Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (5)

Пета глава

Орлеан

Понеделник, 24 февруари 2014 г.

07:35

Апартаментът й е празен. Пико го знае, докато пъхва ключа в ключалката. Облекчение се разлива по гърба й, докато се качва по стръмните каменни стълби от вратата.

Ресторантът долу е затворен, тих, въпреки че щом завие на първата площадка, няма да чуе нищо, дори хората да правят парти. Майката на Люк, която купила този апартамент и го обзавела за себе си през последната година от миналото хилядолетие, го е изолирала сякаш за индустриални цели. И бомба да се взриви навън, стига да е по-малко от шест килограма пластичен експлозив, никакъв звук няма да проникне в апартамента горе.

Това му придава странно мъртвешко усещане. Докато живееше тук, Пико беше свикнала да отваря прозорците, за да пусне живота да нахлуе вътре. Сега, докато е на третата, последна площадка на съвършения сиво-розов мрамор, беззвучието е нейният гарант за самота и тя е благодарна.

Въвежда номер от осем цифри на клавиатурата от дясната страна на вратата и чака още две ледено горещи секунди, в които ще разбере дали Люк е идвал и е сменил кода.

Не е. Когато преброява до три, вратата се отваря широко.

Тя влиза вътре. Това е домът й и при всяко връщане чувства мястото все по-чуждо. Затова спи другаде. Каквото и да мисли Гарон, не става въпрос нито за секс, нито за комфорта на интимността, а да избегне светлите подове в стил Луи XIV, млечнозелените стени, кухнята, която прилича на табло за управление на самолет 747, без прашната, бездушна и безмълвна присъда, която я притиска, докато влиза.

Апартаментът е храм на една Франция, която не съществува: пост революционна монархия, в която богатите управляват, а селяните си знаят мястото. Пико беше петното в този пейзаж още от мига, в който майката на Люк й даде нотариалните актове като подарък за сватбата.

Самата сватба беше истинско фиаско. Елен Бресар бе положила огромно старание да се облече небрежно, за да не засенчи булката, и ако бе влязла гола в църквата, нямаше да предизвика чак такава сензация. Не можеше да й се отрече, че се държеше настрани от тълпата, въпреки това папараците я хванаха тъкмо когато приклещи Пико, за да я целуне по бузата и да пъхне плика в ръката й.

Снимките не отразяват разговора, но са запечатали изражението на Пико, когато майката на Люк казва: „Сега вече си една от Фамилията“.

Не беше. Дори не се доближаваше, но сега разбира, за разлика от тогава, че това е бил нейният начин да я подкупи. Те не я познаваха, не ги познаваше и тя. Съмнението й бе толкова очевидно, че Елен я прихвана за лакътя и се приведе още по-близо.

— Ландис е изготвил нотариалните актове. Непробиваеми са.

По онова време Пико не познаваше чичо Ландис, но славата му се носеше. Камерите са уловили саркастичната й усмивка и този образ красеше списанията и я направи известна за цялата идваща седмица, така че приятелите й стъпваха на пръсти в нейно присъствие и си мислеха, че са я изгубили завинаги.

Тя, разбира се, мислеше, че е повела Люк към светлината, че той е див, радикален бунтар, който се е осмелил да излезе от реакционната усмирителна риза на семейството в името на идеали като ценностна система, не злато, на равноправие, справедливост, разбиране: заради нея.

Сега, пет години по-късно, този апартамент е морга, в която лежи самозаблудата й. В кухнята, където ароматът на прясно смляно кафе придава острота на въздуха, стават първите скандали над сутрешните вестници, които разкриват заблудата за политическите предпочитания на Люк. Беше й отнело по-дълго, отколкото трябваше, докато разбере, че той така и не се е освободил от семейството, никога не би могъл да го стори и никога не би го сторил, не е и искал. Той е бил, е и винаги ще бъде предрешен консерватор, по-опасен, по-изобретателен от който и да било член на „Националния фронт“ на Льо Пен, защото знае как да прикрива екстремизма си с езика на разума.

Тя отнася кафето си в спалнята, където е огромното легло, в което стана болезнено ясно, че ролята й е да роди следващото поколение мъже от семейство Берсар — и че появата на момиче ще бъде приета за същия провал, както ако не зачене изобщо.

Тя взимаше противозачатъчни. Никакви деца, никога; така беше казала още от самото начало. Люк не й беше повярвал. Тя не беше единствената, която бе започнала да съжалява за ранните си самозаблуди.

Влиза в стаята гардероб, където все още се намират чистите й дрехи, и избира зимна риза, чисти дънки, чорапи, бельо, маратонки. Коженото й яке остана; то винаги остава. Все още не го е свалила. Затваря вратата на спалнята след себе си. Не би могла да заспи тук дори да се опита.

В коридора се е натрупала купчинка поща. Тя я вдига и поставя на малка масичка, отделя сметките от рекламите и оставя всичко зи по-късно.

Не влиза — и няма намерение да влезе — в хола, но когато минава, спира, също както след полунощ на Нова година, когато подслуша тихия, чисто мъжки разтвор, в който Люк и чичо Ландис доуточняваха подробностите около издигането на съпруга й във властта: избирането му за кмет на Орлеан през 2014 г., а оттам и участието му в президентските избори през 2016-а.

