Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (55)

Петдесет и пета глава

Клери Сент Андре

Четвъртък, 27 февруари 2014 г.

18:00

До колата наистина има водосточна тръба. Както я бяха инструктирали по телефона, когато позвъни отец Сенк Марс, Пико вади и двата телефона. В последните минути получи есемес от Йонита Маркос, която сега се нарича Моника Сусонг.

ДНК резултати: А=мъж, Б-жена.

Семейна връзка: положителна.

Като се замисля, тъкмо това бе казал Иън Холоуей в бележката си — и съвсем не е очакваният от баща й резултат в неговия имейл.

Няма време да мисли над заплетените заключения. Пико поставя и двата телефона във водосточната тръба, следва кратка тишина, после се чува двойно цопване. Стомахът я присвива при тази загуба.

Автомобилът й е заключен. Въпреки това нов мобилен телефон е оставен на пасажерската седалка. Звънва в мига, в който тя пали двигателя. Гласът на отец Сенк Марс звучи още по-дрезгаво отпреди, не чак толкова приятно.

— Капитан Пико. Тръгнете към Клери Сент Андре и базиликата. Ще получите допълнителни инструкции, когато пристигнете. Шофирайте директно от сегашното си местонахождение. Не спирайте. Изхвърлете този телефон през прозореца веднага след като разговорът прекъсне. Ще ви видят, ако не го направите, и за съжаление приятелят ви ще изгуби пръст, ако не и цялата си ръка. Сбогом.

Той прекъсва, преди тя да успее да каже и дума. Пико отваря прозореца, протяга ръка и пуска новия телефон в същата тръба.

Пали автомобила и излиза от Блоа. Няма много автомобили. Лесно забелязва екипа, който я следи: сузуки GSX 1300, моторист в черна кожа и черна каска със затъмнен визьор; сиво ауди S8 с двама вътре, и двамата с черни сака и слънчеви очила; синя мазда RX8, само шофьор, облечен по същия начин. Четирима на един не е честно, но не е и невъзможно да се отърве.

Често си сменят местата, при което личи доста практика, но те не правят усилие да останат незабелязани и щом тя излиза на главния път към Мьон сюр Лоар, те я обграждат, моторът отпред, маздата отзад, а аудито от външната страна на местата, където пътят позволява.

Тя прави всичко по силите си, за да ги идентифицира, но единственото, което успява да разбере със сигурност, е, че всички са бели мъже. Ако това са представители на „Джаиш ал Ислам“, то организацията се състои изцяло от кавказки тип, които са сменили вярата си или е една голяма заблуда. Точка в полза на Пико: още след първото телефонно обаждане тя каза на Дюка, че това е заблуда. Високият дух се крепи на тъкмо такива малки, незначителни победи.

Също като овца и овчари, те минават през Мьон и поемат към Клери Сент Андре. Кулата на базиликата се показва на Пико много преди да пристигнат. Пазачите й я насочват към паркинг точно пред северния вход. Мотористът слиза и сочи с глава входа. Не си сваля каската; тя така и не успява да види лицето му.

Пико е пъхнала пистолета на Патрис в колана на дънките под якето. Разполага с време, колкото да извади ключовете от стартера и да отвори вратата, докато мисли дали да го скрие в автомобила, но мотористът е твърде близо, а и няма гаранция дали ще успее да се върне.

Оставя го на място и се старае, докато слиза якето да не се отвори и никой да не види оръжието.

Вратата към базиликата не е затворена. Вътре е хладно и тихо, празно, поне така й се струва, докато не стига до олтара.

— Отец Сенк Марс!

Той лежи по гръб пред олтара, кръстосал ръце на гърдите. Тя се отпуска на колене до него, но докосването с пръсти на врата е рефлекс, породен по-скоро от сляп оптимизъм. Няма начин да е жив; дупката от куршум в челото вече й е казала истината.

Отдръпва ръка от врата му. Тялото вече започва да изстива.

Очите му са все още отворени и сега ще имат нужда от монети, които да ги задържат затворени. Иска й се да открие спокойствие в тях, освобождение от болката, ала знае, че не може.

Иска й се да й е оставил някакво съобщение, но телефонът, стиснат в мъртвите ръце, не е негов. Започва да звъни, а номерът е скрит.

