Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (43)

Четиридесет и трета глава

Орлеан

Четвъртък, 27 февруари 2014 г.

08:30

Гарон и Роло са в наблюдателницата в северното гето и нямат никаква представа, че Чеб Ясин е излизал рано сутринта. И двамата се стряскат, когато чуват новината, че е ходил при Пико и се е върнал под носовете им, но това, че са смирени, не нарушава наблюдението им.

Пико привиква Силви и екипът започва да обмисля начини за по-внимателно наблюдение.

— Нещата може и да са зле, но ако той започне да отмъщава на Кристел Вивие, изминалите няколко седмици ще ни се сторят като ваканция. (Ясно ли се изразих?) Искам да знам кога си чопли носа, кога целува децата, кога пише имейли. Освен това искам да знам какво казва на хората си.

— Ако Патрис следи имейлите му, можем… — започва Роло.

Това е опасно: дори името му кара стомахът й да се свива.

— Патрис работи над неразбитите шифри. Ще се върне утре. Днес ще се заемем със старомодна полицейска работа.

Пико взема Силви за посещението при свещеника. Тя усеща тежкия прогарящ поглед на Гарон, докато излиза.

Пътуването на запад показва, както нищо друго досега, че от пресата най-сетне са я оставили на мира. В „Клери“ Пико паркира пред северния вход на базиликата и оставя Силви в колата.

— Наблюдавай дома на свещеника. Кажи ми кой влиза и кой излиза.

— Ти ще бъдеш ли в безопасност сама?

— Сенк Марс умира от рак на гърлото. Едва стои на краката си. Ако не мога да се справя с него, крайно време е да си намеря друга работа.

Базилика „Нотр дам на Клери Сент Андре“ е празна, както и всеки път, когато е идвала.

Тя има телефонния номер, който свещеникът написа на картичка предишния ден. Той отговаря на третото позвъняване:

— Сенк Марс. — И последните искрици живот са напуснали гласа му. Ако призраците можеха да говорят, щяха да звучат по същия начин. Пико си поема дъх, оглежда сивите камъни, грозната мраморна гробница досами входа.

— Прокурор Дюка ви изпраща поздрави — започва тя в тишината. — Да дойда ли у вас, за да ви арестувам? Дали не предпочитате да се срещнете с мен в базиликата, за да ми кажете истината?

Той се колебае, колкото тя да реши, че е затворил, след това отвръща:

— След пет минути ще бъда при вас.

Тя чака.

Силви й изпраща есемес.

 

 

Свещеникът пристига. Живее отсреща. Не виждам друг.

 

 

Пико застава край гробницата, която е копие на копието на онази гробница, която Луи XI е направил за себе си, преди да умре.

Луи XI.

На английски 11. Пико изпитва онова неповторимо чувство, когато частите се свързват, когато размазан образ излиза на фокус. Тази сутрин мисли по-ясно, отколкото от месеци наред. Цялата картина й убягва, но поне е направила крачка напред, а това е по-добре от нищо. Значително по-добре е от нищо и тя иска да сподели. Отваря телефона и пише есемес на Патрис.

Lii=Луи XI?

* * *

— С какво мога да ви помогна, капитане? — Стъпките на свещеника са като перца. Появява се зад нея, слаб като сянката си; наострен, с прозрачна кожа, която да отива на гласа му. Очите му са хлътнали, косата изглежда сякаш окапва на всяка крачка.

Носи нещо в две ръце и за кратък, напрегнат момент тя решава, че е оръжие, но той пристъпва към светлината и се оказва фласка, от която се вдига лоша миризма.

Той се усмихва.

— Китайски билки, които се приемат в трудни моменти. И преди да попитате, да, вкусът е същият като миризмата.

— Мислех си, че вашият Господ не одобрява нищо не френско и нехристиянско.

— Не и според новия папа. Според нас онова, което Господ създава, не може да се отрича.

— Вие обаче не бързате да се срещнете лично с него, говоря за вашия Бог.

— Той ще ме призове, когато има нужда от мен. Дотогава дългът ми е да остана тук, където да върша работата Му. Защо се усмихвате?

— Иска ми се баща ми да беше все още жив. Щяхте да му допаднете.

— Да разбирам ли, че няма да се срещнем в отвъдното?

