Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (38)

Тридесет и осма глава

Сен Пиер льо Мутие

6 ноември 1429 г.

— Ще го убия.

Ноември е, два месеца след обсадата на Париж, половин година от вдигането на обсадата на Орлеан. Девата крачи по бедната, разкъсана земя пред шатрата. Бронята й е лъсната до болезнен блясък.

Томас вижда образа си на бронята на гърдите и на по-близката ръка. Изглежда по-слаб, отколкото досега; остатъците от Тод Ръстбиърд отдавна ги няма. Вижда как главата му се поклаща.

— Милейди, не ви трябва да рискувате обвинение в предателство по този начин. Ще изглежда така, сякаш милорд Алберт е разкрил дълбочината на невежеството си. Погледнете, идва, за да разговаря с вас.

Ноември не е най-неподходящото време за битки, но съвсем не е и подходящо. Това им е известно, и на Томас, и на Девата, но да изоставят двора бе преценен риск. Бърз преход на юг, бърза битка, още по-бързо приключване на делата и обратно при краля и съветниците му, които ще се окичат с блясъка на победата. Кралят обеща да я посвети в рицарство на Коледа. Каква по-добра прелюдия?

Затова хората й шляпат през калта. Вдигат лагер — все още вдигат лагери — в мокри палатки, наблюдават как брони и ризници ръждясват пред очите им. Яд от студена, слузеста храна със синкава плесен и се скупчват над пращящи огньове. Спят облечени и се будят със схванати врагове и измръзнали крака, с гъбички между пръстите.

Правят го от обич към нея. Те са нейните мъже, но тя не може да им даде нареждания. Кралят е предал командването на Шарл д’Албрет, полубрат на настоящия съветник Жорж дьо ла Тремоай, чийто земи трябва да освободят от бандита Перине Гресар.

Тя няма нищо против Д’Албрет, но той не разбира нищо от военно дело. Досега пропиля девет дена, всичките им запаси от барут, като го използва срещу стените на Сен Пиер, и то без видим ефект.

Той и свитата му от лордове в дантелени одежди са утайката от Ажинкур; мъже, които или не са се били, или са избягали без наранявания, което казва предостатъчно за тях и разкрива онова, което трябва да знаеш. Те си въобразяват, че ще спечелят единствено със силата на барута и Жан-Пиер като техен талисман.

Грешат. Сен Пиер може и да не е голям, но има яки стени, наскоро ремонтирани, а Жан-Пиер няма оръдие Рифлар или някое от големите му братовчеди. На Жан-Пиер са дали няколко кулверини, различни като размери, но нито едно от тях не е в състояние да изстреля камък по-голям от зелка. Сега вече, командващите са наясно, че дребният артилерист не е бил срамежлив, когато е казал, че няма да стане.

Шарл Д’Албрет, дори да е срамежлив, не го показва. Той държеше нещо блестящо на коронацията в Реймс и оттогава се държи така, сякаш е брат на краля. Когато се обръща към Девата, дори не се покланя. При други обстоятелства това щеше да бъде смъртоносна обида.

— Милейди, мислим, че е най-добре да нападнем директно града.

— Как?

Той докосва върховете на пръстите си в ръкавици от козя кожа, сякаш е застанал пред дете.

— Мъжете ще нападнат.

Господи. Ще го убие, ако продължава в този дух. Томас се пита дали може да се пъхне между Девата и лорда, но не иска да умре заради мизерник като Д’Албрет.

Тя накланя глава на една страна.

— Отново питам, как? Ровът е три дължини на копие широк и копие дълбок. Ако тръгнат със снаряжение, ще се удавят. Ако ли не, стрелите отгоре ще ги убият. Ако дадете подобна заповед, капитаните ще подпишат с кръг.

Д’Албрет се мръщи. Сред армията е обичай заповед, подписана с кръст, да бъде следвана, докато друга, подписана с халка или кръг, да се пренебрегва. По всичко личи, че горкият човек няма представа.

Девата определено няма намерение да му обяснява. Спира точно пред него.

— Милорд, няма ли да е по-разумно да се нападне Сен Пиер по начина, по който кралят нападна Троа? Все пак ситуацията беше много подобна. А успехът забележителен. Кралят беше особено доволен.

В очите на Д’Албрет нещо проблясва. Той не е бил при Троа. Очевидно подробностите около нападението не се обсъждат в двора на краля; не и с почти брата на съветника, който няма представа какво е правено и кога.

— Да, наистина — отвръща той. — Точно така. Наистина.

Девата се старае да не прихне. Добре поне, че не го наръга.

— В такъв случай е редно да поговоря с мъжете и да повторя заповедите от Троа. С ваше съгласие, милорд.

— Разбира се. Върви. Направи, каквото е направено при Троа. Това е нашата заповед.

