Не е единствената. Цялото население на Реймс е пияно, може би с изключение на брат Томас, монах Агюстен, който е платил на курвата за услугите й за един час в късния следобед в деня на коронацията на краля.

Не е завел Клодин на тайно място; днес точно няма свободни стаи под наем никъде в града. Затова е принуден да седи пред ковачница на пейка от грубо нарязани греди, поставени върху бъчви, с момиче, което ще коленичи и ще го обхване с устни, ако й даде възможност.

След това ще си тръгне и ще търси монети другаде, но той не иска това. Той преплита пръсти, привежда се напред и пъхва нова монета под кожената чаша.

— За спомените ти. Искам да науча повече за Божиите създания, които са сред нас.

— Божиите… Ха! — Потиска смеха си от уважение към вярата му, не към девата, поне така мисли. — Ако тя е от Господ, Той действа чрез краля на Франция. Стария крал, онзи, чиято съпруга роди децата на брат му. Този — кима тя към хълма и катедралата — е точно толкова крал, колкото съм и аз. Колкото и тя е Дева от Лотарингия.

Копелето на краля е стара новина. Но пък Девата… Томас се привежда напред запленен.

— Имало е обаче девица. Братята й са там. Също и баща й.

— Не ги знам кои са. Аз обаче се бих с онази, която се нарича Дева, когато бях на десет години, а тя беше на седем. Беше в деня на Ажинкур. Денят, в който татко загина. Няма да го забравя.

— Била си се със седемгодишно момиче на бойното поле? — Той знае, че французите са смахнати, но…

— Стига глупости! Ние бяхме в Руан, чакахме с дамите и краля да донесат новини за велика победа.

Тя прихва отново, този път по-гърлено. Това момиче е хубавко. Косата му е с цвета на качествена слама и блести на слънцето. Чертите му са фини, на скулата се вижда резка от нож, а под очите синеят кръгове. Устата му е широка, плътна; лесно си я представя как действа. Гърдите му са малки, свили са се от гладуване, въпреки това са повече, отколкото е виждал, откакто…

Извръща поглед. Блясък на злато привлича погледа му от терасата на голяма къща в началото на улицата. Девата, че кой друг? Тя има наметало от златна тъкан със сребърни катарами, лъскава броня и шлем, който разкрива само лицето й, при това не цялото. Дори днес е с броня. Има много да доказва или да крие.

Какво не искаш да видим? Да не би да си деформирана там вътре? Да не би да носиш белези, които ще те издадат? Да не би лицето ти да е добре познато?

Той отново насочва вниманието си към Клодин, към мръсните риза и рокля трета ръка, към сабото, износено на петите.

— Тогава как сте се били?

— В двора. Двамата с Матю ни изпратиха да донесем дърва за огрев. Пренасяхме наръчите покрай конюшнята и тя беше там, биеше се с Белвил.

— Кой?

— Жан от Арпеден, чийто баща беше господар на Белвил ан Поату. Ние бяхме… татко беше войник на господаря Д’Орлеан. Падна, когато плениха граф Шарл.

Тод Ръстбиърд беше участвал в битката при Ажинкур. Беше в частта, която плени братовчеда на краля, смятан за най-опасния човек във Франция. Може и той да беше убил баща й. Бе напълно възможно.

— Много съжалявам. — Отпуска ръце върху нейните. — Сигурно ви е било трудно.

Тя се замисля, сякаш досега не й е хрумвало.

— След това старият крал беше мил с нас.

Докато бащата може и да не е бил.

— Значи наследникът на Белвил се е биел с Девата. Как се биеха? Бореха ли се? Удряха ли се? Как?

— Имаха пръчки като мечове. — Тя размахва ръка. — Правеха се на рицари. Все едно бяха на бойното поле. Дьо Белвил беше на дванадесет. Помня много добре, защото си мислеше, че е почти рицар.

— Ами момичето, което стана Девата? И тя ли се мислеше за рицар?

Тя се подсмихва.

— Винаги. Разнасяше пръчка, която се предполагаше, че е меч, и се навеждаше, и нападаше, все едно е на кон. Беше силна за възрастта си и се биеше здравата. Понякога се дуелираха един срещу друг, но този път, тъй като денят беше такъв заради битката, беше истинско меле. Ние застанахме от страната на Дьо Белвил — той беше почти лорд — а Девата привика на помощ младия Жан Д’Алансон, който беше едва на…

— Четири. Баща му е загинал на бойното поле при Ажинкур. Станал е господар, преди да мръкне.

