Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (40)

Четиридесета глава

Орлеан

Четвъртък, 27 февруари 2014 г.

07:00

Пико е преполовила второто си сутрешно кафе, когато на вратата се звънва. Колкото и да мрази експедитивността на Бресар, фанатичното им внимание към всички детайли й дава възможност да отвори панел на кухненския перваз и да види образите на двете скрити камери, които заснемат всичко на входната врата, три етажа по-надолу.

В момента показват Чеб Ясин. Тя натиска копчето за микрофона.

— От пресата знаят ли, че сте тук?

— Не виждам никого, но може вече да разчитат на по-добър камуфлаж, отколкото преди. Не е препоръчително да стоя тук прекалено дълго. Може ли да вляза?

Дюка ще полудее. Люк ще припадне. Патрис ще… сигурно ще избухне в смях. Тя натиска копчето, за да отвори вратата.

Той тича леко нагоре. Тя застава на отворената врата, стиснала нокията си в ръка.

— Мога да повикам дванадесет офицери, които ще са тук до четири минути.

— Знам. — Той е добре трениран, дори не се е задъхал по стълбите. Поглежда навътре, към апартамента. — Парите на Бресар ли са играли тук?

— Със сигурност не е полицейската ми заплата. — Тя отстъпва, за да го пусне и го повежда към кухнята. Той приема кафе, но отказва да седне. Заглежда се през прозореца.

— Какво имате? — пита Пико.

— По-важно е какво нямам. — Той се обляга в ъгъла най-далече от вратата. По този начин стената е зад гърба му, прозорецът е от лявата страна. Престава да оглежда навън и среща погледа й. — Вчера ми се стори, че ще разберете, ако кажа истината.

— Не мога да гарантирам.

— Тогава решавайте дали казвам истината или не. Ще ви кажа онова, което вярвам, че е така. — Той притиска ръце, поглежда отново навън, а след това към нея. — Няма нито една група, свързана с исляма, нито с джихадистите, нито дори светска групировка, която използва религията за фасада, нито джамиите, нито имамите, нито жива душа, която да се свърже с подпалвачите в Орлеан. „Джаиш ал Ислам“ няма нито един член в мюсюлманската общност на този град. Въпреки това всички се боим какво ще се случи с нас в резултат на пожарите. Вече виждам какво би могло да бъде в демонстрациите и че скоро тези демонстрации могат да прераснат в бунтове, в които ще бъде изгубен животът на невинни хора. Не мога да го докажа, но не вярвам тези хора да ме лъжат.

Ако я лъже, много е добър. Тя обаче не се отказва.

— Според тях кой стои зад пожарите?

— Кой ще извлече най-голяма полза, ако ни заклеймят като престъпници? Коя искаше да бъде новата Дева на Орлеан, преди вие да вземете ролята.

— Да не би да мислите, че Кристел Вивие ще тръгне да пали пожари в собствения си град?

Усмивката му е тъжна. Оттласква се от плота и тръгва към вратата.

— Ще ви оставя да мислите защо първият ви инстинкт е да повярвате, че това е нейният град повече, отколкото моят или че е по-важно за нея да го изгори заради политическите си цели, докато не е толкова важно за мен или хора като мен да го изгорят поради религиозни причини. — На прага се обръща. — Пожелавам ви успех в намерението да изправите виновните пред съда, но братовчед ми умря от ръцете на хора, които са готови да ни изгорят всички, не само мен. Или вас. Au revoir, капитан Пико.

Когато звънецът долу започва да звъни настойчиво скоро след като той си е тръгнал, тя решава, че той се е върнал, че папараците са по петите му, че Кристел Вивие е насъскала хрътките от „Националния фронт“ по него.

Тя включва екрана, който отваря очите на скритите камери. Патрис я гледа от една от тях, покрил е с ръка втората камера, така че тя да не се обърка от множеството образи. Не се смее. Дори не се усмихва.

— Пусни ме да вляза.

Тя го пуска.

Мислеше, че Чеб Ясин е бърз. Патрис обаче прескача през три стъпала и е на вратата, когато тя отваря. На тениската му пише: „ЕДУАРД СНОУДЪН ПРЕЗИДЕНТ“ над маската на Гай Фокс. Той се втурва вътре и се обръща към нея:

— Какво, по дяволите, търсеше тук Ясин? Не ми клати глава. Видях го, когато влезе.

Това е нов Патрис, побеснял. Тя отговаря на въпроса с въпрос:

— Той къде отиде?

— В бърлогата си. Къде му е бил умът? Ами твоят?

— Искаше да ми каже, че издирва убийците на братовчед си и че ще се справи преди мен. Ти изобщо спал ли си?

— Сънят е за смотаняци. С изключение на присъстващите, разбира се. — Той въздиша, съска през зъби и поглежда към кухнята. — Кафе?

