Лоръл Маккий
Една палава нощ (4)

Трета глава

Лили се настани на малка маса в ъгъла и се загледа след Ейдън Хънтингтън, който отиваше към тезгяха да даде поръчката. Ейдън Хънтингтън… не й се вярваше, че е тук с него след тяхната случайна среща между театралните декори преди толкова години.

Какво си въобразяваше? Беше се заклела да затвори сърцето си за него, да изтрие спомена за тяхната целувка. Тъкмо отново сложи ред в живота си; той ненужно я объркваше. Беше Хънтингтън, за бога.

Но когато й се усмихна, когато започна да флиртува с нея, когато почувства силното му тяло… просто не можа да си тръгне. Искаше пак да й се усмихне.

Не беше единствената жена, която се чувстваше по този начин. Докато той се промъкваше през тълпата, Лили го наблюдаваше и всяка дама на възраст от пет до осемдесет години се обръщаше след него и го заглеждаше изпод мигли. Изчервяваха се и извръщаха погледи, но после тайничко пак го поглеждаха.

Както се опасяваше Лили, че самата тя прави.

Намери си работа и се зае да си свали ръкавиците, да оправи жакета си, но вниманието й все се отплесваше към него. Ейдън. Името, леко екзотично, с келтско звучене, му подхождаше. Той беше висок, гъвкав, като някой древен воин със силни рамене и тесни хълбоци, и… очите й се плъзнаха по-надолу… със стегнати задни части и дълги крака, които се подчертаваха от впития панталон. Неговата гъста, кестенява коса блестеше на слабата светлина в кафенето и той я отмяташе, като поглеждаше назад към нея. За миг лицето му стана съсредоточено и изопнато, като на хищник, който се кани да се спусне към плячката си. Той присви очи, най-неземно сините очи, каквито беше виждала, и тя замръзна. После Ейдън се усмихна по най-безгрижния начин, което изглежда грабна вниманието на всяка жена, и някаква топлота и нежност докоснаха сърцето на Лили.

Това изобщо не й се хареса, чувството, че котвата, която я държеше в реалния свят, се е откачила и тя се е понесла към небето.

Извърна се и се престори, че проучва менюто, окачено на стената. С крайчеца на окото си видя как той се подпря на лакът на високия тезгях, за да поръча. Усмихна се на сервитьорката и момичето се изкиска. Лили загледа внимателно профила му, беше изваян и съвършен. Забеляза и жеста му, когато от време на време приглаждаше косата си назад. Беше свикнала с красиви мъже. Всички от семейство Сен Клер бяха красавци и привличаха женското внимание повече от необходимото, където и да отидеха. Актьорите, с които работеха, обикновено бяха същите. Затова външността почти не й правеше впечатление.

С Ейдън беше различно. Беше прекалено чувствителна спрямо него.

„Не ставай глупава“ — каза си тя. Усука ръкавиците от шевро и си наложи да седи спокойно. Ейдън не представляваше опасност за нея. Не и сред тази тълпа. Не и ако не му разреши.

— Много сте замислена — дочу гласа му. Вдигна поглед и видя, че оставя на масата поднос с чай и торта. Усмихна й се, но усмивката му беше някак недоумяваща. — Бих се обзаложил, че мислите ви не са много приятни.

Лили се постара да се усмихне и посегна да налее чая. Зарадва се на обичайните жестове, които я върнаха на земята.

— Фантазирах си. Замислих се за разни организационни неща.

— А какви са тези неща? — погледна я той внимателно.

Тя се опита да прецени дали пита от учтивост. Но сините му очи бяха вперени в нея и той очакваше отговор.

Подаде му чаша чай и пръстите им случайно се допряха. Той се позабави малко повече от необходимото и тя въздъхна, като усети топлината на неговата кожа до своята, силата на тези елегантни пръсти. Бяха малко по-загрубели, отколкото очакваше у джентълмен като него.

