Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (12)

Дванадесета глава

Орлеан

Понеделник, 24 февруари 2014 г.

Орлеан гори в предизборна треска и нейното име е Кристел Вивие.

Докато върви от апартамента си към хотела, където семейството на Люк ще даде пресконференция, Пико минава покрай три отделни постера. Всичките са огромни, излъчват жизненост благодарение на яркочервената коса на Кристел, смарагдовозеления й костюм на „Ланвен“ и безупречна усмивка.

На първия от трите тя е снимана на фона на безоблачно небе с бял флагщок зад нея. Това е Орлеан и намекът е очевиден, но за децата и чужденците или за тъпаците, които може и да не схванат веднага, флагщокът е метафора за стълб на клада, а косата на Кристел — за огън, следователно тя е новата Орлеанска Дева, емблемата на „Националния фронт“, за пламъка, втъкан в червеното, бялото и синьото на френското знаме до нея. Текст няма, не е и нужно да има.

На останалите два постера тя е хванала под ръка дядо си — много трогателно — герой от Съпротивата.

Стария Рене е на деветдесет и няколко години. Превил се е под тежестта на начална форма на сколиоза, косата, която му е останала, е бяла, на места пожълтяла от дима на цигари, но не това забелязва човек. Веднага се вижда лявата му ръка, отпусната върху дръжката на извит дървен бастун. Поглеждаш палеца му и първите два пръста или по-скоро към мястото, на което би трябвало да бъдат, а не са, защото били премазани, бавно, по една фаланга на ден, от Гестапо в Лион.

Както всички знаят (защото той сам е разказвал и историята му се е превърнала в местна легенда), той има късмет, че не изболи очите му с вилица. Мисли, че е щял да проговори, ако са го направили. Добре че съюзническо въздушно нападение разрушава затвора, в който са го държали, и Стария Рене успял да избяга.

Човек би казал, че ще избяга в Лондон, при правителството в изгнание на Дьо Гол, в сравнителната безопасност на въздушните атаки, но той остава във Франция, преследва врага и към края на войната е унищожил неколкостотин. Получава военен кръст преди края на войната. През 1947 г. става Рицар на легиона на честта и сред най-младите. Оттогава е герой.

Сега на старини погледът на Стария Рене все още е предизвикателен на фона на нежната младост на Кристел, на жизнеността й, на пълното й убеждение, че каузата й е правилна и тя ще победи.

Под тях има лозунг: „Стига толкова пожари!“ и тъй като образът на Кристел е на всеки новинарски бюлетин, участва във всяко радиопредаване и токшоу и защитава безупречно лъснатата за пред медиите кауза, човек лесно запомня посланието: „Гласувайте за Националния фронт, защото единствено ние имаме наследството, куража, убеждението, че ще отървем Франция от не французите и ще опазим и осигурим безопасността ви“.

Подивелите младежки банди слушат всичко това. Те започнаха да носят трицветен пламък на ръкава си. Някои дори са си го татуирали, доказателство, че убежденията им ще се запазят.

Пико за малко да се изплюе, докато минава покрай третия постер, но се приближава и гневът й я изненадва. Мислеше, че е прекалено вглъбена в пожарите, които поглъщат града, или прекалено изпълнена със страхопочитание към Стария Рене и военновременните му геройства. Мислеше, че е твърде впечатлена от легендарната му омраза към семейство Бресар. Според слуховете издънка на Фамилията го е предала на нацистите и дори Дюка не ги мрази повече от Стария Рене.

Преди всичко тя си мислеше, че не се интересува от политика. Очевидно сега, след като бъдещето й зависи от успеха на Люк или поне не иска семейството му да се провали е гръм и трясък заради нея, тя проявява нов, личен интерес.

Тласната от тази мисъл, Пико се втурва нагоре по каменните стълби към „Мезон дьо ла Пюсел“, малкия хотел, толкова шик, че излиза извън категоризациите. Люк го е наел за пресконференцията тази вечер. Намира се през три врати на запад от къщата музей „Мезон Жан д’Арк“, за която се твърди, че е била издигната на мястото, на което е застанала Девата, когато разбила английската обсада. Ако Люк иска да дръпне килимчето изпод краката на Кристел Вивие, то това е мястото.

Каквито и да са намеренията му, Люк е запазил на Пико малък апартамент на третия етаж, в който няма да й досажда. Осигурил й е рокля на „Шанел“, наситено бронзова коприна, която струва няколко пъти повече от месечната й заплата и обгръща фигурата й по начин, който в друг случай би я отблъснал, но тази вечер необяснимо защо не е така.

Задължително е да си сложи обувки с токчета, което ще попречи на намерението й по всяко време да бъде в състояние да погне някой престъпник. Освен това трябва да е с нелепо малка чантичка, в която няма да се съберат дори ключовете й, но тъй като Люк я е помолил да остави мобилния си телефон в стаята, ще й свърши работа.