 

 

Сен Пиер льо Мутие

8 ноември 1429 г.

— Независимо от всичко искам да го убия.

— Няма да се наложи. На него не му стиска да влезе в такава кал.

Бяха необходими три дена, докато съберат дърва, които можеха да бъдат събрани по пътя и донесени с тях, стига някой да си беше направил труд да разпита за защитата на Сен Пиер льо Мутие. През тези три дни времето се влоши и дъждът заплющя. Отначало беше слаб, малко петънце на хоризонта, нещо като гъста мъгла, която оставяше следи като от пот по ризници и брони, но на осмия ден от месеца се превърна в река, излята от Господ върху земята.

На деветия мъжете пълнят рова. Минават по дървата и отварят портите на Сен Пиер, обзети от неовладяна ярост и желанието да се изсушат. Същата нощ спят в легла, под солидни покриви, но не са забогатели, нито са задоволили желанията на плътта — нито на стомасите, нито на слабините. Не е извършена нито една кражба, нито едно изнасилване, нищо не е плячкосано; победната армия не получава абсолютно нищо. Девата отговаря, а тук не е Лоара. Тя казва на мъжете, че трябва да са сигурни, че Господ е с тях, а Господ не оправдава жестокостта над жени, нито кражбите от честни французи.

Тя трябва да застане на прага на църквата „Свети Петър“, за да не им позволи да я разграбят. Те мърморят, но какво им остава да направят, освен да се оттеглят и да си намерят друга плячка. Тя не им е казала да не ядат, а в града има предостатъчно храна.

След като те си тръгват и не се връщат повече, Томас влиза след нея вътре и коленичи до нея, докато тя се моли. Не е за пръв път, но днес у нея има нов плам. Тя преплита пръсти, вдига поглед към небето. В нея забелязва копнеж, напрежение в раменете.

Томас я наблюдава с нови очи. Не я е виждал да се моли от Париж, не и по този начин. Вече е сигурен, че през всичкото време тя е задавала въпроси за единствения човек, на когото може да се довери; кралят в небето, който я води, поне я водеше до Реймс. Той също така вярва — и това го тревожи много повече от мисълта, че тя разговаря с мъртъв монарх, че тя вече не чува отговори.

Независимо от всичко тя е изключително компетентен командир и войниците й са в добро разположение на духа. След победата при Сен Пиер, те поемат на юг към Мулен, където е приятелска територия. Шарл д’Албрет вече не се преструва, че контролира нещата. Маршал Дьо Бусак пристига с петдесет въоръжени мъже. Докладва директно на Девата. Планират нападението над Ла Шарите, високия укрепен град, където се е настанил Перине Гресар и развява знамето си с три прозорчета и лента през тях.

Ла Шарите е укрепен от стария крал. Не е Париж, но не е и много различно. Трудно му е да намери време да остане насаме с нея. Томас трябва да чака до службата, когато изслушва изповедта й. Имах зли помисли към Д’Албрет. Страхувам се, че може и да не превземем Ла Шарите. Нямам вяра.

Сякаш вече са обсъждали подобни неща, той пита:

— Какво казва кралят в небето?

Тя свива рамене. Трябва да приемем нещата.

Той иска да попита дали старият крал й е казал това. Ако наистина го е казал, може ли той да обясни как предлага да се направи, след като вече нямаме нито барут, нито стрели, нито гюлета. Без храна и бучиниш и мак; без кожа за ботуши и вълна за тъкани, как да стане?

— Томас, няма да позволя да се каже, че сме изгубили, защото не ни е достигнал кураж. Напиши следното на хората от Риом:

Скъпи, добри приятели,

Знаете как град Сен Пиер льо Мутие бе завзет с нападение и с Божията помощ, възнамерявам да разчистя другите места, които са срещу краля. Тъй като бяха използвани твърде много барут, стрели и други военни материали преди този град, тъй като и аз, и лордовете пред града сме останат почти без провизии, за да обсадим Ла Шарите, накъдето се отправяме скоро, ви моля, от обич към добруването и в чест на краля и останалите тук, веднага да изпратите за обсадата барут, селитра, стрели, лъкове и други военни материали. Изпратете достатъчно, така че денят да не се окаже къс заради липсата на барут или други материали и никой да не може да каже, че сте били небрежни или неуслужливи. Скъпи, добри приятели, нека Господ Бог ви закриля.

Написано при Мулен на деветия ден от декември. Жана

Д’Албрет е силно разтревожен: няма слава, няма богатство, няма чест. Той открива онова, което вече е известно на Томас, че войната през зимата е нещо ужасно, студено и оплескано в кал. Всички незначителни лордове и графове са се оттеглили в топлите си, сухи замъци. Те не изпращат храна на армията, която са изоставили, нито пък лекове, нито барут, стрели или коне. По този начин съсипията, започната от краля, довършва Девата. Бедфорд може и да има пръст, но истината е, че няма нужда да прави каквото и да било повече. Момчето Валоа е сложило кръст и няма да й позволи да просперира.

