Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (22)

Двадесет и втора глава

Реймс

Юли-август 1429 г.

Досега Томас не е забелязал как трепкат миглите на Девата, колко са дълги, как изпъкват на белотата на кожата й. Възприемаше я опалена от слънцето, почерняла като всеки войник, но се оказа, че греши. Тя е алабастър и абанос, освен примамливата извивка на врата под дясното ухо има малко петно, червено като ягода. За момент си казва, че това е белег, оставен от страст, отпечатък от нощ на страст, но той остава непроменен, докато се възстановява, и разбира, че това е белег, оставен от Господ, появил се още с раждането й.

Чувства се привилегирован, че го е видял. Досега бе скрит под доспехи. Тук, на това място на удобства и грижи, тя облича кадифени рокли в алено и морскосиньо, с френската лилия на златна дамаска, косата й е прибрана под едва забележима копринена мрежичка и тя изглежда по-висока, открива врата й, който той може да стисне с една ръка, стига да беше достатъчно добре. Стига тя да му позволи.

Ръцете й са с фини пръсти, нежни. Тя се грижи за него, отнема болката, мие го, сменя лена под него, когато повръща, слага му компреси и маже контузиите му, оправя превръзката на ръката. Моли се на глас често, разпалено, както не я е чувал преди, не и истински, не по този начин. В нея има яснота, душевна чистота, каквато не е срещал досега. Чувства се благословен в нейно присъствие.

Умът му не е бистър, това му е ясно. Мисли, че е вътре, а тя се грижи за него под безкрайното синьо небе. Пясъкът под него се е ширнал и наляво, и надясно, а на него се бият мнозина. Карл Велики е тук, и Роланд, за когото е написана песен. Девата се бие с тях срещу сарацините, но също така се бие и във Франция. Знае, че е така, защото от време на време чува гласове, не са далече, което го казват; говорят си двама мъже.

— Герит казва, че ще живее. Тя се грижи за него, но не знам защо.

— Вижда неща, които ние не виждаме.

— Открай време е така.

Следва мълчание, двамата очевидно мислят, пристъпват по пясъка с умерени крачки, мъже сигурни в себе си и стойността си. След това продължават:

— Париж ли е следващият?

— Компиен, струва ми се. Кралят е с армията. Той трябва да даде разрешение за нападението над Париж.

Томас не може да си спомни защо това е важно. Или какво трябва да прави с информацията. Знае само, че има нещо.

Хладният глас на Девата го връща в действителността:

— Боли ли те ръката?

Как да не го боли, след като лакътят е счупен? Той се мръщи недоволно и е възнаграден с усмивка, която отваря в ума му порта и споменът се стоварва върху него, малка лавина от отделни епизоди: валят удари с тояги, острие, остро като проблясък на светкавица, момиче обучава коня си. Бедфорд. Той е англичанин.

Търси убежище в мрака и я оставя.

Малко по-късно пита:

— Къде сме?

Тя изглежда доволна, че той може да говори.

— В Реймс.

Той се мръщи.

— Върнали сте се от Соасон, за да се грижите за мен ли? — Намира се на един ден път дори на нейния дяволски жребец.

Тя навежда глава и стиска устни. Той не помни да са били с подобна извивка.

— Аз не съм Девата.

— Милейди… — Той се опитва да се надигне. Болката го поваля; лявата му ръка е като огнено копие, като киселина, като луга, налята в жива плът.

— Лежи мирно. — Ръцете й го притискат назад. Той стиска очи, опитва се да фокусира. Черна коса, черни очи, черни вежди. Уста като лък. Кожа фина като алабастър.

— Коя си ти?

За миг очите й се стрелват нагоре, към небесата. Струва му се, че тя чака разрешение да му отговори. Ако е така, значи го получава.

— С Божията милост ме наричат Маргьорит дьо Валоа — отвръща тя.

А-ха. Сестрата на краля. Ангелът. Религиозната, която обича свещениците. Значи планът му се е получил по-добре, отколкото мислеше. Той е тук, оставен на грижите й, а Клодин — горката Клодин — се оказва права. Тя наистина е красива.

Гласовете нахлуват в спомените му.

— Герит казва, че ще живее. Тя се грижи за него. Не знам защо.

— Ти ли си Герит?