Прозвучава мъжки глас:

— Сега вече знаеш, че сме напълно сериозни.

— Не съм се съмнявала нито за миг. След като вече съм в ръцете ви, можете да пуснете Патрис. Имате тридесет секунди, за да ми позволите да го видя жив и здрав, или ще използвам този телефон, за да позвъня на прокурор Дюка.

Тя затваря. Научена е никога да не позволява на противника да определя правилата, вместо това сама да поставя ултиматуми; преподавателят й никога не я е поставял в ситуация, в която тя ще бъде разменната монета.

Убедена е, че мъжете с тъмни очила искат нея, никой друг и затова залага живота на Патрис.

Разполагаше с двадесет минути зад волана, в които да премисли всичко. Ако той е видял лицата им, ако може да идентифицира онези, които го държат за заложник, тогава е мъртъв; няма друга възможност. Ако ли не, може и да го пуснат. Ако го застрелят, тя ще съжалява за постъпката си до края на живота си, но не вижда друг начин да го освободи. След като убият нея, няма да го пуснат.

Тя става и се кани да тръгне към вратата, когато нещо бяло на нивото на очите й я кара да се обърне. Прескача свещеника и се насочва към аналоя. Огромната Библия, обточена в златно, е затворена, но върху нея е поставена бележка, написана с разкривения почерк на трепереща ръка. „Маргьорит дьо Валоа: не съм изгорил костите й. Пазете я. Моля ви.“

Той е излъгал. Това не я изненадва.

Тя не дава пет пари за кости. Патрис е много по-важен.

Изминали са двадесет секунди, откакто тя затвори. Губи още две, докато пъхне бележката под Библията.

На двадесет и осмата секунда шофьорът на маздата се появява на вратата. Копринен шал стига до долната част на слънчевите очила, които обхващат и слепоочията. Не казва нищо, единствено замахва с глока, за да й даде знак да тръгне към страничната врата.

Тя се страхува, че може да се наложи да мине пред него, че той ще види пистолета на колана, но той излиза пръв и не отпуска оръжието си.

Тя стои с наведени очи; те са входове към въображението й и в момента към образа на Патрис, отпуснат на пътеката, докато кръвта изтича от прекъснатата му каротидна артерия и планът какво ще прави, ако го няма. Затова не вдига очи. Все още не. Не поглеждай.

Усеща слънцето на прага, преди да парне очите й, острие от топлина и яркост и сега вече може да вдигне поглед и вижда…

Електрическо син отблясък… Сърцето й запява.

— Патрис! — Щом чува гласа й, той се дръпва. Цял е, невредим, не е дори вързан. — Моторът!

След тези думи се просва на пода, превърта се и вади неговото оръжие. Колко пъти само е пробвала тази маневра. Хиляди.

Колко пъти я е използвала? Никога досега. Не и когато е гневна. Не и когато нечий живот зависи от нея. Не и с празен пълнител, който е просто заплаха и нищо повече.

Превърта се напред, присвила глава, дясната ръка на гърдите, пистолетът прикрит от тялото й.

Инерцията я тласка към прасците на шофьора на маздата и се опитва да ги прегъне назад по начин, който анатомията не е предвидила. Чува викове от болка. Няколко са. Някой пада настрани от нея.

Тя се изправя на крака, извадила пистолета, изпънала ръце, стиснала пръсти, главата й се върти. Завърта се, устата й е пресъхнала. Патрис?

Той се е проснал на земята, подпрян на една ръка, тялото му е паралелно на земята, докато се кани да изрита като опитен бияч краката на шофьора на аудито и пасажера.

Пико завърта дулото наляво, заплашва моториста, докато той не разперва ръце, както всеки, който се е озовал пред пистолет. Иска да му каже да свали каската, но моментът не е подходящ. Патрис се е метнал на мотора, вдигнал е с ритник опората и надува двигателят така, че ревът отеква из смълчаното село.

Той се обръща.

— Хайде!

— Върви!

— Не и без теб.

— Върви, мама ти стара! — Те са четирима на един и се съвземат; моторджията е от дясната й страна. Пико сваля предпазителя, колкото е възможно по-шумно, извива се надясно, наляво, надясно: моторджия, шофьор, моторджия. Те се колебаят, но не спират. — Патрис! Върви!