Хората от Лоара обаче имат вяра; те изпращат на Девата всичко, което могат, но истината е, че могат да отделят малко, а то е недостатъчно. Армията продължава към Ла Шарите.

 

 

Ла Шарите

14 декември 1429 г.

— Нека всевишният Исус Христос ви закриля и отведе до вечния живот.

Палатката се състои от кожи, зашити към загнили пръти, и едва осигурява покрив и три стени. Суграшица се сипе върху замръзналите хора, конете, оръдията, заседнали в блатото, което някога е било пасище. Всички мръзнат, мокри са, прегладнели, всеки е тласнат до смъртта, откъдето едва ще намери сили да се върне.

Вътре, измръзнали, мокри, прегладнели са онези, които нямат сили да се върнат. Тук Томас шепне причастия над умиращите, докосва със свето масло дланите на умиращи, слепоочията, гърдите. Поставя нафората в едва дишаща уста и подава кръста напред, където умиращият може да го види, без да обръща глава.

Умиращият се казва Александър. Той държи ръката на Девата. Очите му не се откъсват от лицето й и когато изповяда последните си грехове пред Томас — искам да избия англичаните, отче, но хранех по-силна омраза към онези, които ни изпратиха тук; искам да смъкна краля от трона и да го дам на човек, който ще властва честно и справедливо, а не по прищявка на хора, които нямат понятие от война — насочва кървясалите си очи към нея и се опитва да намери думи.

— Разкажете ми за краля в небето. Ще бъда ли при него тази нощ?

Кралят в небето ли? Всички ли знаят? Томас усеща как стомахът го присвива и му прилошава от болка.

Девата не трябва да плаче. Не бива да беснее, иначе ще отприщи ужаса на това място, самотата и отчаянието. Томас не може да й даде нищо, освен присъствието си. Пристъпва напред, притиска рамо към нейното.

Тя стиска ръката на Александър: вдървени от студ пръсти, никаква топлина. Тя задържа погледа му. Думите се леят, а кой знае цената?

— Кралят седи облян от златна светлина на небето. Вижда всички. Познава всички. Грижа го е за всеки един от нас. Освен това обича Франция. Много обича Франция…

— Милейди, свърши се. Отдръпнете се.

Самият Томас не е мъжът, който беше, здрав и як, смел, с широки рамене, закръглен. Пристъпва към нея с превити рамене. Костите на лицето му образуват пещери на бузите и кожата виси над тези сенки. Отвръща се от този образ, отразил се на бронята й.

— Кой? — пита тя. — Кой е следващият?

— Гияр.

Гияр падна и си счупи китката преди три дни. Костите щръкнаха бели от кожата; единственото бяло, което са видели от месец насам. Скоро покафеняха от мръсотия, а сетне позеленяха.

Тя се обръща и се мръщи. Той я наблюдава как се опитва да си припомни кой е Гияр, откъде е, какво е направил, за да може да го спомене пред него, да го похвали, така че той да отиде при създателя с нейно одобрение. Завърта се и не може да го види и…

— Милейди… — Ръката на Томас я кара да спре. — Късно е вече. Него го няма. И следващия. — Той я обръща към себе си. — Чуйте ме. Не можем да останем тук. Освен ако не искате да обречете още триста души на същата смърт като тези. Вината е моя. Не трябваше да се доверяваме на краля, че ще изпрати провизии. Това не го предвидих. Много се извинявам.

Само че извиненията не срутват стени и не помагат на мъжете да оживеят.

Тя затваря очи. Вижда как тя посяга за помощ и забелязва отчаянието, когато не получава отговор.

Защо мъртвият крал не я спохожда сега? Да не би да съществува някаква бариера след провала пред Париж, която ги държи раздалечени? Довел я е чак дотук, шепне призрачни, окуражителни думи, а сега я изоставя. Ако някой може да нападне мъртвец, той, Томас, е готов да го издири в рая или в ада и да извие кльощавия му, наполовина смахнат врат.

Девата отваря очи. Томас е застанал като паднала скала. Суграшицата се сипе по раменете му.

Среща погледа й.

— Ако си тръгнем, ще кажат, че Девата се е провалила — заявява той. — Затова го направиха; за да ви пречупят, да докажат, че не сте изпратена от Господ, защото Господ не би ви оставил да се провалите. Армията ви го знае. Всеки мъж тук е готов да умре в калта за вас, попитайте ги. Аз обаче не мисля, че тяхната смърт ще докаже, че сте права и кралят греши.