Разполага с предостатъчно време да помисли над онова, което прави той, така че, когато излиза, след като е взела душ, преоблечена, косата й направена от фризьорката на Люк, лицето й е неестествено опънато под грима, който изглежда съвсем естествен и го слагаха цял час, а той я чака и не друго, а неизказаното му съперничество с Кристел Вивие я кара да пристъпи напред, макар да съзнава, че е безсмислено. Едва сега забелязва иронията.

— Трябваше да се ожениш за нея — подхвърля Пико. — Тя е от подходящо семейство, височината й е подходяща, акцентът е подходящ, има почти същите политически предпочитания. С малко обучение щеше да превърне достойните си за някой комикс лафчета в проза само за Фамилията. Тя е истинска представителка на семейство Бресар във всяко отношение, като изключим името.

Забавя крачка. Ходенето на високи токчета не й е по силите. Люк й подава висока чаша вино и я целува по бузата.

— Изглеждаш великолепно. Знаех си аз.

Застанал е във фоайето на апартамента й, тъй като новоналожените граници не му позволяват да влезе. Костюмът му е светъл, почти бял и подчертава безупречния му тен. Ризата е лъскава като пакетиран лед, вратовръзката — черна, за да почете трупа, открит в последния пожар. Той тръпне, оживен от едва потискана недисциплинираност, която е впримчила дълбоките наследствени части от ума й, които останалата част от нея отдавна е овладяла.

Сега вече не знае как да бъде с него.

— Кристел Вивие щеше да изглежда по-добре.

Той й отправя странна усмивка.

— Единствено ако беше облечена в онзи ужасен зелен жакет, но тогава аз щях да изглеждам все едно съм хванал грип. Нямаше да се получи.

— Тя обаче открадна пожарите. Сега вече са нейни, тя е новата Дева и се надига, за да спаси Орлеан. Не си ли чул какво разправят по баровете? Или в трамваите?

— Значи е непобедима. — Той й се усмихва, но само с очи. Лицето му е сериозно.

— Не мислиш ли?

— Мисля, че хората са неверни, също и любовта им. Поне започват да се интересуват живо от политика, което в края на краищата е добре за всички ни. Освен това мисля, че грешиш за възможностите й. Колкото и обучение да мине, няма да стигне по-далече от лафчетата, достойни за някой комикс. Както казват американските ни съюзници, не й достига диапазон. Затова пък ти… — В изражението му се забелязва неподправено съжаление, ала то изчезва, преди тя да обърне специално внимание. — Разбирам, че не си вечеряла. И аз не съм. Значи… — Той й подава ръка и й заприличва на Стария Рене преди шест десетилетия. — Слизаме ли?

 

 

Ресторантът на хотела е може би четири пъти по-голям от хола в апартамента на Пико; не е огромен, а достатъчно голям, за да създаде интимна обстановка за тридесетината представители на местни, национални и интернационални медии, които са получили покана от Ландис Бресар.

Кристел Вивие може и да е най-модерното лице за момента, но всички знаят, че Люк е сериозен играч. А безплатна вечеря в „Мезон“ не се предлага всеки ден.

Широки двойни врати от едната страна се отварят към частна зала, от която Пико вижда главното помещение. В единия край е издигнат малък подиум с катедра, малко настрани от центъра. Задната стена и периферията на подиума са облечени във великолепно алено кадифе. Прилича на водопад от кръв. Ако беше два нюанса по-ярко, щеше да е с цвета на снощния пожар.

Тя спира на прага.

— Да не би обстановката да дава тон на вечерта? Лош вкус в първични цветове, а?

— Мислих си, че няма да ти допадне, но трябваше да се намери нещо, което да ни помогне да изпъкваме и двамата, без да е натрапчиво. И по средата ще се махне.

На Люк му слагат микрофон. Един техник се мъчи с яката му, докато друг прокарва кабелите под сакото. Той е нервен, но Пико забелязва, защото го познава изключително добре. След падане от кон в Аржентина той има рана на лявото бедро. Обикновено прикрива умело лекото провлачване на лявата пета, но днес тя забеляза.

За мениджъра, който се върти наблизо, за сервитьорите с черни вратовръзки, за оберкелнера, чието внимание е почти изцяло насочено към гостите и почти завършената им вечеря, той изглежда напълно спокоен.

— Какво има зад завесите? — пита тя. — След като ще ги дръпнат, значи отзад има нещо.

— Честно да ти кажа, не съм сигурен. Казаха ми, че щяло да направи нужното, и съм сигурен… Наш ред е. — Красивата двойка влиза от лявата страна на сцената. — Ще има телевизионни камери, но няма да предават на живо. Обърни се напред, стига да можеш, стой спокойно, усмихвай се, колкото е възможно повече, и отговаряй честно, ако ти задават въпроси. Не би трябвало. Братовчедката Лиз е нащрек и ще отбива повечето атаки.