Оланд, колкото и да го ненавиждаха, бе доказал, че този път е възможен, а Фамилията е готова да разпери криле. Безброй поколения е разпростирала влиянието си в Южна Франция, Германия, Швейцария, Италия на север от Алпите. Във всеки конфликт е инсталирала хора и от двете страни: за англичаните, срещу англичаните; за испанците, срещу испанците; за Наполеон, срещу него; за революцията, за краля… всъщност много повече за краля, но това е заличено от родовата памет.

По-наскоро са сътрудничели на правителството на Виши и милицията, дори по времето, когато другите са се криели в горите, за да се присъединят към маки^[1], или са крили английски агенти за съпротивата. През четиридесет и четвърта изпратили по-млади членове при комунистите, когато им се струвало, че червените ще завладеят цялата страна след войната, докато други вече работели с американците, за да се подсигурят, че подобна катастрофа няма да се случи.

Досега обаче бяха доволни на юг. Ако се начертае линия от Лион до Бордо и се погледне надолу, всичко е тяхно и е било така открай време. Там са парите, където морето се плиска при Марсилия, Монако, Монпелие. Протегнете се малко на изток и можете да докоснете връзките в Торино, банките в Цюрих, големите фамилии на Барселона. Сега обаче те са си поставили нова цел. За две години Фамилията възнамерява да тласне Люк по път, който е отнел на сегашния президент десет години. Липсата на амбиция никога не е била техен недостатък.

Ето това планираха, когато Пико минаваше покрай вратата.

— Ами жена ти? — попита чичо Ландис. Цялата тежест бе вложена в една дума.

— Инес ще бъде до мен. — Люк говореше с увереността на човек, който е пил толкова, че говори честно и открито. — Може и да създава трудности в някои отношения, но си знае мястото.

На сутринта Пико я нямаше. Оттогава поддържаше връзка със съпруга си единствено през адвоката си и много внимаваше да не остава насаме с него.

Тя притежава този апартамент; Ландис се оказа наистина безупречен. Дори разводът да не й дадеше нищо друго, това беше пенсията й, при това завидна пенсия. Люк се изнесе след седмица, но тя все още не се чувства тук в безопасност и личният й адвокат я посъветва да не променя комбинацията за вратата, да не прави абсолютно нищо, което може да даде на Ландис муниции да изтъкне, че не е съвършената съпруга. През изминалите осем седмици не се връщаше често.

Стига до мокрото помещение в края на коридора, стъпва на отопления мраморен под и сваля дрехите си.

Странно, но това е любимото й място. Тук се чувства в безопасност. Ако се налага, може да затвори вратата и тъй като може, не го прави. Прозорецът гледа на изток, към изгряващото слънце, кепенците са отворени, стъклото е матово. Застава гола пред него и усеща наслоилата се през нощта мръсотия по меката кожа под мишниците, в гънките под гърдите, в ушите, в косата, в очите и носа.

Пуска душа. Парата се качва към високия таван. Тя застава под струята и горещата вода търси местата, където саждите я прогарят.

Тя пламва отново и има част от нея, която се радва на болката, привлича я, сякаш по този начин ще разбере какво е да гориш, ще намали болката, ще я превърне в търпима. Образът на изгорелия труп на мъж няма да я напусне, нито начинът на смъртта му. Тя може и да изкиха изгорели те частици от тялото, да го отмие от косата си…

Обръща се и позволява на струята да облее раменете й, извивката на гърба. Навежда се към водата, тя я задържа, може да заспи в нея… Спи в нея…

— Инес? Ти ли си?

Тя се изтласква напред към сухо и студено място. Отваря рязко очи.

— Люк?

Застанал е на вратата на банята, ококорен, косата му е щръкнала. Той е черен бог, скулптура от чиста красота и шокът от присъствието му я поразява в корема, груб, достъпен, захваща се за животински инстинкти, които са спали през последните четири месеца. Тя си поема неуверено дъх.

— Инес… — Протяга ръка към нея. В очите му проблясва похот, врязва нови линии около устата му.

Не го е виждала от януари, а ето го сега пред нея, желае я и всяка равнина от лицето му, от съществото му, е по-въздействаща от спомена, по-великолепна. Тя си спомня всяко негово докосване, дъха му по бузата й, ръцете му по гърдите, по плоския й корем, устните, които се спускат надолу. Зърната й сигурно са порозовели и меки от горещата вода. Не са; кафяви са, твърди като тебешир и болят, искат…

Инес си знае мястото.

Тя дръпва кърпа и започва да се бърше с нея.

— Вън.

Очите й са прозорци към душата. Протегнатата му ръка се отпуска. Той си поема дъх, готов да заговори, размисля и отстъпва, клати глава.

— Pardon. Jsuis desole. Paidon.^[2]

Люк никога не се извинява. Абсолютно никога.

— Защо си тук? — пита тя.

— Казаха… Пожара. — Той й се струва измъчен, сякаш също като нея не е спал. Овладява се и свива извинително рамене. — Мислех, че няма да си тук.

— Това обяснява сега, не защо си тук.

— Трябват ми дрехи. — Поглежда купчините на пода, едната мръсна, другата изгладена от чистачката. — Също като теб. — Отстъпил е до вратата. Прави нов жест за помирение с ръце, покорен. — Ще дойда по-късно. Нали може?

Тя свива рамене; няма доверие на гласа си. Той се измъква навън. Главата му се скрива последна, очите му не се откъсват от нея, гласът му гали:

— Много си красива.

Сега вече го каза: сега, а баща й не е жив, за да чуе. Докато се ослушва да го чуе как излиза, тя остава със сухи очи и се пита какво ли е необходимо, за да заплаче.