Той продължава да чака.

Шофьорът на аудито е въоръжен, бърз, възвръща равновесието си. Стиска оръжието и се завърта. Ако пистолетът й беше зареден, с два изстрела щеше да е мъртъв. Той сигурно го знае, но е смел или предан на каузата си или пък си мисли, че тя не може да стреля. Завърта се и насочва дулото към Патрис.

На шест крачки е.

Ако затича и се метне върху него…

… ще се забие в рамото му и ръката му ще трепне. Над тласъка на оръжието и гърмежа може да извика: „Върви! Мама му стара, просто върви!“

Този път не пада толкова елегантно, просва се на земята и ето че ключицата й е счупена или пък не, защото може да си движи ръката. Чува бърза последователност от единични изстрели от няколко оръжия, но над тях се чува ревът на мотор и пищенето на гуми по асфалта.

Цялото й тяло се е стегнало в очакване на трясък, удар, стържене на метал, които е чувала прекалено често.

Тъй като нито един от тези шумове го няма, тя се осмелява да се надява и се превърта, изправя се, оглежда се за прикритие, за място, на което да изтича…

И се озовава пред дулото на берета.

Докато другите трима са стреляли по отдалечаващия се Патрис, мотористът, който вероятно е мозъкът, докато останалите са мускулите, е насочил вниманието си към нея и е застанал в класическа поза, краката на ширината на раменете, хванал пистолета с две ръце, но без да стиска; изпитана маневра; изпълнява я без усилие.

Както и преди в църквата, глокът замахва настрани, за да й подскаже да мърда и неизречената заплаха е по-страшна от каквито и да са изречени команди.

Водят Пико към аудито. Шофьорът отваря вратата. Тя се качва и е притисната, поне така мисли, между шофьора на аудито и пътника. И тримата са въоръжени; вижда как кобурите на раменете издуват саката. Не може да направи абсолютно нищо. Чака, наблюдава и трупа информация. Облеченият в кожа моторджия се качва на маздата и кара след тях през Орлеан. В тази работа следват йерархия. Моторджията е над шофьора на маздата, но не е на нивото на шофьора на аудито.

Шофират бързо, насочват се на изток, а вечерното слънце остава зад тях. Следват почти същия път, по който е поел Патрис, въпреки че се съобразяват с ограниченията на скоростта. Ако пътна полиция не спре Патрис, Пико ще им даде да се разберат.

Пътят тук никога не е натоварен, а по това време в четвъртък вечер никой няма да им обърне внимание. Влизат в града, придържат се към реката и завиват едва когато стигат до катедралата. Тя се появява странично, огромна, богато украсена, позлатена от вечерното слънце.

Спират след една улица. Шофьорът на аудито най-сетне проговаря:

— Ще влезем в катедралата. Ще вървиш между нас. Ако не искаш да умреш, няма да викаш и да сигнализираш на никого. Няма да те видят.

Гласът звучи като стар чакъл. Пистолетът му обещава, че няма да й се размине. Тя иска да остане жива, затова е готова да изпълнява. Само че тя е капитан Инес Пико и са я показвали по всеки канал на телевизията, снимката й е била във всеки вестник в страната от дни наред. Дори в обикновени дни хората спират, за да я зяпат, а днес денят не е обикновен. Няма представа как ще избегне да привлече вниманието. „Ако не искаш да умреш… няма да те видят.“

При катедралата тя открива, че както и за всичко друго, някой вече се е погрижил.

Някакъв мим се е настанил на площада от слънчевата страна на катедралата. Откритото пространство от бял камък е като естествен театър, където жена, боядисана в бяло, с цилиндър на главата и фрак се преструва на гълъб и се присъединява към ято обучени птици, които прескачат от китка на глава към вдигната пета чак до края на площада.

Туристите са се отдръпнали от големия вход и се наслаждават на гледката, снимат с мобилните си апарати и виждат единствено онова, което е пред очите им.

От двете страни на Пико вървят облечените в кожени дрехи мъже и я превеждат покрай надписи, според които сградата е затворена за посетители, а вратите се отварят с едно докосване. Тя влиза вътре, без да я е видял никой.