— Поне единият от двамата ще остане силно разочарован, ако се срещнете.

Той се старае да покаже, че му е забавно.

— Животът ми е по-беден, след като не съм имал честта да се запозная с него. А пък онова, което следва, ще ни изненада всички. Все повече време отделям на тази възможност, отколкото в младостта.

— А мислите ли над това, че като възпрепятствате полицейската работа, светът става по-добър?

— Капитан Пико, не съм ви излъгал.

— Но не ми казахте цялата истина.

— Казах ви двете неща, които трябва да знаете: не съм убил Иън Холоуей. Не знам кой го е направил.

— Но знаете защо е бил убит. Знаете, че находката е коствала живота му.

Тя чака. Той свежда поглед, извръща очи, после я поглежда.

— Възможно е, да.

— Нещо, което е открил тук, във вашата базилика. Нещо, свързано с Луи XII ли?

— Да.

Тя чака. Той чака. Най-сетне мълчанието е нарушено.

— Трябва да ми кажете какво е.

Отец Сенк Марс оглежда пода известно време и го забърсва със стъпало.

— Предполагам знаете за нюрнбергската защита.

Пико се обляга на стената със скръстени ръце.

— Изненадана съм, че един свещеник се опитва да направи паралел между църквата си и нацистка Германия.

— Не се каня да правя подобно нещо. Но колкото и неприемливо да изглежда, съществува една забележителна прилика: аз имам заповеди и те ограничават онова, което мога да ви кажа.

— Не. — Пико застава точно пред него. — Нищо подобно. Църквата няма власт над гражданските закони, както сигурно ви е известно от скорошните случаи на тормоз на деца в различни страни. Или ми кажете тук, или ще ми кажете, след като предявя обвинение, но така или иначе, ще ми кажете. Освен ако не предпочитате да се обърна към епископа. Ако предположим, че той дава заповедите.

— За съжаление не можете.

— Ще откриете, че нещата, които не мога, са много малко.

— Епископът току-що бе издигнат за кардинал. Той е в колегията на кардиналите в Рим. Беше призован миналата седмица от светия отец и замина двадесет и четири часа преди Иън Холоуей да срещне Всевишния. Освен ако не искате да призовете папата, ще трябва да се задоволите с мен до края на седмицата.

Изключително удобно, но дори Пико, атеистка и дъщеря на атеист, не вярва, че църквата ще направи някого кардинал единствено за да го изтегли от Франция.

— В такъв случай…

Той отново е забол поглед в пода и когато вдига очи, е по-възрастен, личи, че го боли повече и е много по-уморен.

— Капитан Пико, аз съм човек, за когото всеки момент е ценен. Какво да направя, за да ви убедя да ме оставите на мира?

— Можете да ми разкажете — в подробности, без да изпускате нищо — защо Иън Холоуей е идвал тук и защо си е тръгнал толкова бързо. Можете да ми кажете какво е открил, което доведе до смъртта му, защото, който е бил достатъчно заинтересован да го убие, по всяка вероятност пали пожарите, които съсипват Орлеан, а аз бих искала да открия кой е, преди друг да изгори.

Той се замисля за момент, сякаш задава въпрос на своя Бог, после сочи пейките. Тя иска да знае какви отговори е чул.

— Да седнем — е единственото, което казва той.

— Вие седнете. Аз предпочитам да остана права. Така е най-лесно да се движа бързо, ако се наложи.

Той намества болезнените си стави. Когато я поглежда, тиха усмивка озарява лицето му.

— Харесва ли ви да живеете в това състояние на напрежение?

Никой досега не й е задавал подобен въпрос, но отговорът идва с лекота и не е никак изненадващ:

— Разбира се. — Нали затова е на тази работа, защото е на ръба.

— Тогава… — Той се намества удобно, отпива от билковата смес. — Вие сте професионалист, това е работата ви, така че няма да се изненадате, ако ви кажа, че Иън Холоуей има международна репутация на човек, който може да изгради лице по череп на значителна възраст, дори черепът да не е цял.

— А вие имате Луи XI, който слага край на Стогодишната война, а догодина има годишнина от Ажинкур, най-известната битка по време на тази война. Той ли предложи да дойде или вие го поканихте?

