно. Може пък на епископа да му е все едно. Ако беше сам, досега да е дал заповед да действат. Само че не е. Никола дьо Вандерес е тук, лорд на Босере и архидякон на Ю, също и Уилям Хайтън и Жан Дасие, абат на „Сен Корней“.

Дасие е объркан, задъхан е, поруменял е. Томас лесно привлича погледа му, извива вежда, свива устни в безмълвен въпрос. Какво има, милорд абат? Да не би да сте като Льопармантие, да очаквате с нетърпение болката у друг човек? Това богоугодно ли е?

Следва миг, идва мъничка възможност. Той мисли, че се е провалил. Готов е да я убие, ако се налага, да метне нож право в сърцето й, да й спести всичко това, а после да правят с него каквото пожелаят.

Абатът се изчервява още повече, бузите му треперят.

— Спрете! Кошон, това не е нужно. Момичето е право. Как е възможно да очаквате да каже нещо, което не е казала пред хората? Престанете, спрете. Ще има други начини да получите онова, което искате.

Щом той заговаря, започват да се обаждат и другите; Жан Дасие, Никола дьо Вандерес. Кошон е авторитетна личност, но му липсва мнозинство. Трудно е да се определи кой е по-разочарован, Льопармантие или Кошон, но те разбират, че другите надделяват.

— Отведете я. Оковете я бързо. Не ми говорете повече по този въпрос. Ще проведем среща в покоите ми в събота, за да представим този въпрос пред целия съд.