Лоръл Маккий
Една палава нощ (6)

Пета глава

Ейдън беше седнал в едно кафене и потропваше с молив върху масата. Сви вежди и погледна какво е написал в бележника си. Задраска няколко думи и ги замести с други.

Смътно долавяше жуженето от разговорите, аромата на кафето, дима от лулите, погледите на сервитьорките, не съзнаваше и факта, че Фреди Басингтън закъсняваше за срещата. Беше далеч от всичко това. Преживяваше действието в сцената, която пишеше, думите и образите нахлуваха в ума му, без да ги търси. Беше така от срещата му с Лили Сен Клер в „Прищевките на дявола“. Причината за неговото вдъхновение беше тя.

Лили. Ейдън затвори очи и се почеса по носа. Нима мина седмица от тяхната неочаквана среща? На него му се струваше година. Нощем затваряше очи и виждаше лицето й, така бледо на лунната светлина, полуразтворените й устни простенваха името му. Усещаше нежната й кожа, целуваше зърната на гърдите й и им се наслаждаваше, бедрата й, увити около хълбоците му, докато тя се извиваше към него. Усещаше горещата й влага дори през бельото и страстно желаеше да го разкъса и да потъне в нея.

Една вечер отиде в предпочитания от него публичен дом, за да забрави Лили. Мадам Бронсън държеше разкошно заведение с най-хубавите и най-вещите в занаята момичета и обикновено разполагаше с момиче по негов вкус. Но дори русокосите, приятно закръглени близначки Свенсон не го разсеяха. Техните пухкави прелести не го привличаха. Искаше Лили с нейното тънко тяло, загадъчност и предпазливост, които го изпълваха с желание да разбули тайните й.

И така, точно като някой недорасъл ученик, се върна вкъщи и се довери на ръката си, представяйки си, че е нейната уста.

Ейдън се изсмя на себе си и хвърли молива на масата. Държеше се като глупак, като момче, което за пръв път се е влюбило до полуда. Знаеше, че я привлича, виждаше го в очите й, чувстваше го в целувките й. Трябваше да я намери, да не й остави време да помисли, да я направи своя и да я изхвърли от ума си.

И все пак едно предчувствие го спираше. Спомни си нейния изблик на страх, когато се отдръпна от него през онази нощ, стеснителната предпазливост, която извика у него представата за екзотична птичка, която пърха без посока, за да избяга от връхлитащата ненадейно от небето хищна птица. Тя щеше да избяга от него, ако не бъде предпазлив. Трябваше да изиграе картите си умно, да я преследва и да я преследва неотлъчно, а това не беше в навиците му. В един момент Лили изглеждаше самоуверена и обиграна, а това го плашеше.

Значи трябваше да изпрати цветя — теменужки, като парфюма й, и кратко писъмце. Беше търпелив мъж, когато наградата беше голяма. Не биваше да прибързва, за да има време да си намисли план.

Само ако можеше да наложи търпение и на слабините си. Те искаха Лили и я искаха веднага.

Подсмихна се унило и затвори бележника си. Просто трябваше да излее страстта си в своята творба, при това веднага. Новата пиеса вървеше добре, особено след като го осени вдъхновение за главния женски персонаж.

Звънчето на входната врата звънна и някой влезе в кафенето. Ейдън погледна и видя, че Фреди най-после се появи. Пъхна бележника в джоба на жакета си и му помаха.

Последния път, когато случайно попадна на Фреди, той му се строи изтормозен, а сега изглеждаше още по-зле. Фреди Басингтън беше най-безгрижният приятел на Ейдън, най-милият и най-щедрият, ако не и най-интелигентният. Фреди все се смееше и казваше, че бил „тъп като галош“.

Но сега червената му коса стърчеше и луничките тъмнееха на бледата като тебешир кожа. Беше брадясал и връзката му беше вързана накриво.

— Да му се не види, Фреди — посрещна го Ейдън и избута един стол да седне приятелят му. — Имаш вид на човек, който има нужда от нещо по-силно от кафе.

