Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (11)

Единадесета глава

Конюшните на Отел дьо Вил, Париж

Юни 1429 г.

— Свети Боже, че това е Тод Ръстбиърд без брадата! За малко да не те позная, човече! Мама му стара, собствената ти майка не би те познала в този вид. Какво се е случило? Да не си болен?

Томас — отново е станал Тод — Ръстбиърд се покланя пред господаря си. Всъщност има поне два други случая, в които Бедфорд го е виждал без брада и нито един път не го е познал.

— Нито една къща или бордей между Патай и Париж не желае да даде храна на англичанин. Цяла Франция отново е станала френска.

— Майната им. Няма да остане така още дълго. Нито една нация не обича слаб крал. — Бедфорд може да пренебрегне факта, че кралят на Англия е на шест и не показва никакви признаци на желание за брак. В неговите представи той е силният крал, от когото се нуждаят две нации, и Тод Ръстбиърд е съгласен с него.

Джон от Ланкастър, първи херцог на Бедфорд, е огромен мъж, който се опитва да издържи в жакета си, кожата му лъщи от мазна пот, дъхът му вони на вино, чесън и измъчен черен дроб. Той е господар на войници, грубиян, пръстените му са отрупани с камъни едри като кокалчета, способен е да разбие френски череп.

Сега обаче с едната ръка стиска стената в конюшнята. С другата изтегля меча от ножницата, той се подава, излиза сантиметър по сантиметър, прелюбодеяние в метал. Човек може да изпита съжаление към съпругата му, по-скоро към любовницата, тъй като съпругата му е на сигурно място, потънала в разкоша на Лондон. Дори на любовницата й е сравнително лесно, тъй като Бедфорд е отдаден на войната, най-щастлив сред кървищата и смъртта по време на битка.

Бедфорд живее, за да убива французи. Той иска да превърна Франция в английска територия до една година и Тод Ръстбиърд, неговият агент, ще направи нужното, за да осъществи желанието на господаря си.

И така, той преминава към плана си:

— Получихте ли съобщението ми, милорд?

Навън. Навътре. Навън. Навътре. Съскане на метал, в метал. Бедфорд кима.

— Искаш да пуснем мълвата, че сме заловили Патрик Огилви от Геърлок и сме готови да го разменим за Талбът, Съфок или Скейлс. Чудесен план, но какво ще правим, ако те се съгласят?

— Няма да се съгласят. Огилви няма роднини във Франция, а Девата иска да размени тези тримата за Шарл от Орлеан, чичото на дофина.

Бедфорд се озъбва:

— Не можем да го направим. Брат ми нареди да задържим Орлеан, докато кралят не порасне, за да реши сам дали е безопасно да го пусне да си върви. — В едно изречение става ясно коя е силата в Англия и Франция: мъртъв крал, предал властта на жив регент, докато момчето не навърши подходящата възраст.

— Знам. Така че риск няма. Нека минат няколко месеца и ще пуснем слух, че е прихванал тиф и за съжаление не можете да върнете тялото.

Господарят Бедфорд не е като покойния си брат, да убие мъж за проявена наглост, но не е и от търпеливите. Бичува мъже за подобно поведение, а след това малцина оцеляват. Тод Ръстбиърд се обляга назад на стената на най-близкия бокс. Поема си дъх, рискува.

— Сър Уилям Гласдейл загина храбро. Искаше да ви кажа това.

— Чух, че се е хвърлил в реката, вместо да се предаде на вещицата. Самоубийството е грях. В най-добрия случай ще гние в чистилището. — Бедфорд представя нещата така, сякаш това е дребно неудобство; все едно да си в Париж, когато врагът ти се насочва към Реймс с армия, която нараства с всеки изминал ден. Изважда меча си наполовина, след това го блъска обратно. — Не си убил жената.

Очевидно. Целият свят щеше да разбере, ако Девата беше мъртва.

— На два пъти бях съвсем близо. Първия път, когато мъжете мислеха, че е мъртва, видях на какво са способни, ако се превърне в мъченица. По-късно стигнах до заключението, че Гласдейл е бил прав.

Мълчание. Възможност за господаря Бедфорд да помисли. Той не е тъп, нищо подобно. В бокса от дясната им страна червеникавокафява кобила с бяла задница вдига опашка и изхвърля поредица от дребни, твърди изпражнения.

