Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (48)

Четиридесет и осма глава

Реймс

9 юни 1430 г.

Кафявата кобила на Томас всеки момент ще рухне. Той я е пришпорвал прекалено, а почвата е твърда като гранит. Усеща неравната й походка, когато е все още на пет километра пред Реймс, но продължава да я насилва, поддържа скоростта, наблюдава как по врата й избива черна пот, усеща смрадта, острия мирис на болка, чува стоновете й, как потръпва, когато си поема дъх, въпреки това я пришпорва отново и отново.

Тя куца и с двата предни крака, когато той се привежда, за да мине през арковидната порта на Реймс. Най-сетне спира, отпуска юздите, скача на земята. Кралските конюшни — по-точно конюшнята, която използваха хората на краля, когато бяха в града — се падат от лявата страна, тридесет и пет бокса, разположени като квадрат около фонтан в центъра, от едната страна с помещение за амуниции, а от северната са разположени стаите за конярите. Той подръпва торбата си, докато преминава тичешком под арката. Тъмнокосо конярче излиза, за да го посрещне, заслонило очи от слънцето.

— Кобилата отвън… получаваш сребърна монета, ако я оправиш. Тя трябва да бъде изчеткана и напоена, иска и храна. Трябва ми друг кон като нея, за да продължа утре. Скоро тук ще дойдат четирима мъже и ще докарат бойния кон на Девата. Приготви боксове за пет коня. Намери ми стаи за четирима мъже. И… — И намери един щавач, който се нарича Стефан, но това Томас трябва да свърши сам.

Момчето е слабо, жилаво, с бистър поглед. Белите зъби се впиват в долната устна. И тя ли е била същата някога, Девата? Дали в миналото е помагала на хората да си намерят подходящ кон, а след това ги е отпращала?

Сянка трепти под слънцето. Плениха я преди девет дена. Томас не иска да мисли какво са направили с нея оттогава досега.

Подхвърля монети на момчето, парите се стрелват към него и той ги улавя.

— Искате ли храна, милорд?

Сега пък стана милорд. Захвърлил е свещеническите одежди, облякъл е жакет и чорапогащник, чиста ленена риза, ботуши от телешка кожа, сериозен е, точно както би изглеждал Жан дьо Белвил; или пък Девата, ако не е в доспехи.

— Да, храна за петима. И хубаво вино.

Денят е горещ. Когато отива в града, си слага връхна дреха единствено за да спази приличието, не за топлина. Вълната е фламандска, боядисана в тъмно, ненатрапчиво синьо; сега вече не иска нищо английско. Насочва се на изток от портата, към таверните, които познава, и започва да задава въпроси тихо, разпитва мъже, чието приятелство е спечелил при предишното си идване.

Час по-късно се намира във воняща странична уличка. Това не е щавачница — би било непоносимо — но дори тук вонята е едва поносима.

— Стефан?

— Насам. — Той изглежда още по-дребен, по-прегърбен, лицето му по-сбръчкано. Освен това се усмихва. Излиза от вратата, където се беше приютил. — Бедфорд е доволен. Чака те рицарско звание, ако си изиграеш правилно картите.

— Значи да вървя при него. — Това е шега и Стефан реагира като на шега; никой не ходи при Бедфорд просто така, за да си поиска рицарското звание. — Той къде е?

— Сега трябва да е в Кале, струва ми се. Цяла Европа е научила за Девата. Процесът срещу нея трябва да си остане съвсем френски: заловена е от французи, разпитвана от французи, екзекутирана от французи за ерес и тогава какво ще стане с измисления й крал? След като тя е еретичка, значи и той е същата стока, а коронацията му миналото лято е лъжа и измама. В деня, след като тя изгори на кладата, Бедфорд ще доведе Хенри от Англия в Реймс, за да бъде миропомазан със светото масло. Дотогава ще се държи настрани.

— Ами ако френският крал плати откуп за нея? — Томас говори така, сякаш това е нещо голямо.

— Няма. Тази врата е затворена. Няма дори да предложи откуп за нея, а в замяна херцог Бургундски ще обмисли много сериозно „мирните договори“, които кралят иска още от миналото лято.

— Които няма да стигнат доникъде. — Разбира се. И той би планирал същото, ако все още планираше развоя на събитията.

— Както кажеш. — Стефан вдига длани, самото олицетворение на съжаление. — След много месеци на преговори, за съжаление Бургундия ще продължи войната с Франция и ще нападне техните укрепления, поне онова, което е останало от тях. Мръсницата обаче ще бъде мъртва дотогава.