Когато взе чашата, тя погледна и видя мастилени петна по пръстите му. Спомни си неговото признание през онази далечна вечер в „Маджестик“, че иска да пише пиеси. Стана й чудно още ли таи тази мечта, или да се представя за разглезения син на херцог му отнема цялото време.

А дали изобщо си спомняше онази вечер.

Поклати глава и се помъчи да си спомни въпроса му.

— Помагам на брат си в едно ново негово начинание.

— Изглежда интересно — отвърна той. — А какво е начинанието?

Лили отпи от чая и го погледна над чашата. Едва не му отговори по име, но навреме се усети, че по начало са непознати.

— Дори името ви не зная — каза тя.

Той пак й се усмихна по неговия нехаен начин и тя видя мъничка трапчинка, която за миг се появи на страната му. Изпита изключително странен и много силен копнеж да го докосне с пръст точно там, да се наведе през масата и да го близне, да усети вкуса му, да опипа с език тази миниатюрна вдлъбнатина.

Облегна се потресена. Нито един мъж не й беше вдъхвал такива чувства, такива еротични желания. Не и след като беше наблюдавала живота на майка си в бордея и на момичетата на улицата, след като беше видяла докъде неизменно води подобно безразсъдство. Взе чашата си и отмести поглед от него.

— Пропуск, който веднага ще отстраним. Ейдън Хънтингтън на вашите услуги. А вие сте…

Лили докосна с върха на езика внезапно пресъхналите си устни и се помъчи да не обръща внимание на начина по който погледът му се изостри от този незначителен жест.

— Лили Никълс.

— Никълс? — Той се намръщи. — Виж ти… ах! — Също се облегна и се взря в нея, като че ли я виждаше за пръв път. — Жулиета.

Приличаше на ударен от гръм и Лили прихна въпреки бушуващите си противоречиви чувства.

— Чудех се дали ще си спомните. Беше толкова отдавна.

— Оттогава досега сигурно беше опознал много жени в библейски смисъл.

— Не чак толкова. Почти през цялото време бях на Антилските острови по семейни дела.

Сложи ръката си на малката маса и се наведе толкова близо, че тя долови мириса му. Едва доловим аромат на скъп одеколон и топлото излъчване на кожата му. Той я гледаше напрегнато или по-скоро я зяпаше.

— Значи се омъжихте за вашия зарзаватчия — каза тихо.

— Да, омъжих се. Но той почина миналата година.

— Не се ли върнахте на сцената?

Лили си спомняше много добре вцепеняващия ужас онази вечер, унижението, което изпитваше, и как то се изпари, щом той я целуна.

— Не. Актьорството не е за мен.

— Търсих ви. — Ръката му нежно и незабележимо се плъзна върху нейната. — Но името в програмата беше фалшиво.

— За мое щастие. Едно притеснение по-малко, ако никой не знае коя съм. След това сестра ми пое ролята.

— Изабел Сен Клер ваша сестра ли е? Слушал съм за нея.

Лили тъжно се изсмя. Разбира се, че познава Иси… всеки, който я е гледал на сцената, се влюбва в нейната червеникавозлатиста коса, зелени очи и очарователно нежен маниер. Какъвто и да е бил интересът на Ейдън Хънтингтън към Лили, сега положително ще се изпари.

— Да, моя заварена сестра.

Очакваше, че ще я помоли да го представи на Иси, но той само сви вежди. Отново сложи ръка върху нейната. Погали с показалец безименния й пръст, където някога носеше венчална халка.

— Лили — изрече тихо, сякаш на себе си.

— Ейдън — прошепна тя и сплетоха за миг ръцете си. Не се държеше разумно. Той сякаш я омагьосваше.

— За толкова много неща искам да те питам — каза Ейдън. Хвърли поглед през рамо към претъпканото кафене. — Но тук не е удобно. Кога мога да те видя пак?

Лили изненадано го погледна.

