Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (19)

Деветнадесета глава

Орлеан

Вторник, 25 февруари 2014 г.

08:15

— … да бъдат сигурни, че полагаме огромни усилия, за да открием убийците на доктор Иън Холоуей и да ги изправим пред правосъдието. Имам пълно доверие на капитан Пико. Тя е сред най-добрите ни следователи и благодарение на нея вече знаем самоличността на човека, оставен без лице и име в изгорелия хотел. Ще почетем паметта му по най-добрия начин, който умеем: като открием онези, които са го оставили да умре.

Дюка се справя чудесно. Зад прес залата с огромни прозорци се вижда катедралата, а той е разположил подиума така, че всеки фотограф да го заснеме на фона на извисяващите се кули на неговия град.

По-важното от гледна точка на Пико е, че самото му тяло е ризница срещу представителите на пресата, скупчили се под малката сцена. Половината са британци, които потръпват от ужас и наслада, че шотландец е загинал във френски пожар. Те мислят едносрично и са захапали идеята за новата Дева също като пиявици.

Представителите на френската преса, инструктирани прилежно от Люк, не са по-разумни. Предостатъчно са материалите, които задават въпроса кои точно са „Джаиш ал Ислам“ и правят дисекция на възможните мотиви; но има и възхищение към Кристел Вивие и нейния опортюнизъм в стил „Национален фронт“, докато се задават завоалирано въпроси какви точно са техните дългосрочни цели.

Пико е техният дар небесен и ако се отнасят към нея с повече респект, отколкото британската преса, то е от страхопочитание към жената, чийто плащ са метнали на раменете й.

Дюка се отдръпва. Защитата му е приключила и той пуска нея. Неонови светлини блестят на камерите им, все едно са върху шлемове по време на битка. Тя се качва и попада пред стена от звуци.

— Капитане?

— Капитан Пико?

— Инес? — Английски репортер от „Мейл“ мисли, че ще я хване неподготвена по този начин. Тя вече го мрази, а дори няма представа как изглежда, познава единствено гласа му.

— Капитан Пико, как се чувствате като новата Дева от Орлеан?

Тя не се усмихва. Дюка я е посъветвал да пести усмивките по време на срещата в офиса му. Семейство Бресар те хвърлиха под прожектори, които сами са нагласили, но не се налага да участваш в истерията, която те отприщиха. Бъди себе си. Сигурно всички са гледали представянето ти тази сутрин, но по-голямата част от публиката им не е, така че имай това предвид, когато отговаряш.

Като себе си или колкото е възможно по-близо, тя казва същото както сутринта, само че в различен ред.

— Чувството е същото, както когато дадохте прозвището на Кристел Вивие. Не беше истина тогава, не е истина и сега. Аз съм офицер от полицията и е моя работа да открия кой е извършителят на пожарите; от уикенда насам се налага да открия и убийците на Иън Холоуей. Ще свърша и двете задачи по-добре, ако ме оставите да си гледам работата.

Говори през светкавиците на фотоапарати. Ако имаше епилепсия, досега да е рухнала на пода и да има пяна около устата. Заради подскачащите светлини и светкавиците тя не вижда Люк, докато той не застава до нея и не отпуска небрежно ръка до нейната, но без да я докосва.

Той се усмихва, кима на някои от мъжете и на една жена и съвсем без усилие ги кара да притаят дъх, за да разберат кой ще се радва на благоволението му. Млъкват. Светкавиците продължават да блестят, но са все по-малко и по-нарядко.

Вниманието им означава, че думите му имат особена интимност, все едно ще говори на всеки поотделно и всеки ще чуе думите му така, сякаш е сам.

— Идва момент, в който трябва да приемете, че живеем в двадесет и първи век, не в петнадесети. Девата е била забележителна жена. Също като съпругата ми. Само че двете са различни и както тя винаги казва, има работа, която трябва да свърши. Ако, също като мен, искате тя да успее, просто се отдръпнете — покажете уважение — без да повдигате въпроса за миналото. И така, сега, ако сте направили достатъчно снимки, смятам, че е време да тръгвате.

Отстъпва назад и сочи вратата. Глутницата, умиротворена, се изнизва на улицата.