Фреди поклати глава и се тръшна на стола.

— Главата и без друго ме боли.

Ейдън направи знак на сервитьорката да донесе кафе. След като го донесе, той сложи ръце на масата и се вторачи загрижено в приятеля си.

— Какво има, Фреди? Каза, че нямаш нужда от пари, но все пак ако…

Мъжът гаврътна една голяма глътка и поклати глава.

— Нямам. Поне не още. Не и докато не разбера как ще постъпи тя.

Тя.

— Ах.

Ейдън се облегна и едва не прихна. Разбира се, че жена беше оплела Фреди. Винаги все същото. Сам той не се ли побъркваше и то само заради Лили Сен Клер?

— И коя е тя? Приятелка на сестра ти, която е отблъснала предложението ти ли? Или оперна танцьорка, която връща подаръците ти?

— Нищо подобно. — Фреди доизгълта кафето и пое дълбоко дъх. Като че ли се успокои донякъде и се усмихна глуповато на Ейдън. — Не е дебютантка във висшето общество, нито е курва. Аз… ами, мислех си, че съм влюбен в нея.

— Мислил си!

— Тя… ами, по дяволите, тя не прилича на нито една от жените, които познавам. — Фреди пак заклати глава. — Изтълкувах си погрешно поведението й. Винаги така правя.

На Ейдън чувството му беше до болка познато. Опитите му да разбере Лили очевидно не го доведоха доникъде. Може би, ако чуе какви са любовните неволи на някой друг, ще се почувства по-добре.

— Къде се запозна с нея?

— Преди няколко месеца отидох на банкет в театър „Маджестик“, когато ти беше на Антилите.

— „Маджестик“ ли? Там ли се запозна с нея? — Ейдън застана нащрек. „Маджестик“ беше театърът на фамилията Сен Клер.

— Случих се до нея. Госпожа Лили Никълс. Усмихваше ми се и разговаряше с мен, все едно не съм тъп досадник. Пък и имаше такива прелестни очи. Помислих си…

Помислил си е, че е различна. Специална. Ейдън знаеше какво си е помислил и почувствал Фреди, когато е погледнал Лили Сен Клер, защото и той беше изпитал същото. Искаше да бъде мъжът, който ще проникне в тайните й, но не беше единственият.

— Писа ли й писма? — попита напрегнато Ейдън.

Фреди изстена и зарови лице в шепи.

— Със стихотворения, балади и каквото се сетиш. Надявах се, че ще я убедя да почувства същото като мен, че ще разбере колко много я обичам. Но тя ме отряза.

Ейдън ясно си представи картинката. Тъмните очи на Лили придобиват студен израз, лицето й се вкаменява и дава да се разбере, че не желае да я безпокоят.

— Подигра ли ти се? — попита, макар и да не му се вярваше, че Лили ще вземе на подбив когото и да било.

Фреди поклати глава.

— Постара се да бъде мила, предполагам. Каза ми, че никога повече няма да се омъжи. Но запази писмата ми и не зная какво възнамерява да прави с тях. Нали помниш какво се случи с Артър Колинс?

Ейдън рязко кимна. Артър Колинс беше друг стар училищен приятел, когото любовницата му едва не разори, като го даде под съд за неспазване на обещание за брак. За доказателство беше използвала неговите писма, в които я умолява да се омъжи за него, макар че беше повече от очевидно, че ги е писал вследствие на абсолютна манипулация.

— Не спомена, че госпожа Никълс иска да те даде под съд.

— Нямам представа какви са намеренията й. Тя не спомена нищо. Треперя какво ще каже майка ми, като разбере какъв глупак съм бил.

Ейдън се вгледа в измъченото лице на приятеля си. Очите му бяха изпълнени с отчаяние.

— Ще взема писмата, Фреди, и ще ти ги върна — каза спокойно.

Фреди едва не се разхлипа от облекчение.

— Наистина ли, Ейдън? Знаех, че мога да разчитам на теб. Все си навличам бели с дамите.

Ейдън кимна. Беше време за разходка до театъра.