Телевизионни камери. Множествено число. Някой някъде ще плати куп пари за тази работа, когато данданията приключи. Стига да мине добре. Пико е давала твърде много пресконференции и не се притеснява. Би трябвало вече да е свикнала. Само че този път е различно. Самата мисъл пресушава слюнката й, а сърцето блъска в белите дробове. Тя вдига високо глава и се качва по стълбите заедно с Люк.

Качват се на сцената сред тихото потракване на лъжички в десертните чинийки, а тихите разговори прекъсват. Ако беше сама, Пико никога нямаше да успее да се държи толкова естествено и почтително. Дланите й потръпват, вратът й е влажен и студен и цялото й внимание е насочено да запази равновесие и спокойствие. Това е цената на свободата й.

Чичо Ландис е на масата от дясната страна и тя го поглежда с цялото спокойствие, на което е способна. Той вдига показалец вместо поздрав. Тя плъзва поглед и брои, но не поглежда към нито една от трите камери. Сигурно има и още, но тя не смее да се огледа тайно.

Премества очи към гостите, преброява главите, обръща внимание на имената: политически журналисти от националната преса, които са дошли чак от Париж и ще останат през нощта за сметка на Фамилията; редактори на местни, национални и международни новинарски канали; редакторите на „Тайм“, „Поуст“ и „Дейли Кос“. Всички важни играчи са тук.

Люк се поколебава на подиума. Пико минава покрай него и застава съвсем малко по-назад от дясното му рамо. В някои отношения той е напълно прав: тя си знае мястото. Ако Ландис срещнеше погледа й сега… само че той не я поглежда. Свел е очи над масата, внимава да не притесни нито един от двамата.

Братовчедката Лиз — по-точно Анелиз — е седнала през три маси, откъдето може да командва лявата половина на стаята. Висока, мургава, опасно интелигентна, тя притежава не по-малко власт от Ландис, само че я прилага по различен начин.

— Дами и господа…

Няма аутокю, няма написана реч, няма бележки. Кристел също не използва подобни неща, така че и Люк трябва да се лиши от тях. Тези избори ще се водят от сърце.

Щом е от сърце, то тогава Люк е забавен, приятелски настроен, изключително разумен. Споменава по имена някои от гостите, винаги с приятен анекдот и политически смисъл.

Сърцевината на посланието му е ясна: Орлеан вече не е беден аут пост на Париж, който е по-близо до петнадесети век и трудно се намира човек, за когото си струва да се говори. Ние, които живеем тук, почитаме най-известната си светиня, гордеем се със селския й произход и стремглавото й издигане към славата, но сме продължили напред. Нашият град е станал културен и индустриален. Ние се разрастваме. Ние сме добри. Ние сме горди. Единственият проблем, на който се натъкваме, са скорошните палежи.

— Всички знаете за тях, както и ужасните факти. Няма да навлизам в подробности, но мога да кажа, че съпругата ми — всички се обръщат и двамата отново са близки, съвсем сами пред погледите на световната преса, — работи почти денонощно, за да открие виновника и да го подведе под отговорност. Снощи беше будна по време, когато останалите от нас бях на топло в леглата си и аз държа да подчертая, че изглежда по-добре от всички, които са спали едва три часа.

Пико чува шумолене на коприна, когато завесата се дръпва и всички присъстващи, освен нея виждат какво има на стената зад тях.

Вижда единствено ококорените очи, чува ахкането, вижда кимането, замислените усмивки и тихите аплодисменти, които не са по команда на братовчедката Лиз и чичо Ландис, въпреки това тя не може, не трябва да се обръща, за да види какво виждат те.

— Има и такива, които ще ви кажат, че трябва да прогоним чужденците, онези, които ще съсипят земята ни, препитанието ни, самия ни живот. Пожарите са техният боен вик, мъртвите са техни мъченици.

Онези, които плачат, са най-гръмогласни и това са опонентите ни в идващите избори, не са онези, които са страдали. Да не би да са мъртви? Не. Да не би да са прекарали нощите и дните си, като са работили, за да отърват града ни от тези, които ще го нападнат? Не. Да не би да имат планове за ново строителство и възстановителни работи, да пристъпят отвъд ужаса на пожарите към град, който кипи от живот и производителност? Не съм сигурен.

Пожарите в много отношения са техни приятели. Без тях кои са те? Най-обикновени банални реакционери като онези, които сме отхвърляли много пъти досега.

И така, след като съпругата ми открие виновниците — а тя ще го стори — и нашите прокурори ги осъдят — а те ще го сторят — тези измамни гласове ще замлъкнат. Надявам се това да се случи, преди урните да отворят в неделя. Ако ли не, аз ще продължа да говоря с гласа на разума срещу крайностите на тези, които се отнасят към нас като към деца. Вървим към избори, дами и господа, и в името на всички се надявам да спечеля.