— Знаете ли, този въпрос трябва да зададете на епископа. Знам само, че той пристигна и аз бях инструктиран да бъда в негова услуга. Не беше…

— Не сте знаели, че умирате.

— Мислех, че може да ми се размине, което не е същото. Както и да е, Иън Холоуей очевидно притежаваше артистичност, дори ще кажа, че проявяваше състрадание, с което нито една компютърна програма не може да се похвали. Помолихме го да пресъздаде за нас лицето на Луи XI, кралят, построил отново нашата базилика, спасил я от изоставяне и разрушение. Както правилно отбелязахте, годишнината от определена битка е почти дошла и в тези времена на студенина и икономически трудности искахме да възродим интереса към църквата ни. Наблюдателна сте. Сама виждате, че можем да се възползваме от известна… щедрост.

И още как.

— Не е като в катедралата — отбеляза тя, доколкото е възможно тактично.

— Не е. — Усмивката му е мека и тъжна. — И така, Иън Холоуей имаше репутация, че се справя успешно с останки, с тела, чиито части може да са разместени, може би дори смесени с други, от различ… — Той се закашля, а след като престава, започва да плюе в кърпичката си.

— Доктор Холоуей е можел да събере човек с него самия ли? — уточнява тихо тя.

— Точно така. С него или с нея. Това е забележително умение. Както споменах при предишното ви посещение, гробницата зад нас не е оригиналната и костите на мъжа и жената, на които е посветена, вече не са вътре.

През годините са били местени често, за да бъдат съхранени, и всяко преместване е отнемало по нещо. Костите са били разделени, скелетите — раздробени и смесени с други от неизвестен произход. Направих всичко по силите си, за да събера частите, които вярвам, че са от едно лице.

— Не се ли получи?

— Капитан Пико, моля ви, оставете ме да ви разкажа всичко по моя начин. Старая се да ви кажа истината, както пожелахте, като следвам клетвата си, а това не е много лесно. Представих му костите, които вярвах, че трябва да са заедно — череп, челюст, части от гръбнак — и доктор Холоуей се зае с ентусиазъм, който го обсеби през първия ден. На втория повдигна въпроса за естетиката.

— Кралят не беше ли който искахте да бъде? Или костите изобщо не са били на краля?

— Със сигурност бяха на краля, само че… — Той докосва устните си. — Казват, че снимката струва повече от хиляда думи и в този случай модел на главата на мъртвия крал може да спести и на вас, и на мен безценно време. Елате.

Той я повежда към малкия параклис от лявата страна на главния вход. Първоначално изглежда празно, но там, в сумрака зад вратата са разхвърлени кутии, сред които черно памучно покривало скрива нещо, което е на нивото на гърдите.

— Това ли?

— Да. Бихте ли свалили покривалото?

Черни очи, лъскаво кубе, маркери за дълбочина, пръснати и изпъстрени с пластмасови мускули. Орбитите са тук, около стъклени очи с широки кафяви ириси и строги линии около устата, начало на буза. За момент тя си мисли, че е открила нов ключ към пъзела, но това не е черепът от снимката на Иън Холоуей; прекалено чист е, прекалено цял, твърде бял.

— Това ли е кралят?

— Да.

Той не е приветлив мъж. Пико го обръща към слабата светлина от прозорците. Стъклените очи изглеждат приятелски, но са уловени под неприятно намръщено чело, което никак не е облагородено от мускулите без кожа около тях. Носът е неприятно дълъг, а брадичката е хлътнала към ларинкса. Съвсем не е довършен, но се вижда достатъчно от Луи XI, за да стане ясно, че не е бил красавец.

Естетика, а?

Тя заговаря предпазливо:

— Очевидно красотата не е била задължително условия за успешно царуване през средните векове.

— Не — усмихва се отец Сенк Марс. — В нито един от разказите от онова време не се споменава, че Луи е бил красив. Това не е задължително да е дефект; дори днес малко мъже са истински красиви, а онези на власт още по-малко. Но докато Иън Холоуей вдъхваше живот на покойния крал, и на двамата ни се струваше, че според съвременните стандарти, според които преценката се прави на базата на външни белези, Луи най-малкото започва да изглежда неистински. Както виждате, има дълъг нос и слаба брадичка и прилича, както се изрази доктор Холоуей, на човек, който ще ти избоде очите и ще ти ги продаде за сума, с която не разполагаш. Попита дали искам да му трепне ръката, така че да възстанови част от достойнството на нашия крал за сметка на правдоподобността.