— Сигурен ли си, че имаш нужда точно от това?

— Не, но съм сигурен, че нямаш „Ред Бул“. — Отправя й напрегната усмивка и тя се отпуска и започва да мисли.

— Да не би да си дебнал Чеб Ясин цяла нощ?

— Не, според инструкциите Роло и Гарон са се заели и или не знаят, че е идвал тук, или знаят, а аз не знам кой вариант е по-лош.

— Ще им звънна по-късно.

Той присяда на висок стол пред плота за закуска. Слънцето го оцветява в златно и живачно. Коремът й се свива от близостта му. Тя му подава чаша кафе. Пръстите им се докосват. Той вдига ръката й, целува дланта и свива пръстите. Кръвта й е като електрически заряд. Усмихва й се извинително. Промените в настроението му са светкавични. Люк щеше да ври и кипи седмици наред, ако беше ядосан.

— Нали не сме скарани?

Тя прокарва пръсти през косата му. Вече й е позната.

— Не и ако Гарон и Роло ни заварят тук.

— Дойдох да ти кажа нещо за твоя безопасност. Съветът ми е, че ако искаш да си в безопасност, последното, което трябва да правиш, е да пускаш Чеб Ясин в апартамента си.

— Защо не, след като той ме пусна в своя, но не искам да се караме. Да не би да си разбил поредния шифър на Холоуей?

Той спира, както е поднесъл чашата към устните си.

— Как разбра?

— Защо иначе ще идваш? — Неин ред е да се усмихне. — Можеш ли да ядеш в това състояние? Или просто си инжектираш чист кофеин?

— Какво имаш?

По-малко, отколкото, докато беше съпруга на Люк, това е сигурно. Има хляб, но той е отпреди Иън Холоуей да умре. Сиренето е още по-старо, но е в по-добро състояние. Тя ги слага заедно и Патрис яде, сякаш опитва храна за пръв път от дни, и говори с пълна уста.

— Ключът към един от текстовете е номерирането на писмата от последните три имейла, които Иън Холоуей е изпратил на Моник Сусонг. Взех мейлите от нейния лаптоп, докато тя говореше с теб. Взети заедно са по-голямата част от шифъра, но не напълно. Дори тогава нямаме текст. Преди час разбрах какво е изпратил. Екзиф файл.

— Патрис!

— Извинявай. Денят беше дълъг.

— Още няма седем и половина.

— Изключително дълъг ден. — Той се смее, навежда се напред, избърсва троха отстрани на устата й и целува пръста си.

— Екзиф е трансферен протокол за смартфон образи.

— Значи файлът е снимка. — Това никак не я изненадва.

— Не каква да е снимка. Череп. Виждаш ли? — Той отваря лаптопа си и го завърта. На екрана се показва цветна снимка на череп, позеленял от плесен с липсващи фрагменти около едната очна орбита, иначе непокътнат. Отдолу се виждат няколко цервикални прешлена, подредени, а под тях е черно-бял маркер за размер и малка стъкленица, от онези, в които медиците изпращат мостри в лаборатория.

— В имейла на Иън Холоуей се казва, че изпраща мострите в лабораторията на Моник Сусонг. — Патрис барабани леко по екрана. — И воала! Стъкленица с мостра.

— Женски череп. — Пико установява, че формата на назалните кости е определено женска.

— Ще приема казаното на доверие. Значи това е от образеца на Иън Холоуей.

— Пас. Едно име щеше да свърши по-добра работа.

— Ако е знаел всичко, е щял да го включи в последния файл; нищо лесно, в случай че лошите започнат да разбиват шифрите. Сигурно не си намерила лаптопа на баща си.

Беше забравила за него.

— Не, Люк пусна есемес, докато Чеб беше тук. — Отваря телефона, обръща го.

 

 

Извинявай. Отдавна е в ибей. Той беше от далечен клон на семейството, „Г“.

 

 

— Какво е това „Г“.

— Всички имена започват с „Г“: Гийом, Жерар, Жорж^[1]. Нали разбираш? Семейна практика. Затова Анелиз се нарича Лиз. Клон „Л“ очевидно е върхът на пирамидата. — Тя свива рамене. — Те са от Лион.

— Тези са нещо психясали.

— Докато си вътре в нещата, ти се струва напълно разумно.

— Не ти вярвам. — Сега вече Патрис яде по-бавно, хапка след хапка, отново е стъпил на земята. Въпреки това Пико усеща как кожата му излъчва топлина, сякаш метаболизмът му е задействан на нечовешки стойности.

Той е, ако това изобщо е възможно, твърде жив и я наблюдава, прекалено запален от възможности. Тя преброява наум крачките оттук до спалнята. Тялото й запява при тази мисъл.

Пълни чайника, изчаква го да заври.