— Именно. Беше още много малък, за да се бие, и на нея й беше неприятно. Винаги настояваше за честна битка. Също като рицар. Затова се провикна отново и дойде Юге, приятел на Дьо Белвил, по-късно стана свещеник, така че силите ни се изравниха, трима на трима, и ние ги отблъснахме, така че Девата остана зад коритото за вода на добичетата, след това изскочи и щеше да ме вземе за заложник, така ми се струва, или пък…

Клодин млъква, потъва в спомените. Той чака. Няма да спечели нищо, ако настоява точно сега, само ще изгуби всичко. Иска му се да вземе това момиче и да го отрезви. Иска да й плати достатъчно злато, за да си купи нова долна риза: мисли! Чист лен до кожата ти! И нова рокля. Можеш да имаш червена вълна. Дамите от Реймс обичат червената вълна. И качулка за зимата, и хубави кожени ботуши, които ще ти топлят краката. И…

— Клодин?

— Тя дойде и развали всичко.

— Кой?

— Наричахме я принцесата. Дъщерята на краля. На краля… — Бавна, мръснишка усмивка. — Копелето на краля.

Тази дума. Забива се като нож в гърдите му. Сега вече е пораснал, не би трябвало да го наранява така, но не може да отрече, че го боли.

Изглежда, нещо е проличало в изражението му. Клодин стиска ръката му.

— Извинявай, но тя си беше точно такава.

— Въпреки това сте я наричали Принцесата.

Свива рамене.

— Държеше се като принцеса. Почти не я виждахме; минаваха месеци наред и тя не се показваше, а когато все пак се появеше, беше с Малката Кралица или с мадам Арагон или някоя друга, която я обличаше в коприна и връзваше панделки в косата й. Приличаше на статуя. Мрамор. Съвършенство. Ако някой е дошъл от Господ, то това беше тя. Негова дъщеря. Тя беше… ангел.

През изминалите дни чу много за незаконната дъщеря на краля. Зърна я от разстояние веднъж или два пъти, макар и не чак толкова отблизо, че да каже дали наистина е ангел.

Знае обаче името й, всички го знаят, както и историята й. Тя е Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на Одет дьо Шампдивер, любовница на краля, известна на всички като Малката Кралица, поради очевидната причина че истинската кралица е кръгла като крастава жаба, а и не живее близо до краля. Когато е бил в Париж, кралицата е била в Шинон. Когато ходи на Лоара, съпругата му пътува на север. Държат се далече един от друг и кралското слънце изгрява и залязва в очите на Одет, момиче от Бургундия. Казват, че последното, което е произнесъл, е било нейното име, въпреки това тя била оставена без средства, когато той умира, а незаконната й дъщеря била с нея.

Изглежда, много хора останали без препитание, след смъртта на стария крал. Клодин, Матю, а сега Малката Кралица и детето й. Шест години по-късно Одет дьо Шампдивер е мъртва. Дъщеря й обаче е протеже на Йоланда Арагонска и се връща в двора от изгнание и е направена законна от декрет на новия крал, така че позорът на незаконното рождение е заличено, сякаш никога не е съществувало.

Очевидно е много полезно да разполагаш с благоволението на папа. Светият отец, който за съответната сума в злато може да оправи всичко. Баща ти не бил женен за майка ти ли? Няма значение; Господ може и да мрази копелетата, но сега вече теб няма да те мразят, защото си любимата сестра на краля, достойна да се омъжиш за човек, който има доход по-висок от този на краля, ако дрънканиците на клюкарите са истина.

И така, копелето Маргьорит става Маргьорит дьо Валоа. След това през май, скоро след вдигането на обсадата на Орлеан, тя се омъжва за Жан, приятел от детството, който наскоро е наследил титлата Белвил ан Поату и става един от най-богатите люде във Франция. Не е зле за момиче, родено без брак.

В един друг свят тя щеше да стане кралица. Все пак никой не поставя под съмнение въпроса дали е истинска дъщеря на краля, след като всички, дори самият крал — всъщност и двамата крале, и старият, и новият — вярват, че брат й не е син на стария крал.

Клодин навежда глава към свитите ръце, отпуска буза на лакътя, ухото на дървото. Топва пръсти в локва от вино и рисува меч върху грубата пейка. Томас също навежда глава, полага брадичка върху преплетените пръсти. Сега очите му са на нивото на нейните, все едно са деца.

— Значи ангелът ви развали играта.