Тя се мръщи. Стиска устни. Иска му се да се протегне към нея, да я целува, докато устните подпухнат, да я направи своя. Най-сетне отговаря:

— Идеята беше на татко. Означава…

— Малка война…

Баща й е бил покойният, лудият крал на Франция, никой не си е направил труда да му каже, че като наречеш ангелоликата си принцеса „малка война“, с нищо не намекваш за девича скромност. Тя не е пораснала като мъж, тъкмо обратното. Тя е Маргьорит, прекрасна като цветенце; иначе не можеш да мислиш за нея. И се грижи за него. Нали така казаха гласовете до прозореца.

Той се отпуска назад и се ухилва като глупак. Тя го повдига като обхваща раменете му с ръка, навежда главата му и му дава да пие беладона, горчив извлек от глиганска жлъчка и буника, сок от маруля, маково мляко и корен от дива тиква. Познава вкуса от свещениците на баща си, част от двуцветното му детство: френски живот под слънце и синьо небе, стрелба с арбалет и рекички; мрачен английски живот и манастири, където единственото му бягство беше в билковата градина, а по-късно войната.

Тя си тръгва и го оставя под сарацинско небе. Чува песента на Ролан, изпята в различна тоналност от славеите и гаргите. За стотен път Ролан надува рога си и умира на почернелия от кръв пясък.

 

 

Мокро. Ръми покрай ушите му и мокри тила му.

Той отваря очи. Ангелът се е надвесил над него, достатъчно близо за целувка. Герит, чийто баща беше луд. Поглежда алабастровия й профил и решава, че френското кралско начало се проявява по-добре при жените, отколкото при мъжете.

Тя го наблюдава.

— Говориш на английски, когато си трескав.

Той се смее и извива очи.

— Шотландски. Същите думи, различен акцент. Някои думи обаче са същите. — Спомня си нещо, което го кара да се усмихне.

— Шотландците са противоотровата на англичаните.

— Както е казал папата. — Тя докосва броеницата си и изрича „Аве Мария“. Кожата й е прозрачна от често постене. Той е забравил какво е истинска святост. А може и никога да не е знаел.

Той спи. Сънят го поваля изневиделица, осуетява плановете му, а когато се събуди, новият ден е настъпил, тя преде и той остава заслушан в жуженето и потропването на вретеното, поема мириса на нова вълна. Стригането на овцете е свършило скоро. Не може да си спомни как изглеждаха овцете, когато мина на кон край тях за последно.

Гледа в тавана. Най-неочаквано боята вече не го интересува. Ако се напрегне, вижда следите от четката. Невероятно, че му се струваше жива.

— Къде сме?

— Вече ме попита. — Врът. Врът. Врът. — В Реймс сме.

— Вече ми каза, милейди. Къде в Реймс?

— В дома на моя годеник, лорд Белвил.

Как можа да забрави, че тя е сгодена за Дьо Белвил? Съсредоточава се и оглежда стаята. Тя е голяма, с широки прозорци и резбовани кепенци. Таванът е висок. Огънят бумти. Стените са покрити с гоблени, на които са изобразени крале, светци и рицари в ярки, нови цветове: червено и шафран, жълто, добито от люспи на лук, златно и сребърно. Дом ли? Сериозно? На кого е този дом?

— Справила си се добре — отбелязва той, — след като стая в Реймс вървеше за по три монети в нощта на коронацията.

— Споразумяхме се през април — отвръща тя. — Тогава в Реймс беше по-евтино.

През април той беше в Орлеан, от английската страна, все още сигурен в победата.

— Значи Девата още тогава ти е казала, че ще дойде в Реймс — отбелязва той.

— Каза ни през февруари, когато дойде в Шинон за пръв път.

И ти си й повярвала. Колко много вяра. Но пък ти си я познавала още от дете, били сте близки като два преплетени пръста; знаела си какво може да постигне. Знаеш ли коя е Ан? Сигурен съм, че знаеш.

Отделя прекалено много време, за да се опива от прелестта на Маргьорит дьо Валоа, и обмисля начин да я накара да се разкрие, и телом, и духом. Трябва да си върви. Надига се от леглото, опитва се да стане.

Маргьорит се приближава, за да му помогне, но той поклаща глава и когато тя се отдръпва, пъхва здравата ръка под себе си и натиска бавно. Изправя се, рошав, вмирисан на пот, когато висок, мрачен мъж влиза, целият облечен в черно кадифе и с малка шапчица. Маргьорит се обръща към него и му отправя усмивка, която може да ослепи всички, които я видят. Томас не е сляп, но тази усмивка не е предназначена за него.

Значи това е мъжът, за когото ще се венчае; един от най-богатите във Франция.