Дюка също можеше да ги накара да си тръгнат, но щеше да ги заплаши и те щяха да напуснат с негодувание. Той кипи; прелива от гняв, който прогаря гърба на Пико. Сега му се налага да сподели утрешните заглавия с Люк и Инес Пико.

Тя се обръща към него:

— Началник, може ли да обсъдим…

Люк е до лакътя й.

— Много се извинявам. Опитваме се да ги откъснем от Кристел Вивие и цялата й лудост с „Националния фронт“. Кълна се, че не бяхме предупредени за саботажа на Анри Обел тази сутрин. Ще се постараем да замаскираме щетите.

— Сигурна съм. — Тя се отдръпва от него. — И двамата, както вече бе казано, имаме работа за вършене. Затова трябва да говоря с прокурора…

— Разбира се. Много се извинявам. — Той поема ръката й и я целува. Влезли са в преддверието на офиса на Дюка. Глутницата е отвън, стоят на стъпалата между Пико и автомобила й. Тя се обръща и търси път навън. Има противопожарен изход и задна врата. Между тях е застанала Лиз Бресар в платинено сив костюм на „Сен Лоран“ и шал на „Шанел“, който подчертава черната й коса.

Тук и сега, тя е най-близкото до приятелка, на която Пико може да разчита.

— Лиз, трябва да отида някъде, без глутницата да ме погне по петите — започва. — Можеш ли да ги отклониш от следата?

Вероятно за пръв път се обръща към нея по име. Може и да получи отказ, но й е все едно.

Сигурно тъкмо заради това Лиз я поглежда с интерес.

— Какво си намислила?

— Вземи това. — Пико сваля якето от еленова кожа. — И това. — Слънчевите й очила са на „Долис“, не полицейски, въпреки това са много по-евтини от модела, което Лиз Бресар би избрала. От друга страна, на всяка снимка, която глутницата направи днес сутринта, тя е с тях. — Ако прибереш косата си, ще изглежда по-къса.

— Ако съм с твоето яке, значи ти трябва да облечеш моето… — Братовчедката на Люк сваля изящното копринено творение, сиво, с кафяви точки и й го подава. Шалът е в подходящ нюанс на убито червено, коприната е гладка като слънчева светлина. — Люк ще трябва да те откара — обяснява тя. — Иначе ще изглежда странно. Той трябва да отиде в офиса. След това можеш да вземеш колата и да правиш каквото искаш. Аз ще оставя твоята тук, в управлението, след като приключа. Къде да отида и за колко време?

Лиз изглежда весела, дори нетърпелива; нейна страна, която Пико не е виждала досега.

— На север, към Париж. Един час ще ми бъде достатъчен.

— Смятай, че е сторено.

Наблюдават я как тръгва. Пико забелязва, че е променила и походката си; крачките й са някак по-естествени.

— Такава ли е походката ми?

— Да — отговаря Дюка. Лицето му е неразгадаемо. — Имаш ли минутка?

Тя оставя Люк до прозореца. Дюка я повежда към вече празния си кабинет. Да, днес определено е ден, в който много неща се случиха за пръв път.

— Какво правиш? — пита той, щом влизат.

— Мьон сюр Лоар. Иън Холоуей е използвал кредитната си карта на гарата там в събота сутринта, преди да дойде в Орлеан. Ще подхвана следата там.

— Ами ако приятелчетата от пресата не се подлъжат от номера на Анелизе? Ти сериозно ли ще започнеш да търсиш свидетели, докато те преследва екип репортери?

Пико притиска пръсти към затворените си очи.

— Има ли някакво…

— Нищо, което да мога да приложа.

— Супер. — Тя облича сакото на Лиз, изпъва рамене и се опитва да си представи каква точно е походката на Лиз. — Да се надяваме, че ще се получи.

На вратата спира.

— Патрис се опитва да разбие кода на юесби файла. Може да има нужда от… — Ръцете й описват нещо като кръг. Дюка се мръщи по начин, който й се струва болезнено познат.

— Не искам да знам. Нито пък ти, струва ми се. Кажи му да се съобразява с единадесетата заповед. Ако се накисне, пропада сам.