— Тя… Не. Девата отиде при нея. Те бяха… — Мръщи се. Преплита два пръста, единия върху другия, неразделни. Клодин не споделя с тях тази близост. Рана от миналото, изключена е била, дори тогава. — Кралят развали играта.

— Старият крал.

Тя кима, отново и отново, продължава да кима, сякаш главата й е забравила как да спре.

— Беше толкова мил. Беше добър с всички ни.

— Обаче е развалил играта? — Не спирай точно сега. Моля те, Господи, не й позволявай да спре сега. Колко ли често мъжете й го казват? Ако го беше обгърнала с устни, щеше да го каже на глас. Улавя погледа й, усмихва се, старае се да бъде приятелски настроен, заинтригуван, да не излъчва заплаха.

— Беше в деня на битката. Ажинкур. Кралят я заведе да поязди коня му Посейдон. Бойният му кон.

— Дъщеря си ли? — Старият крал беше лош владетел, но беше най-добрият ездач в страната. Томас се опитва да си представи крехкия ангел, каквато е била Маргьорит дьо Валоа, докато я учат да язди бойните коне на краля. Кралските коне се славеха със злия си нрав. Не успява.

Клодин се усмихва срамежливо и вдига пръст, за да докосне носа си.

— Не ангела. Тя нямаше никаква слабост към ездата. Заведе Девата.

Девата, която на седем е можела да язди. Девата, чийто баща я бил научил.

Коя е била? Кой е бил баща й? Дали е загинал заедно с твоя при Ажинкур?

Толкова много въпроси, а никакъв шанс да научи отговорите. Очите на Клодин може и да са отворени, но искрата е угаснала. Тя няма какво повече да каже. Може да я събуди с шамари и студена вода, но не би го направил.

Може би това е достатъчно. Представя си изражението на Бедфорд, когато му каже, че има свидетел, който ще се закълне, че Девата е била повереница на стария крал, който се е отнасял към нея като към незаконна дъщеря, защото принцесата с ангелското лице не е искала да язди и вместо нея лудият крал е открил момиче, което попивало всичко, на което той е можел да го научи за рицарството и конете.

Осигурил новината, Томас се обляга на затоплените от слънцето стени на ковачницата и наблюдава как гражданите на Реймс се предават на веселието.

Във фонтаните може и да не тече ароматно вино, но пред него се разгръща забележително зрелище. Дори тъпаците вече са разбрали, че това няма да се повтори, че ще искат да си спомнят за този ден, да го преживяват отново, да разказват за него в целия му блясък, когато остареят.

Мъже целуват жени и жени целуват мъже и три четвърти от годината, която идва, Реймс ще въздиша нощем над новородените бебета, момчетата ще бъдат кръстени Шарл, а момичетата Жана или Жанет. Вече е ясно как ще изглеждат.

Около час по-късно брат Томас тръгва от ковачницата и тихо похъркващата Клодин и обикаля града. Расото издава, че е божи човек, и мъже и жени се приближават, за да коленичат пред него и да получат благословим. Той няма срам; дава им каквото искат и ако Господ, който вижда всичко, го е грижа, че не е истински свещеник, така и не получава знак. Баща му е бил епископ все пак; може пък да е достатъчно близо.

Шестгодишният син на краля, наследник на новия трон, е стъпил на висока маса, за да го види тълпата. Ако доживее да наследи короната — ако изобщо има корона, която да наследи — той ще бъде Луи XI на Франция.

В момента има точно толкова кралско излъчване, колкото Хенри VI на Англия, който е няколко месеца по-голям от него. Трудно подвижен в златна одежда, той маха, когато му кажат и на когото му кажат, а именно на всички. Томас отвръща на махането, той е един от хилядите. Продължава да върви.

През тълпата от време на време вижда Бертран дьо Пилани и Жан дьо Мец, Жан Д’Улон, Луи дьо Кует. Всички мъже на Девата днес са излезли и изглеждат напълно трезви, също като него. Той избягва погледите им, прегърбва се, дръпва качулката над лицето си, продължава да крачи напред.

В меката вечер тълпата започва да се разпръсква. Томас намира пейка пред шивачница и се обляга на стената, спуснал качулката, за да заслони лице от слабото вечерно слънце.

Съвсем наблизо е до месаря с разлатото лице и сина му; бащата е зад ъгъла, мотае се пред тъкачница, а синът е настрани, седнал е в прахта и плете кошница от дълги върбови пръчки. Там бяха, когато отиде да се облекчи.