На пръв поглед приличаш на глупак, Жан дьо Белвил, и хората може да решат, че си с ограничени средства. Само че човек трябва да познава кадифето, за да види качеството на това, наситеността и плътността на боята, как фино пада тъканта. Ботушите са от сърнешка кожа, подплатени с лебедов пух. Коланът му е обточен със сребро и малки, изящни скъпоценни камъни. Бъдещият съпруг на Маргьорит не признава показността, но също така е и суетен.

— Казаха ми, че си в състояние да приемаш посетители. — Лицето му е дълго и слабо, очите — ясни, сиви. Той се покланя елегантно, мило, отправя бърза усмивка, която разкрива съчувствието и доброто му настроение. — Господарят на Белвил е на ваше разположение. А това — посочва той сериозният млад мъж, влязъл след него, — е отец Юге Роберж, семейният ни свещеник. Той помагаше в грижите за теб през изминалите девет дена.

Домакините са безупречни. Очите им се срещат над рамото му, на мъжа и жената, и те споделят тайната на хора, които имат намерение да са в едно легло. Томас се чувства като страничен наблюдател, малко омърсен.

След това наблюдава как и двамата се обръщат, погледът му ги проследява и пред него застава свещеникът Юге Роберж с пясъчноруса коса, широко лице, който притежава невинност, към която малцина се стремят и още по-малко постигат.

Тук има нещо, което той не разбира, зададен въпрос, отговор в мълчанието; пулсира нещо сурово, мощно и…

Да не би да лъжеш свещеника, милейди? Може би приятеля от детството? Не е възможно. Готов е да повярва, че свещеникът ще извърши подобно предателство, но не и Маргьорит дьо Валоа.

Томас не го изрича на глас. Вместо това се опитва да се поклони и не пада, което го развеселява повече, отколкото е готов да признае.

— На вашите услуги, милорд. — Не забравя и свещеника и си припомня ролята. — Нека Бог ви благослови за положените за мен грижи.

Дьо Белвил се усмихва и сериозните, сиви очи също се усмихват.

— Благодари на Девата. Тя те остави на нашите грижи и нареди да не позволяваме да умреш.

— А тя сега е в Париж, нали? Нападна ли го? — Моля те, Господи, нека не е вярно, защото Бедфорд ще намери начин да убие слугата си по начин, пред който боят с камшик ще изглежда като ударен пръст на крака.

— Все още не. — Облак закрива за кратко слънцето, което е господар на лика на Белвил. Той клати глава. — Лорд Д’Алансон се опитва да убеди краля, че Париж трябва да бъде завзет бързо. Има обаче други… които са на различно мнение.

Рено дьо Шартр. Добър човек.

Герит се намесва:

— Бедфорд е излязъл на бойното поле. Повел е пет хиляди срещу нея.

— Бедфорд е… — Бедфорд ли? Бедфорд е излязъл на бойното поле и той, Томас не е знаел. Светът му се завърта.

Дьо Белвил пристъпва напред и го придържа.

— Томас! Не е толкова зле. Все още не е започнал битка. Страхува се. Нашата армия е по-голяма.

Наблюдават го. Той притиска длани към лицето и намира покой в тъмнината.

— Трябва да съм там — мълви той. — С Девата. Може да съм само един, но Господ ще чуе молитвите ми, ако съм с армията, не отдалече. Сигурно има вестоносци, които кръстосват пътя оттук дотам и обратно. Възможно ли е да пътувам с тях, как мислите?

Те са обмисляли тази възможност: Дьо Белвил, свещеникът му и годеницата. Един поглед събира и тримата, не е нужно да го казват.

Маргьорит е очарована, във възторг.

— Девата много ще се зарадва, ако се върнеш. Тя вярва, че си благословен от нашия баща на небето, че с присъствието ти на бойното поле кралят ще й позволи да се бие.

Дьо Белвил продължава:

— Сега Соасон е френски и е на ден езда на изток. След това има още един ден до Компиен. Мислиш ли, че ще се справиш? Ако тръгнем сутринта?

— Ние ли?

— Двамата с отец Юге също имаме причина да бъдем с Девата. Изчаквахме ти да се оправиш. Можем да ти осигурим карета…

— Мога да яздя — мръщи се Томас. — Ако имате кротък кон.

— Ще намерим. — Дьо Белвил се покланя още веднъж. Той е истински контраст с Маргьорит; достатъчно мъжествен, за да я допълва, но елегантен, възпитан, много тактичен. Той продължава: — За нас ще бъде чест, ако споделиш вечерята ни днес, за да се подкрепиш за утрешното пътуване.