— Това не прилича на човека, когото започвам да опознавам. Той не е бил лъжец.

— Въпреки това беше щедър по дух, може и да сте го разбрали вече. Искаше да отпразнуваме величието на миналото ни. Луи XI е постигнал велики дела, в това няма съмнение; Франция възвърнала целостта си по време на управлението му. На фона на лудостта на дядо му и малодушието на баща му той е бил крал, към когото всички можем да изпитваме уважение. За съжаление съвремието е толкова повърхностно, че виждаме единствено повърхността. Така че, да, Иън Холоуей ни предложи малка, невинна лъжа. По-къс нос, по-хубава брадичка, не чак толкова куполообразен череп, по-благородни очи.

Беше свършена достатъчно работа и човек можеше да си представи подобренията. Кралят нямаше да се превърне в Люк, нито дори в Патрис, но… Мисли за нещо друго. Мисли за изгорелия Иън Холоуей и защо се е случило.

— Приехте ли предложението му?

Свещеникът прави гримаса.

— Не е в моя власт да приема подобно нещо. Казах му, че трябва да се консултирам с епископа.

— А пък епископът е станал кардинал в Рим.

— Не тогава, не. В момента обаче го нямаше. Разполагахме с време, а съм сигурен, че вече знаете, че дяволът намира работа на незаетите ръце.

Той млъква.

Пико няма какво да каже. Не може да си представи нито този човек, нито Иън Холоуей да извършат нещо лошо.

Свещеникът продължава по-бавно, сякаш спомените усилват болката му:

— Тъй като доктор Холоуей разполагаше с предостатъчно време, предложи да направи лице на кралица Шарлот безплатно. Вярвахме, нали разбирате, че тялото й е положено с това на краля, съпругът й. Тя не се славеше като голяма красавица, но това щеше да добави известна нежност. Отне ни време, докато я открием; костите, които се пазеха в църквата, не бяха на едно място. Ако погледнете надолу, наляво от плинта на краля…

Кутията е стара и разръфана, използвана е за други неща. Мирише на плесен и прах. Вътре е поставен втори череп върху същата дървена основа, но няма пластмасова пръчка, която да го държи, а по-скоро мрежа от тънки жици, които го задържат на място или не му позволяват да се разпадне. Трудно е да се каже кое, но и в единия, и в другия случай времето не е оставило на потомството много от Шарлот, кралица на Франция.

Пико внимателно пренася черепа до олтара. Едва се държи; някога е бил разбит през носа и лявата половина липсва, останали са по няколко зъба на всяка челюст.

Този също не е от кодирания имейл на Иън. На Пико й хрумна, че свещеникът е излъгал поне веднъж и тя държи доказателството в ръце.

— Казали сте на Моник Сусонг, че сте изгорили костите, над които Иън Холоуей е работил.

Той среща погледа й с ококорени очи.

— Как бих могъл да изгоря нещо такова? Та това е наследството ни.

Кого тогава си изгорил?

Той все още не й казва истината; Пико долавя многозначието в гласа му, но с течение на годините се е научила, че ако остави лъжците на мира, ще научи повече, отколкото, ако се опитва да последва своя усет към истината. Тя оставя черепа на пода до краля.

— Каза ли Иън Холоуей, че това е кралицата на Франция?

Свещеникът я стрелва с поглед.

— Мислите, че не е ли?

— Ако го е направил, значи е бил по-некомпетентен, отколкото сте предполагали. Това е мъжки череп.

— Много добре. Много добре, наистина. Някой добре ви е обучил. Сигурно баща ви. Или поне човек добър в работата си. — Свещеникът скръства ръце. Добре, той не каза, че това е кралицата на Франция. Посмя се, след това мило ми поднесе новината, че в ръце държа череп на мъж, умрял на преклонна възраст, докато ние търсехме млада жена, която е умряла по време на раждане. Доколкото знаех, кралят и предполагаемата му съпруга са били положени близо един до друг и са лежала така близо четири века. Не бях много горд от наученото.