Вижда Жак Домреми, селянина, който твърди, че е баща на Девата. Дебел, дори тлъст човек, със спукани вени като на пияница по бузите, прекарал цял ден да вдига юмруци във въздуха, крещял е името й с останалите, вдигал е тост след тост от виното на други и никой не му е казал да спре. Не и днес.

Томас мисли, че би било интересно да открие този човек, когато е трезвен и да поговори с него. Разкажи ми за дъщеря си. Наистина ли очакваш да повярваме, че тъкмо ти си я научил да язди, да се справя с боен кон по-добре от повечето мъже в кралството? Да мята копие с такава точност? Разправят, че била убила дванадесет и заловила два пъти повече в полето пред Орлеан в деня на Възнесение Господне? Преди не вярвах. Сега май вече вярвам.

Чела е Омир, честна дума, и Цезар. Можеш ли да пишеш? Можеш ли изобщо да четеш? Защото според мен тя може да направи и двете, въпреки че човек с бърз ум й е внушил да се прави на неграмотна. Ако не си бил ти, тогава кой? Кой притежава достатъчно ум, достатъчно разбиране, знания, за да вземе повереница на краля и да я превърне в божие чудо за французите? Със сигурност не си бил ти. Бил е човек, който е разбрал какво представлява, който е усетил, че Франция има нужда от нея.

Следва друга главоблъсканица. Ако Девата е била повереница на краля, коя, в името господне, е девицата от Домреми, за която цяло село говори единствено добри неща?

Може пейката да не беше най-подходящото място за седене, защото Жак се клатушка наблизо и вдига още повече шум в името на дъщеря си. Никой не е проявил глупостта да изтъкне, че се твърди, че я е набил първия път, когато се опитала да отиде в Шинон.

Изкрещява отново името й и мъжете около него крещят възторжено, макар и вече по-слабо. Той е пълен досадник, но вече се стъмва, а той се зарежда от слънцето. Идва времето, когато дори той трябва да изостави стотиците си нови приятели и да се отправи към жилището си с неуверено клатушкане, пиян, облечен в новите дрехи, които очевидно дъщеря му е купила или пък кралят от нейно име: фин жакет от вълна, хубави ботуши, шапка с три пера, боядисани в алено. Тя е много полезна; човек може да я проследи. Трима мъже.

Томас се надига бавно, гласи туниката и сандалите, завива зад ъгъла и кима на месаря в сумрака, а пък той, на свой ред, кима на сина си. Вдига ръка към главата и показва с мимика три пера, докосва червен лен, който виси от стрехите. Баща и син кимат и поемат в здрача.

Той ги следва, направил е четиридесетина крачки, когато я вижда. Вижда Девата.

Сега вече не е наметната в злато; няма нищо лъскаво, няма сребро, почти нищо по нея не блести, освен че по слепоочията и на ключиците се вижда блед и неестествен блясък, който я повдига, докато пристъпва, сякаш се носи.

Положила е много усилия да се скрие: носи тъмен чорапогащник и мъжки жакет, колан с един нож и стара шапка, която скрива по-голямата част от черната й коса. Достатъчно е да погледнеш дрехите й и ще си кажеш, че прилича на конярче; ботушите й може и да са ожулени, износени на петите. Значи все пак си била конярче. Вярвах го преди. Сега вече знам със сигурност. Може да си обяздвала коне. Тези две неща вървят заедно.

Томас, на когото е добре известно какво се иска, за да промениш външния си вид, признава, че изпитва… лек трепет. Определя го като интерес. Няма да признае, че й се възхищава, защото това би унищожило всичко скъпо за него. Никой друг изглежда не я забелязва, което е добре.

Тя също следи човека, който твърди, че й е баща. Томас няма време да отзове месаря и сина му. Надява се тя да не ги види, но тази надежда изчезва.

Тя не спира, не се обръща, не хуква след тях, не вика; нищо толкова очевидно. Отдръпва се в уличка, където сивата вечерна светлина преминава в мрак, и наблюдава оттам, не ги следва.

Това означава, че той трябва да я наблюдава, а не да я следва. И да не допуска да го види.

Тя е добра. Той обаче е по-добър. Не го вижда, но той изпуска от поглед червените пера на дръзката малка шапка и двамата месари, които я следват.

Проблемът с одеждите му на монах августинец е, че трябва да носи бяло. Сега робата може и да е малко прашна, изпръскана с кал и с някое и друго кърваво петно от счупен нос или друго от мъж, превъртял от горещината и липсата на англичани, с които да се бие, но петната не осигуряват прикритие, затова той трябва да се крие в сенките. Вижда как Девата излиза от уличката си и се отправя на североизток, обратно към катедралата, конярче в тъмно облекло и някога бялата му сянка.