 

 

Вечерята е класическа, не прекалено изискана: супа от волска опашка, подправена с анасон и исиот; печен в шафран шаран, с кисел сос, наситено портокалов вкус, но ароматите се сблъскват като истинско чудо на езика му; крем от мляко и бадеми, след това заек, печен с див чесън и чушки: в естествен цвят, без нищо необичайно, незабравим. Виното е хубаво, музиката — тиха, ненатрапчива. Той е присъствал като страж на подобни вечери, но никога не е вкусвал подобно нещо.

Семейство Дьо Белвил — включва Юге Роберж, защото свещеникът очевидно е част от семейството — се държат с него като с приятел. Той отвръща подобаващо, с усмивки и смях и подходящи комплименти на шотландски, английски, френски и латински, за да помислят, че е завършил някой университет — най-вероятно в Париж — но е твърде скромен, за да спомене. Щастлив е в компанията им и те в неговата. Това е стратегията му и ако извлича удоволствие от нея, кой може да го вини? Пиенето тази вечер е дар.

На сутринта му дават дребен, кротък кон с равномерен, плавен ход, който изяжда километрите и не друса прекалено заради лакътя му. Управлява го с дясната ръка, а лявата е притисната към гърдите под свещеническата роба. Намира се в компанията на Жан дьо Белвил, Юге Роберж и осем въоръжени мъже, които са се клели да защитават живота му. Не помни да се е чувствал в по-голяма безопасност.

 

 

Когато пристигат в Компиен, Томас и спътниците му научават, че Девата и армията са в Монтепилоа, на половин ден езда. Тръгват бавно и пристигат навреме за вечерната молитва.

Армията й е по-малка от преди; само осем хиляди.

Затова пък армията на Бедфорд — Бедфорд е тук! Томас трябва да му изпрати съобщение, но не успява да измисли как — се състои от пет хиляди и лагерува на поле наблизо.

Пътниците са пристигнали, поне така изглежда, тъкмо навреме за битката. Четиринадесети август е, четири седмици от деня, в който кралят бе миропомазан в Реймс. Месецът не е изгубен благодарение на Рено дьо Шартр, без когото армията на Девата досега щеше да е в Париж.

Девата е в шатрата си заедно с антуража: Д’Алансон и Ла Ир, Жан д’Улон и Луи дьо Кут. Томас спира на вратата, коленичи на едно коляно. Тези четиримата са с нея още от самото начало. Всеки един от тях може да го познае. Почти е забравил за опасността. Сега е по-слаб отпреди, а превръзката променя стойката му. Той отпуска рамене и се старае да прилича на божи човек. Никой не скача, за да го убие.

— Братко Томас! — Девата е до него, вдига го.

Изненадата от докосването й е същото както при Жаржо, мислите му спират, не може да продума. Тя го целува и по двете бузи, бързо, уверено, с обич. Той трябва да мисли за война и вода, в противен случай ще се обезчести; туниката му не може да скрие вълнението на мъжкия член.

— Милейди. — Свежда поглед. — Дължа ви живота си.

Тя клати весело глава.

— Ако трябва да благодариш на някого, благодари на коня ми; без него щяха да се измъкнат. Ние обаче се радваме да те видим. Ти ни донесе късмет при Троа и същото ще бъде и тук. Когато си с нас и с помощта на небесния отец, ще се изправим пред Бедфорд и ще му покажем какво може да стори френското сърце.

— Вие ще вземете надмощие, милейди, сигурен съм. — Какво друго може да каже? Освен това е минал през армията. Вкусил е сърцето й, увереността й. Вярата в собствените сили е най-важното във всяка битка. Той не може да си представи как тази армия ще бъде разбита. Не и сега.

Тя е радостна, че е тук. Една ръка стиска рамото му, здравото.

— Томас, поспи сега. Утре ще изпитаме мощта на Англия и ще победим.

Дават му палатка с още шестима свещеници; повечето са новодошли, мъже, които са се присъединили към армията й след коронацията при Реймс. Те не разговарят с него, но се молят на смени през цялата нощ. Дори да му е хрумнало да се измъкне в мрака, за да отиде при Бедфорд, няма да се получи. Един ден ще го направи. Засега може единствено да наблюдава, да чака и да се моли. Вече е по-близо до нейния вътрешен кръг. Не е в него. Да попадне там е приоритет. Моли се по време на вечернята, после ляга да спи и да се подготви за сутринта.