— Изпратил ли си на някого снимката?

— Освен на теб ли? — Не го е направил, но се заема. Снимката е получена на телефона й.

— Изпрати я на Ерик, за да потвърди, че е на жена. След това… — Самоконтролът й е ужасен. Тя е прекосила стаята и е застанала зад него, пръстите й вплетени в косата му, притиска устни към главата. Вдишва аромата му като наркотик, издишва горещина и нужда.

Той престава да се храни. Много внимателно оставя хляба, мести чинията и се обръща на стола. Очите му са на нивото на гърдите й. Дъхът му е огнен, изгаря сърцето й. Тя не се страхува от тази болка.

— Ако искаш да си тръгна, сега е моментът да кажеш — изрича той.

Тя хваща главата му и го привлича. Устните й очертават скулите му, клепачите му. Преплита пръсти с неговите, остава така. Отстъпва назад крачка, след това още една, привлича го след себе си и така, без да каже и дума, го повежда по тридесетте крачки до спалнята.

Един-единствен пръст на гърдите му е достатъчен, за да го събори назад, на леглото. Той пада върху кувертюрата. Очите му не се откъсват от нейните, той протяга ръка и стиска китката й, привлича я върху себе си.

 

 

По-късно, без дрехи, задоволена, тя лежи върху него. Ухото й е притиснато до гърдите му. Забавеният ритъм на сърцето я посреща. Краката му са върху задната част на коленете й. Той гали дланта й с палец, проследява линията на живота с език и продължава към лакътя.

Тя обръща глава и вижда часовника: осем и половина. Вече е закъсняла за работа, а не е закъснявала от деня, в който почина баща й. Не закъсняваше дори в началото, когато беше с Люк и да се измъкне от леглото му, бе все едно да свали собствената си кожа. Да мисли за това сега е светотатство, а не може да мисли за друго, освен за изминалия час и дивото извисяване, което прилича на катаклизъм. Същото ли беше с Люк? Не помни да е било така.

Патрис притиска устни към челото й. Тя затваря очи и се насилва да мисли за нещо различно от вкуса му, от усещането. В ума й се прокрадва мисъл. Изрича я, преди да реши дали няма да си навлече неприятности.

— Татко имаше сметка в „Дропбокс“. Може да е държал имейлите си там.

Тя усеща как той се напряга под нея и сяда. Тя го отблъсква, целува го по гърдите и усеща как се размърдва.

— Не мога да повярвам.

— Достатъчно е да споменеш имейл. — Той я повдига, целува я по главата. Не е съвсем несериозен. — Кажи ми, че знаеш как да влезеш.

— Всичко е запечатано в ума ми. — Тя се навежда над леглото, намира телефона си сред хаоса от дрехи и пише с една ръка: crp@gmail.com/margueritedevalois

Телефонът й сигнализира за изпращане и есемесът пропява на телефона на Патрик. Той протяга ръка.

— Пасуърдът е една дума, всичко с малки букви ли?

Тя кима.

— А коя е Маргьорит дьо Валоа?

— Незаконната дъщеря на Шарл VI. Татко вярваше, че тя е най-вероятният претендент за Жана д’Арк. Единственият проблем е, че тя е живяла до 1458 г., така че не е възможно. Той пропускаше подобни незначителни детайли.

Тя го привлича, целува го по очите, усеща различни слоеве на напрежение и изтощение в тялото му.

— Патрис?

— М-м-м?

— Ако ти кажа да се прибереш у вас и да се наспиш, ще го направиш ли?

— След като току-що ми даде ключа ли? — Той вдига глава към нея. — Ти шегуваш ли се? — Очите му блестят с огън, който тя не може да си обясни.

— Имейл адресът ли е ключът?

— Не, паролата. Не е текст, но ще има нещо на тази база, чувствам го. — Той се надига на лакът и търси дънките си.

Тя стиска ръката му.

— Патрис, имаш нужда от сън.

Той се отдръпва от нея със смях.

— Не мога.

— Патрис! — Тя обаче не се смее. — Моля те.

Той я вдига и я прегръща, целува я по челото.

— Предлагам сделка. Дай ми шест непрекъснати часа работа и ако не успея да разбия шифъра дотогава, ще спя, обещавам.

— Защо не обратното?

— Най-добре работя, когато съм напрегнат. — Навежда се за тениската и я навлича през главата. — Повярвай ми, мога да се справя. След това ще спя.

Тя вдига ръце.

— Шест часа.

— Ще ти се обадя в три с онова, което имам. — Той е на вратата. Умът вече я е напуснал. Той се опитва да се съсредоточи. — Ти какво ще правиш?

— Ще посетя отец Сенк Марс и ще проверя дали заплахата за обвинение в убийство няма да му развърже езика. Ако извадя късмет, може да намеря отговорите преди теб.