Месарят и синът му са се изпарили. Той усеща присъствието им, но не ги вижда; от тях се излъчва злоба в нощта и Девата също ги усеща. Тя го повежда по заобиколен път, който минава през различни улички, и накрая опасението, че някой ще го прободе в бъбреците с нож, го напуска.

Нощта е почти черна, когато тя стига до врата, стара, с олющена боя, без други отличителни знаци и почуква по определен начин.

Вътре хърка мъж. Може да е баща й или който и да е мъж в Реймс. Този, който и да е, очевидно се стряска от почукването и ругае грозно. Ако Девата го е чула, ще го повали на колене и ще повика свещеник на мига, за да изповяда греха си, но това не е Девата, не и на външен вид. За всеки, който наблюдава, това е младеж в тъмен чорапогащник, шапка и нож на колана. Вратата се отваря.

— А, ти ли си?

Томас наблюдава как двамата се срещат: мъжът, който цял ден е празнувал късмета на дъщеря си, и… дъщеря му. Поглеждат се. Това не е първата им среща, ала не е и трогателна нова. Той не я кани да влезе.

Тя обаче пристъпва напред. По-висока е от него, по-слаба и макар да прилича на него точно колкото и на „братята“ си, създава същото впечатление като месаря и сина му: може да убие този човек, без да изпитва нужда да се изповяда след това.

Мъжът отстъпва. Тя затваря вратата с ритник. По дяволите. Но пък къщата е стара, а тези стари постройки не са с яки стени. Тази е от тънки тухли, които се държат от стар, разронен хоросан, вратата е изметната от лятната жега. Тя затваря кепенците, но те не прилепват плътно.

Къщата е в края на редица други, така че Томас може да се промъкне отстрани, за да не го видят. Вътре Девата пали свещ, което е чудесно, защото като стоиш почти в пълен мрак, светлината се промъква през процепите и осигурява истинска наслада за очите и ушите, така че той може да притисне око на едно място, да свие шепи на друго и макар да не е в стаята с двамата, не е никак далече.

Свещта на Девата е във фенер, светлината й е насечена от рамката. Острието в черно и сребърно разрязва стената. Томас вижда слама, нахвърляна на пода, незапален огън край вратата, паяжини навсякъде. Дървена пейка, маса, дебела свещ, която трепка, и Жак д’Арк, подпрян, скръстил ръце, скръстил крака при глезените, оглежда похотливо момичето.

Оглежда я, докато говори, и личи, че месеци наред е планирал думите, които излизат сами. Томас ги чува съвсем ясно:

— Мога да кажа на краля коя си.

Девата се обляга на вратата, така че тя остава плътно затворена. Нещо се движи в далечния край на стаята, превръща се в петле в алено и златно, а три проскубани кокошки ровят в мръсотията. Цялото й внимание е насочено към тях; не си струва дори да поглежда този мъж. Тя прихва.

Жак настръхва.

— Мога.

— Наистина ли мислиш, че той не знае?

Томас притаява дъх. Кажи го. Кажи името си. То е всичко, което искам да знам, тогава ще имам всичко. Кажи го!

Тя не го казва. Дори тук е предпазлива.

Мъжът, който не е неин баща, продължава:

— Рено дьо Шартр не знае. Хората разправят, че ти бил враг.

— Той, разбира се, мисли, че съм измамница. Казвал го е неведнъж и пред кого ли не. Разпитва ме десет дена и се опитваше да й докаже.

— Значи ще плати за това доказателство.

— Може би. Но той току-що държа короната на краля и имаше шанс да топне иглата си и светото масло; първият архиепископ, сторил подобно нещо през изминалите четиридесет и девет години. Може би ще предпочете целият християнски свят да не му се присмива за глупостта.

— Той ще те види как гориш.

— По всяка вероятност и ти, задето чака толкова дълго да кажеш на всички.

Девата обръща гръб на прозореца. Жак д’Арк отстъпва настрани от нея, вдига ръце, сякаш тя ще извади ножа. По челото му се стича пот. Устата му се движи, но думите не излизат. Паяците са ги уловили, закачили са ги в сухи черупки на мрежите, които висят в ъглите.

— Кралят ще възнагради теб и семейството ти, ще прослави името ти.

Очите на Жак заблестяват. Той е истинско въплъщение на алчността. Нож в корема ще направи услуга на всички хора.