Двамата с Девата се вглеждат отвъд палатката. Мъжете стоят в редици, сломени, извръщат очи. Минал е месец, откакто са били сити, още по-отдавна не са пили. Опитаха се да разграбят Сен Пиер, но тя не им позволи; мислеше, че Господ иска френските мъже и жени да бъдат оставени на мира; мислеше, че баща й ще иска, че ще й проговори, ако ги накара да се въздържат.

Мъжете я послушаха, защото й вярваха, убедени бяха, че след като тя го иска, значи и Господ го иска, че не трябва да пипат жените, златото, кадифето, конете, оръжията, снаряжението, всички удобства и богатства, които войната носи.

Сега извръщат очи, преструват се, че й осигуряват усамотение насред вонящото поле. Тя вдига поглед към небето, откъдето навремето идваше славата й. Томас също вдига глава и вижда единствено облаци и още суграшица.

— Прибираме се — изрича го първа, сякаш да изпита как звучи, след това го изкрещява, толкова високо, че да достигне стените. — Прибираме се у дома! Оставете оръдието. Оставете всичко, от което нямате нужда. Погрижете се единствено за конете.

Застаналият до нея Томас надава детински вик и стиска ръката й.

— Няма да ви заловят. Няма да позволя.

Той, разбира се, греши. Рено дьо Шартр със сигурност планира как Бедфорд да я залови. Само че онези, които ги е грижа за нея, няма да улеснят задачата му, а Томас е пръв сред тях.

 

 

Жаржо

Коледа 1429 г.

Девата е спасителката на Жаржо, тя освободи града от английските окупатори. Хората я приветстват в нейния град на службата, сякаш е прероденият Исус. На нея и хората й дават стаи, чисто бельо и дюшеци от гъши пух, топла храна. Има катран за крака на Ксенофон и горещо ленено семе, сварено до каша, за да се възстанови. Предлагат й параклис, водят я на служба.

Тя е унищожителят на Жаржо. Тя водеше обсадата, насочи оръдия срещу стените им. Тя не задържа армията както при Сен Пиер. Не е останало семейство незасегнато от грабежите, които бяха извършени, след като се предадоха.

Благопожеланията им звучат озлобено, извръщат очи, когато тя и Томас говорят за война и Англия, за примирията, които кралят все още се надява да сключи с братовчед си в Бургундия. Страхуват се, че също като градовете около Париж, градовете по Лоара ще бъдат върнати на англичаните, а английските наказания ще ги сполетят отново, задето са се осмелили да отворят портите за Франция, заради всичко, което са направили насила. Много по-зле е положението на онези градове, които са отворили порти по свое желание: сега треперят при всяко писмо, което си разменят кралят и братовчед му.

Девата има свое писмо, написано от граф Дьо Бурбон, който на свой ред пише по нареждане на краля. Томас го прочита в тишината на жилището им, над супата от заешко и боб. Тя е все още слаба. Всички са слаби.

— „В желанието си да изразим благодарност за множеството ползи и божествена слава, която ни споходи от действията на Девата, Жана д’Арк, ние даряваме от този ден насетне…“

— Той ви провъзгласява за рицар, милейди.

Тя е рицар. Потомците й ще бъдат рицари, независимо дали са момчета или момичета. Ако се омъжи. Ако има деца. Той не може да си го представи. Нито пък кралят. Само че баща й, братята й, тяхното потомство, ще бъдат сред френските благородници и ще носят лилията на ръцете си. Обещанието й от лятото се осъществява. Той помни онзи грубиян Жак от Домреми в порутената къща, презрението в гласа на Девата.

— Той ме прави рицар. Трябва да съм благодарна за тази велика чест, но аз съм рицар още откакто Жан д’Алансон ми даде кон и кралят плати за доспехите ми. Рицар съм още откакто премазах англичаните, които излизаха от укреплението Де Опостен пред Орлеан. Рицар съм откакто падна Жаржо и Мьон и всички градове чак до Троа. Аз съм рицар, каквото и да разправя кралят; но нямам собствен доход, нито злато, което да раздавам. Завися от човек, на когото му се струва забавно да дава издръжката ми на Тремоай.

Настанени са при брата на съпругата на Тремоай. Хората са мили. Носят й броениците си да ги благослови и не приемат, че те самите могат да ги благословят не по-зле от нея. Като се изключи това, тя е поставена под домашен арест.

С Томас е по време на службата и заедно посрещат новата 1430-та година. На петия ден от януари той оседлава червеникавокафявата кобила и заминава по ужасните зимни пътища за Шинон, където се намира Йоланда Арагонска.

Хрумнала му е една последна идея и не знае дали е възможно да бъде осъществена. За целта е нужно Пистро ди Кариняно да остане верен на думата си, което може и да не стане, но той е длъжен да опита.