Рено дьо Шартр, той е сътворил тази работа. На Томас му се губят първите дни след залавянето на Девата, докато преследваше архиепископа и така и не успя да го открие. Един ден…

— Какво ще правиш? — Стефан се оттласква от стената и пристъпва напред в уличката. Мястото едва стига и за двамата, а тук светлината не достига дори в слънчев следобед като днешния.

Томас свива рамене.

— Работата ми е приключена. Отивам при Бедфорд да си искам рицарското звание.

Преструва се на безразличен, но вече не е толкова добър, колкото едно време. Усмивката на Стефан не трепва, той не присвива очи, ръцете му не помръдват, за да сграбчи ножа, който със сигурност крие в ръкава. Нищо не е различно, освен това, че смъртта дебне в уличката, а допреди малко я нямаше.

В миг Томас се замисля за смъртта; спокойствието, благословеното освобождение, да не лежи буден още една нощ, широко отворил очи, защото в мрака както винаги пламти огън, а в неговото сърце е Девата.

Оказва се, че оръжието е тел, не нож. Томас вижда примката, едва забележима, като обсипана с капчици паяжина на зазоряване, между пръстите на дребосъка.

Той отстъпва назад. Двадесет крачка по-назад е началото на уличката, но това е далече, също както в Англия. Две остриета, по едно във всеки ръкав, но това не е свещеническото расо: маншетите на ризата са по-тесни и не успява да бръкне лесно. Уличката е празна; няма камъни, въжета, нито метла, нито тояга, нито дори дебела сопа. Стефан е избрал мястото, той познава Реймс; много е вероятно сам да е почистил преди срещата. Томас постъпи безразсъдно, като позволи това да се случи, и сега не може да допусне нов риск.

Мила моя… докато си жива, няма да умра.

Навежда се, което е рисковано, след като телта търси врата му, но той се извива наляво, където има ниша, вероятно нужник, но не рискува да падне, защото това е маневра, въпреки че иска всичко да изглежда естествено и — получава се! — ръцете на Стефан се протягат напразно, телта пее за смърт между двамата и Томас се извива надясно, ръцете му също са протегнати и търсят; той няма тел, но в момента се чувства така, че няма никаква нужда от тел.

За частица от секундата вратът на дребосъка попада между пръстите му, след това се изплъзва отново, стрелка се настрани, също като пъстърва в зимна вода.

Добре че вече не се преструват. Стефан се подсмихва. Между преструвките не мълчат.

— Бедфорд знае, че ти… не си негов.

— Ако знаеше, щеше да изпрати повече мъже и повече оръжия.

Поредният пропуск, но този път е по-близо; ръцете му са изтръпнали от силното дръпване, когато Стефан изтръгна вълнената си туника.

— Защо са ти, след като мога сам да те убия? Просто трябваше да се уверя.

Това е лъжа. Бедфорд няма нужда от сигурност, за да го тласне към убийство; дори само сянката на съмнение би била достатъчна.

Поредната подвеждаща маневра. Бърз отскок и този път Томас усеща как телта изсъсква покрай лицето му. Той се смее, задъхан е и пристъпва бързо напред. Спъва се в протегнатия крак на Стефан и пада в мръсотията на уличката, която тук не е засъхнала, тъй като слънцето никога не огрява.

Паднал е по очи, а това е фатално. Лявата му ръка е притисната под него. Замахва сляпо с дясната, сграбчва крак, може да дръпне, но не го прави, замахва към чатала, който не е далече — Стефан е дребосък — и сграбчва в шепа висящата плът.

Изтегля, извива, следва писък…

… превърта се на лявата си страна, използва захвата, за да се вдигне на крака. Щом се изправя, стъпва върху свито коляно, настрани, костите се изплъзват под него в посока противоположна на сътворената от природата. Усеща как пропуква ставата, чува приглушен вик.

И чак тогава сграбчва с ръце другия за гърлото. Телта се омотава на краката му. Може да посегне към нея, но това е най-близкото до убийството на Бедфорд с голи ръце. Сърцето му пее с припева от смазан хрущял, плът и кръв, които пулсират между пръстите му.

Обзет от злоба и радост, той наблюдава как вените се издуват и пръскат в бялото на очите; усеща как врагът размахва ръце и крака, рита и се опитва да се измъкне… и умира.

Твърде бързо. Твърде бързо. И съвсем не е достатъчно.