Мечът удря на място.

— Продължавай — подканя го Бедфорд.

— Той я видя как се бие; говоря за Гласдейл. Видя как Девата се бие и преди да умре, ми каза, че нямало да бъде достатъчно просто да бъде убита. Трябвало да разберем коя е и да използваме наученото, за да я унищожим.

— Какво ще рече това, видял я е как се бие. Жените не се бият.

— Милорд…

Как да го каже, без да обиди господаря си? Тя се бие не по-зле от вас ли? Всъщност тя се бие като покойния ви брат, краля, а това е нещо, което си мислех, че няма да видя никога повече през живота си.

Внимателно. Предпазливо. Все още не е уморен от живота.

— Милорд, преди пет дена я видях как подготвя копието си и как премазва стрелците на Талбът. Това не е естествено, но тя не е и демон. Била е обучена, при това добре. Мисля… чух неща, които ме карат да мисля, че може да е била повереница на краля на Франция. На покойния крал.

— На тъпия Шарл ли? — прихва Бедфорд. — Ти срещал ли си го някога? Не си ли? Напълно луд. Понякога си мислеше, че е кочияш на име Жорж, направен от стъкло и ще се счупи, ако се блъсне в някоя стена. В лошите години това продължаваше с месеци. Брат му от Бургундия едва успяваше да го контролира. В това състояние не се управлява дълго държава, не и след като онези с бистър ум вкусят властта.

— Разправят, че живеел за турнирите — обади се Ръстбиърд. — Биел се в тунелите под Мьон. Ходел инкогнито на срещите на моста Сен Дени. — Известен турнир: трима рицари се заклевали да удържат моста в продължение на три седмици. Кралят на Франция, облечен в черно, преструвал се, че няма име, идвал да ги пробва. Разправят, че никой не знаел, че е той до самия край. — Може и да е бил луд, но е бил крал; никой не е говорел против него. Ако е наредил да бъде обучено някакво момиче, то тогава е можел да я води навсякъде като свой оръженосец. Нямало кой да разбере.

— Господи — мръщи се Бедфорд. — Нима е възможно?

— Господарю, вярвам, че е възможно. Тя разбира от артилерия и от тактика на бойното поле и мисли стратегически. Тя превзе укреплението пред Мьон и неутрализира Талбът и Скейлс, без дори да се срещне с тях в битка. Когато завзехме Жаржо и Божанси, хората вече бягаха. Градът падна с лекота.

— Ние ли?

Тод Ръстбиърд издържа на погледа на господаря си.

— По онова време бях във френската армия…

— И сигурно избиваше англичани. Ако ми омръзне от теб, ще те обеся за измяна.

Бедфорд се обръща към кобилата, проверява сухожилията й, копитата и я шляпва по задницата. С конете се държи по-мило, отколкото с хората си; конете струват повече, за да бъдат отгледани и тренирани.

— Все още ми е трудно да повярвам, че лигавият глупак, който се нарича крал, е събрал армия. Той дори не знае как се лежи в леглото, без да се пада. Чу ли за това?

Дали е чул, че френското подобие на крал една нощ си взел стая в странноприемница и се събудил посред нощ, когато леглото пропаднало през пода. Да, чул е. Всъщност видя го лично. Може дори да го е причинил, въпреки че ще убие всеки, който се осмели да го каже.

— Тя се е заклела в името на Господ, че Шарл ще бъде миропомазан за крал в Реймс. Натам са се отправили — заявява той.

— Какво? — Мечът на Бедфорд изскача от ножницата. Той, Тод Ръстбиърд, верен слуга, може да умре тук, сега, защото носи лоши новини. Но след това чува: „Ха!“ и „Хо!“ и отново „Хо!“ и Бедфорд се превива, стиснал оръжието с две ръце, и му текат сълзи от смях. Кафявата кобила застава напълно неподвижно и мърда с уши при този непонятен шум.

— Реймс… Реймс, а? Един месец път през наша територия. Тя да не би да може да лети?

— Има и такива, които твърдят, че може. Щом призоват името господне, твърдят какво ли не и винаги ще има някой, който да им повярва.

Тази мисъл отрезвява. Братът на Бедфорд призоваваше Господ на всяка крачка от военните си пътувания и ето докъде стигна.