Някои от най-мислещите хора с усет към медиите са сред гостите. Знаят кога ги подвеждат, но Люк им предлага начин, който да използват, за да подкопаят крайната платформа на Кристел Вивие.

Може да се каже, че той е написал материала им вместо тях. Ако не са го харесвали преди — а повечето го харесват — сега вече са му фенове.

Аплодисментите са продължителни, убедителни, искрени и хората се изправят, когато Люк привлича Пико за силна прегръдка, целува я по челото, а след това й помага да слезе по трите стъпала от подиума. Енергичната му походка се е върнала.

Когато я пуска, тя най-сетне може да се обърне назад.

— Господи…

Екранът зад тях е плътна стена от огън. Огромни пламъци с толкова висока резолюция се мятат от пода до тавана по начин, който й е безкрайно познат и има опасност тя да падне в тях. В средата на снимката се вижда дребничка фигура в огромно кожено яке, която върви редом с носилката, на която е положен овъглен труп.

Все едно плаче; трудно е да се каже (плачеше ли наистина? Не може да си спомни), но е ясно, че някой току-що е говорил с нея (Дюка? Гарон?) и изражението на лицето й, когато вдига глава, за да отговори, решителността, гримасата, неподправената ярост е толкова въздействаща, че тя усеща как гърлото й се стяга.

— Защо, мама ти стара, не ме предупреди…

— Инес, не искаш ли малко вино? Може би канапе? Оберкелнерът ще получи удар от ужас, ако откажеш. Руладите са от пушена сьомга и авокадо; казахме му, че ги обожаваш. Макароните са с чили, лайм и малини. Просто са убийствени…

Люк се е смесил с гостите, за да ги поздрави. На неговото място е застанала братовчедката Лиз.

Също като Люк Анелиз Бресар е продукт на стотици поколения със синя кръв. По-висока е от братовчед си, косата й е малко по-тъмна, очите й приличат на дълбоки езера, тя е родена със съвършена кожа, съвършени черти, съвършен етикет.

Единственото, което я отличава от многобройните й братовчеди и братовчедки, е, че тя все още не е омъжена. Като жена я пазят в резерв, докато на Фамилията не се наложи да сключи някой стратегически съюз; очевидно няма друга очевидна причина да не е забърсала някой Ротшилд или Мърдок, да му е завъртяла главата и да е пипнала мястото му в някой борд.

Сега се опитва да омае Пико. Пъхнала е ръка в сгъвката на лакътя й и я води настрани, далече от снимката, далече от тълпата, но не достатъчно далече. Спират в преддверието точно зад двойната врата, като по този начин нито са част от партито, нита са отделени.

Край тях минава сервитьор със сребърен поднос и да, наистина макароните с чили, лайм и малини са фантастични, а пушената сьомга, както може да се предполага, е вълшебна. Пристига друг сервитьор с вода.

Пико отпива дълга глътка Люк е в ресторанта и обикаля между представителите на медиите.

Лиз продължава:

— Искаш ли да се върнеш вътре?

— А ти искаш ли да се върна?

— Според мен ще затвърдим определени идеи, ако поговориш с тях, но не си длъжна, така че…

Господи, тя пипа с кадифена ръкавица. Пико иска да се преоблече в собствените си дрехи. Тя иска време, за да разбере какво точно е намислил Люк. Не вярва на приказките му, но не е успяла да усети скритото.

— Люк откъде е разбрал, че почти не съм спала снощи?

— Просто се е досетил.

— Не се е досетил да направи тази снимка.

— Не е. Но ни предупредиха още когато пожарът започна и разполагахме с половината нощ, чак докато ти излезе от хотела с носилката. Много преди това там имаше наш човек. Тя е направила предостатъчно снимки. Просто тази се оказа най-хубавата.

— Какво щяхте да направите, ако нито една от тях не беше подходяща?

Лиз я поглежда открито.

— Щяхме да си направим снимка, разбира се.

Разбира се.

Разбира се, разбира се, разбира се. Говорим за Фамилията: онова, което не е истинско, ще го изфабрикуват. Пико прихва, обляга се на една стена, плъзва се по нея и сяда на пода, където й се струва, че смехът ще трае по-дълго.

Заобикалят я сервитьори; сега е невидима за представителите на пресата вътре. Лиз я изчаква да спре и заговаря:

— Вкъщи? Сън? В този ред?

— Не. — Пико се изправя. — Ако си мислиш, че като поговоря с акулите, ще помогна да потопим кампанията на Кристел, тогава ще го направя. За Орлеан. И за Люк. — Тя пресилено се усмихва. — Спокойно. Просто съм уморена, не некомпетентна.