Той разтваря пръсти. Тялото се свлича в краката му.

Алеята в далечния си край е бунище. Той повлича тялото и го натъпква под стари кости от риба, глава на шопар и мъртво куче. Сеща се за нещо и вади нож от левия ръкав, навежда се и отрязва члена на дребосъка — универсалният знак за прелюбодеец.

 

 

По-късно в конюшнята той посреща Луи дьо Кут. Жан д’Арк също е тук. Неговият брат е заловен заедно с Девата, която нарича своя сестра. Придружават ги двама пиемонтци, които са доказали, че имат опит с конете и могат поне да водят злия кон на Девата, въпреки че не се осмеляват да го яздят.

Томас им купува храна и вино и им разказва какво е научил, а след това ги изпраща: Жан д’Арк и Луи дьо Кут тръгват към Шинон, за да намерят Йоланда Арагонска; другите двама продължават с него на запад, към Белвил ан Поату, където са Дьо Белвил и Маргьорит дьо Валоа, сестрата на краля.

 

 

Белвил

Деветнадесет дена по-късно

Отведоха я в Болио льо Фонтен с Д’Улон и Пиер д’Арк. Затворили я в мазето, сама, но близо до другите, така че тя ги чувала. Ударила стража, който й донесъл храна и той паднал в несвяст. Почти успяла да освободи другите двама; бургундците успели да я хванат единствено защото друг тъмничар дошъл и я заварил как се опитва да отвори вратата. Сега се канят да я преместят далече от мъжете. Мисля, че ще я отведат в Боревоар, седалището на Люксембург: това е безопасна територия, не е френска и сега я притежава Жан от Люксембург, чиито хора са я заловили.

Новините на Томас са посрещнати с ужасено мълчание. Той не споменава, че сигурно са я измъчвали, че са взели доспехите й и са й вързали краката, че са й се нахвърлили; там е имало само мъже, а тя е била сама жена, която ги е разгневила. Той е сред интелигентни хора; не е нужно да говори за тези неща.

Мълчи, както и останалите, чака. Срещата се провежда в библиотеката в Белвил, една от малкото стаи в замъка на домакина, която не се обновява и обзавежда. Навсякъде другаде са вдигнати скелета, чува се блъскането на чукове, подсвиркване, носи се мирис на прясно дърво и боя.

Тук е тихо и солидно, също като зимна мъгла. Книгите създават тази атмосфера. На полиците има писания, създадени преди векове, хиляди часове упорит труд.

От лявата му страна, Roman de la Rose^[1] се бори за надмощие с Tract contra на Жан Жерсон^[2]. От дясната му страна Херодот, Омир, Хораций са подредени по азбучен ред. Думите им се измъкват от фината хартия, сгушват се в ъглите, спорят и се заравят в прахта. Тук цари ерес. Тук цари благочестивост. Кой мъж може да разгадае мислите на бог? Коя жена?

На столовете с високи облегалки от двете страни на камината седят Маргьорит и Дьо Белвил, и двамата не са спали. Дамата има петна по полата, личи, че е коленичила често и дълго, за да се моли. Пръстите й са изранени от прехвърляне на броеницата, от докосване на икони, кожата й е прозрачна от постите.

Присъства и Юге Роберж, но той е застанал прав малко наляво от господаря си; тук е и Йоланда Арагонска, тъщата на краля. Томас не я е викал — обикновен човек не може да повика кралица — затова Луи дьо Кут и Жан д’Арк са отнесли едно и също съобщение: ако искаме да спасим Девата, трябва да действаме заедно. Ще се срещнем в Белвил. Ще очакваме с нетърпение присъствието ви.

Затова Йоланда е тук, слаба и висока, облечена в коприна и сатен. Тя крачи из стаята и пред камината. Всеки път, когато е в нейната компания, Томас си мисли, че ако тя беше мъж, нямаше да има нужда от Девата.

Тя спира пред него.

— Може ли да кажем нещо?

— Милейди. — Покланя се леко и й дава думата. Има какво да се желае от етикета му, но той е пристигнал съвсем скоро. Стоя цял четвърт час, докато един от прислужниците атакуваше ботушите му, наметалото и чорапогащника с остра четка, за да смъкне наслоената по време на пътуването кал. Все още се поклаща с ритъма на дорестия жребец, който язди. Сменя конете девети път след като замина от Реймс.

Обляга се на полицата над камината и слуша.