Хенри V, крал на Англия, беше човек, който караше братята си да изглеждат благовъзпитани, ексцентрични, мили; дори този. Господ го прибра рано и мнозина може и да въздишаха от облекчение, макар пред другите да плачеха от мъка, но той си оставаше победителят при Ажинкур, Санс, Мьолен, на безброй други кървави битки и се ожени за Катрин дьо Валоа, нормалната и красива дъщеря на лудия крал на Франция. Никой не оспори неговото право да властва; не и два пъти.

Бедфорд изпъва гръб и пъхва меча обратно в ножницата. Сега вече не се смее. Може би си спомня за брат си. Може би вижда призрака на Хенри, чува обещания за бъдещето и какво трябва да направи, за да се случи нужното. Нищо не можеш да изключиш, когато става въпрос за семейството.

Обръща се и се обляга на кобилата, намира местенцето на холката^[1] й и го почесва. Лицето му, когато го вдига, е помрачняло от черни мисли.

— И сега какво?

— Тя трябва да умре, но не и в битка. Както каза Уилям Гласдейл, преди да умре, тя трябва да бъде напълно смазана, унищожена публично, а след това заловена и съдена. Църквата трябва да я обвини. Лъжите й трябва да бъдат разкрити. Ако се престори, че разчита на Божията помощ, то тогава това е ерес. Една лъжа е достатъчна, за да разкрие останалите.

— А за ерес ще гори. Добре. — Бедфорд не трепва при мисълта за сгърчената човешка плът на жената. Неговата война е тотална, нуждата му да властва е неуправляема. — Но трябва да бъде сторено от Франция, не от Англия.

И така двамата пристъпват на безопасна територия. Стъпка по стъпка, усещането за надвиснала опасност започва да отстъпва, докато Тод Ръстбиърд може да продължи:

— За унищожението й много ще помогне, ако разберем коя е в действителност.

— Имаш ли план?

Разбира се. Защо иначе ще си бръсне брадата? Защо иначе ще се въздържа да яде месо и да пие медовина, вместо да си върне теглото, което беше изгубил, докато препускаше като вихър от Патай?

— Ще се сближа с нея, но не като войник; тя има прекалено много войници. Не й достигат доверени свещеници: изповедник.

— Да не би тя да не се изповяда? — Гъстите вежди отскачат нагоре. Братът на Бедфорд беше онзи, който насади идеята за изповеди по време на преходи. Той си мисли, че всички армии правят същото.

Тод Ръстбиърд клати глава.

— Тя се изповяда всеки ден, понякога всеки час, но е пред свещеник, който кралят й е изпратил, който е показал ясно, че не одобрява жена, която се бие. Тя има нужда от довереник, от приятел, от съмишленик. — По някое време трябва да разкрие коза си. Това е втората опасност. Облизва се. — Вие имате… човек… струва ми се, който е тачен високо от френския крал. Божи човек, ако мога така да се изразя. Човек, който може да улесни влизането на нов свещеник в нейния кръг.

— Ти откъде… — мръщи се Бедфорд. — Нали не си казал на никого?

— Милорд, никога няма да кажа на жива душа. — Не би трябвало да знае името, дори да подозира за съществуването на английски агент в най-вътрешния кръг на френския крал. Щеше да е пълен глупак, ако не го знаеше, въпреки това…

Бедфорд кима бавно, след това по-енергично.

— Няма да го застраша. Той е наш човек от твърде много години, за да рискувам. Като изключа теб, той е най-голямата надежда за спасяването на Франция. Освен това французите те познават като войник, не като свещеник. Как ще се скриеш от тях?

— Това умея: променям се.

Човек ще остане поразен колко се променя някой без брадата и косата. Свали и няколко килограма, облечи расо, боядисай малко кожата, прегърби се, отпусни напред раменете, не гледай хората в очите. Наистина никой няма да разбере. Правил го е преди, при по-напрегнати обстоятелства от тези и собствената му любовница не го позна.

— Само ме доближете, аз ще свърша останалото. Може и да не успеем да я спрем да короняса онзи страхлив никаквец краля, но към края на годината ще съм открил истината, за да можем да я изпратим на кладата. Вие междувременно се погрижете за защитата на Париж. Тя е отчайваща.

— Да не би да мислиш, че мръсницата ще се отправи към Париж?

— Аз на нейно място щях да го направя.