— Колко? Кое име?

— Двойно повече, отколкото ти даде старият крал, когато взе Ан. Що се отнася до името, това зависи от новия крал, но ти ще бъдеш благородник, както и синовете ти след теб.

Ан. В името има топлина. Томас за пръв път чува Девата да говори за някого, сякаш държи на него. Значи лудият крал е платил на този селяк да вземе… Кого? Бездомно дете ли? Поредното сираче от Ажинкур? Имало е толкова много, че не би могъл да ги събере под своя покрив.

Каквато и да е причината, заплащането трябва да е било добро, защото на Жак му допада онова, което чува. Ококорва се.

— Кога ще стане?

— Преди края на годината.

Сега е юли. Краят на годината е след шест месеца. Жак грухти и пресмята дни и дати и колко още може да поиска.

Томас изпитва все по-голямо желание да използва ножовете си върху този тип; човек не може да преглътне чак толкова алчност у друг.

Не се изненадва, когато Девата пъхва ръка под наметалото и вади нещо скрито. Остава разочарован, че не е студено желязо.

Старият трепва дори след като вижда, че е копие от Светото писание.

Оставя го на масата, предизвикателство.

— Сега ще сложиш ръка отгоре и ще се закълнеш да пазиш в тайна всичко, което знаеш. Ако нарушиш тази клетва, кълна се във всичко свято, че ще умреш, но смъртта ти няма да е бърза.

Добре казано!

Езикът на Жак пропълзява по устните.

— По всяка вероятност ще умреш преди мен. Ти държиш да яздиш в битките като мъж, противно на волята на Господ. Тогава какво ще стане?

Девата избухва отново в смях, звук, който показва презрение към всяка глътка въздух, който той поема.

— Ако не беше Божията воля, нищо нямаше да направя. Ако умра, това пак ще бъде по негова воля. Вярвай ми обаче, че след мен ще останат живи хора, чието единствено удоволствие в живота е да убият теб и всички, които са ти скъпи. Няма да научиш имената им, няма да знаеш кога ще дойдат, дори всичкото злато на света няма да те върне към живота. Обещавам ти го.

Застаналият навън Томас си казва, че ще запомни тези думи и ще ги използва. Освен това е убеден, че казаното от нея е истина. Бертран дьо Пулани е готов да убива за нея, а Жан д’Алансон и Жан д’Улон, оръженосецът й, както и всеки от дванадесетте хиляди въоръжени мъже, готови да убият всеки мъж, който преценят, че е заплаха за нея, ще убиват, без дори да знаят подробностите.

Вътре Жак д’Арк също разпознава истината. Езикът му остава между устните. Очите му изчезват, докато се опитва да мисли, но той полага ръка върху Библията и се заклева.

— Разбираш ли? — пита го тя. — Безсмъртната ти душа ще страда, ако нарушиш тази клетва.

На Жак му е все едно. Той ще се освободи от нея. Най-сетне намира малко кураж.

— Два пъти повече, отколкото предишния път, иначе отивам при архиепископа.

Това е изнудване, но той получава желаното. Тя кима. Той слага ръка на Библията и се кълне да пази истината, а единствено много смел мъж би се осмелил да рискува рая, в който ще попадне душата му.

Девата си тръгва бързо, както дойде. Томас я пуска да върви напред и я следва от голямо разстояние. По едно време усеща гъделичкането в бъбреците, което му подсказва, че месарят и синът му отново са се появили и го следват на разстояние. След известно време ще минат напред, а той може да изостане и да ги остави да поемат работата.

Тя се връща към дома на краля, което не е кой знае какво. Половината двор е настанен там или съвсем наблизо. Дори да има Ан сред съпругите и дъщерите, Томас не е чувал за нея. Но ще научи.

Това е новият му проект: да открие момичето, расло в Домреми. Той повтаря името й точно както чу да го произнасят. Толкова трудно доловимо, че ако бе издишал в неподходящия момент, ако вълната на туниката му бе докоснала единия от кепенците, нямаше да долови промяната в гласа на Девата, да усети колко държи на другата. Ан беше важна.

Ан беше много важно, така че той, Томас, щеше да я намери, да я окове, със злато, ако можеше, с желязо, ако се налагаше, и тогава самата Дева щеше да му каже името си.

Към следващата част или към съдържанието

Манда Скот Момичето, което влезе в огъня (18)

Метаданни

Данни

Момичето, което влезе в огъня

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осемнадесета глава

Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (18)