— Познаваме лейди Люксембург; ще й пишем. Тя има известна власт. Докато дамата е жива, Девата няма да бъде предадена в ръцете на враговете си. Само че тя е възрастна дама и здравето й е разклатено. Ако умре, тогава защитата за Девата ще умре с нея. Не можем да разчитаме на това.

— Не можем да разчитаме на нищо. Бедфорд няма да позволи тя да бъде оставена в дамска компания. Трябва да попречим на процеса. — Дьо Белвил става, приближава до огъня и свива ръце отзад. — Кой ще го води?

— Пиер Кошон от Университета в Париж. Току-що е ескортирал младия крал Хенри от Лондон до Руан. Той е толкова английски настроен, сякаш е роден на брега на Темза. Няма как да му повлияем.

— Тогава трябва да променим мнението на другите мъже, от чийто услуги ще се възползва. Юге? На кого можем да разчитаме?

Юге Роберж взема думата, техният експерт по църковно право.

— По закон тя трябва да бъде съдена там, където са я обвинили в „ерес“, а именно там, където е била заловена, пред Компиен или в областта на обвинителя, а именно на Пиер Кошон. Компиен е в ръцете на французите и там не е сигурно, а Бове е същата работа. И на двете места можем да организираме нападения, за да я отвлечем. Така ще потърсят по-безопасно място, но за целта се налага да променят закона. Кошон няма правомощия извън Бове.

— Руан — намесва се Томас. — Там държат английския крал. Там имат голям гарнизон. След падането на Троа той е най-английският град във Франция, дори повече от Кале.

— Тогава на Кошон му трябва авторитет там, а в момента не може да разчита на него. Може и да ви се струва нещо незначително, но законът си е закон. Ще трябва да накара добри хора да си затворят очите, задето иска да го пренапише, а съвестните са достатъчно и няма да участват в подобна клевета и злословие. Можем да му вгорчим живота.

Намесва се Йоланда:

— Ние ще пишем до инквизитора в Руан. Ще пишем и до рицарите в кралството, до Д’Алансон, Ла Ир и всички останали, които я поддържаха. До един са френски лордове, които познават френското право. Няма да останем сами.

— Тя не е сама — заявява Маргьорит от мястото си край камината. — Господ е с нея. Той няма да търпи онези, които действат против нея. Епископът трябва да разбере това.

При думите й останалите се споглеждат. Как да й каже човек, че ако Пиер Кошон желае Господ да мрази Франция и да обича Англия, да презира Девата, тогава той ще направи нещата така и никой няма да се осмели да му се противопостави.

— Мила моя… — Кралицата прекосява стаята. Отпуска ръка на рамото на Маргьорит. Двете преплитат пръсти, две жени и ако погледнете внимателно, кръвната връзка личи в челюстите, дългите, тесни лица, цветът на косите, доколкото може да се види под воалите, в изскубаните, високо извити вежди.

На врата си Маргьорит има белег по рождение, с който Шарл Безумния е белязал всичките си деца, но иначе двете спокойно могат да минат за майка и дъщеря или най-малкото за братовчедки.

— Ние ще сторим каквото можем — обещава Йоланда.

— Ако се провалим, тя ще умре. — Томас е пътувал деветнадесет дена и ако е видял нещо от земите, през които е препускал, той само е успял да го мерне. Не може нито да яде, нито да пие, освен ако не си постави за цел, защото няма да й бъде полезен с нищо, ако рухне. Иска да каже това на Маргьорит, ала не намира думи. Тя мисли, че Господ е затворил Девата в тъмница, че постите ще променят мнението му.

Дьо Белвил знае. С усилие откъсва сивия си, сериозен поглед от годеницата си и го насочва към Томас дьо Сеграв, който вече не е свещеник. Промяната не изненада нито един от присъстващите. Иска му се да се беше превърнал в боец по-рано. Може би щеше да успее да я спаси или поне да бъде заловен заедно с нея.

— Томас, ще направим каквото можем, но трябва да ни насочваш. Познаваш англичаните по-добре от нас. Какво може да се направи?

— Трябва да се доберем до нея. — През изминалите деветнадесет дни той не е мислил за почти нищо друго. — Там, където армията не може да премине, сам човек може и да успее. Ще отида при Бедфорд в Кале. Той е убеден, че съм негов агент. Ще отида при него, ще го убедя във верността си. Ще намеря начин да го накарам да ме изпрати при нея. Тя има нужда от приятел и аз ще бъда този приятел, връзката й с външния свят. Двамата ще намерим начин да я измъкнем.