Отец Сенк Марс допива остатъка от билковата смес, преглъща, потиска очевидното желание да повърне и поставя фласката между двата черепа.

— Вероятността, че сме изгубили Шарлот, беше прекалена, затова продължихме да търсим сред останките жена, която е била на тридесетина години, дребна, родила много деца. Ако свалите капака на кутията от дясната ви страна, ще ви покажа какво открихме.

Тя вдига капака и отново търси черепа от снимката на Иън Холоуей. Не го намира.

Затова пък попада на жена, дребна, с липсващи зъби и следи от гризачи.

— Това ли е кралицата? — Тя отново поглежда свещеника.

— Така вярваше доктор Холоуей. Възрастта и тялото са правилни, поне така ми беше казано.

Тя поставя черепа в кутията. Около него има колекция от други кости. Някои са на бойци, рицари. Тя познава удебеляването на дългите кости, ъглите на феморалните глави, специфичен артрит на коляното и бедрото, на което баща й я научи още докато беше тийнейджърка, когато все още намираше манията му за чаровна.

— Какво каза Иън Холоуей за тези?

— Беше като дете в сладкарница. През повечето време подреждаше костите. Вечерта бе убеден, че може да идентифицира шест отделни лица, единият на дребна жена умряла на тридесетина години, и ние решихме, че е кралица Шарлот. Сред тях имаше още една жена, два пъти по-възрастна от Шарлот към момента на смъртта си.

Пико поглежда кутията. Вътре има три черепа, до един мъжки. Дланите я засърбяват.

— Тя не е ли тук?

— Изгорихте ли я?

— Да.

— Защо?

— Нюрнбергската защита, капитан Пико: така ми беше наредено. Не знам защо. Ако Иън Холоуей ми беше казал истината, то е, защото вярваше, че е открил тленните останки на Маргьорит дьо Валоа, която е…

— Жената, която баща ми вярваше, че е била Девата. — Устата й е пресъхнала. Кръвта пулсира в ушите й. — Баща ми го е изпратил тук, за да ги открие.

— Не може да бъде…

Очевидно. Татко обаче получаваше смъртни заплахи само задето изтъкна, че тя не е безпомощна девствена селянка, така че… Значи някой му е повярвал.

— Не знам. Йън Холоуей прекара последното си утро тук — петък — и снимаше, мереше и си говореше сам. По обяд настоя да разговаря с епископа, който се канеше да замине за Рим. Говориха час. Гласовете им бяха повишени още от самото начало. Каквото ида мислите, аз не съм нечестен човек: постарах се да не слушам, но дочух обвинения в клевета и унищожение и безчестие за Франция и църквата, потенциално влияние върху избирателния процес.

— Коя друга, освен Девата? Но дори така да е, „Националният фронт“ са я приели за свой талисман.

— Като се опитвам да си припомня, може и да сте права, но това не го знаех навремето, кълна се.

— Какво стана?

— Иън изскочи от църквата. Епископът ме привика на мига и ми нареди съответните кости да бъдат изгорени, че цялото това „вмешателство“ трябвало да се прекрати. Освен това ми казаха, че доктор Иън Холоуей се връща в родната си страна и повече няма да мърси Франция с присъствието си.

— Наистина ли изгорихте костите? Защо, за Бога?

— Моля ви, нека не спорим за авторитета. Някои заповеди трябва да спазвам до последната буква и тази беше една от тях. Наистина ли трябва да питате защо? Вече изтъкнахте какво се е случило с баща ви. Минало е по-малко от век, откакто тя бе станала светица, героиня на Франция: най-голямата ни, най-обичаната, най-известната жена. Имаме нужда тя да е която е. От същото имат нужда и различните политически партии, които твърдят, че Девата е само тяхна. Ако търсите убийците, има много извън църквата, които би трябвало да бъдат първите ви… — Свещеникът се завърта рязко. — Коя е младата жена до вратата?

— Силви. От моите хора. — В стъпките й прозира напрежение и притеснение. Пико се втурва към вратата. Силви я пресреща; очите й блестят от паника.

— Не ми казвай, че е поредният пожар.

— Не. Чеб Ясин е изчезнал отново. И никой не може да открие Кристел Вивие.