— Да ме видиш отново ли искаш?

Унило й се усмихна едва-едва.

— Можеш да ми кажеш да избягвам срещи с теб, ако това искаш. Не мога да обещая, че ще изпълня желанието ти, но все пак защо да не ми го кажеш.

Точно това трябваше да му каже. Но не го искаше. Изведнъж й дотежа да прави, каквото беше редно. Искаше й се да престане да бъде предпазлива за момент, да бъде игрива и да сграбчи живота като своите братя и сестри. Дори ако знае, че няма да свърши добре.

— След две седмици брат ми и аз ще отворим нов клуб с ограничен достъп в Мейфеър — каза тя. — Ако ми дадете адреса си, ще ви изпратя покана.

Ейдън се засмя и отпусна ръката си.

— Няма ли шанс да се срещнем по-скоро?

Лили също се засмя и поклати глава.

— Дотогава ще бъда много заета. Започваме нещо ново, а времето е кратко.

— Разбирам. Засега.

В очите му се четеше някакво предупреждение… че няма да чака толкова дълго.

Лили почувства, че настръхва при тази заплаха и това обещание в очите му. Не можеше да прецени какво се крие зад тях. Но и заплахата, и обещанието я привличаха, както фаталният пламък привличаше нощната пеперуда, и тя изпита желание да побегне. Никога повече да не го вижда, макар и такава перспектива да беше мъчителна.

— Благодаря за чая — каза тя. — Трябва да тръгвам.

— С карета ли дойде?

Лили поклати глава.

— Ще си наема.

— Тогава нека да те закарам.

Подвоуми се дали да откаже. Неговата елегантна, жълта двуколка беше толкова малка, че не знаеше как ще се почувства притисната до него на тясната седалка. Тялото му до нейното.

Но изведнъж се усети, че кимва.

— Добре. Благодаря. Не живея далеч.

Той взе деликатно ръката й и я поведе към оживената улица. Пазеше я от блъсканицата, докато отиваха към по-широката алея, встрани от лабиринта от магазини и ресторанти. Разговаряше с нея непринудено и я разсмиваше. Дори се поотпусна и си разреши да изпита удоволствие от допира на неговата ръка върху своята, от покровителстваната близост на неговото силно тяло.

Но като завиха при един ъгъл, от другата страна на улицата зърна някакъв мъж, лениво облегнат на тухлена стена. Мъжът беше як, облечен с кариран панталон и кожен жакет, късо подстриган. Държеше дебел бастун с дръжка, оформена като череп.

„О, Иисусе, този бастун! Не може да е същият.“

Лили цялата настръхна от внезапно връхлетелия я безумен страх. Той е мъртъв. Научи, че е умрял в Австралия, и дори някогашните кошмари започнаха да избледняват, след като годините минаваха и тя повече не го видя. Сигурно е илюзия. Навярно е преуморена от работата покрай клуба.

Надникна над рамото на Ейдън, но при стената нямаше никого. Кожата й още беше настръхнала от същия страх, който я бе съпровождал през цялото й детство, и тя тръсна решително глава. Беше й се сторило. Той е мъртъв. Вече няма никаква власт над нея.

— Лили? — обади се Ейдън. — Какво ти е? Много си бледа.

Лили откъсна вниманието си от стената и погледна красивото лице на Ейдън. Той изглеждаше загрижен и я хвана по-здраво за лакътя. Но страхът от миналото, от този мъж, още я смразяваше. Отдръпна се от Ейдън.

— Добре съм — отговори съвсем кратко и продължи по улицата.

„Не е истина, не е истина“ — си помисли, докато Ейдън я догонваше. Само ако можеше да повярва.

* * *

Ейдън се облегна на вратичката на каретата и се загледа след Лили, докато тя тичешком изкачваше задното стълбище на дома си. Не му разреши да спре пред фасадата и да я изпрати до вратата. Настоя да я остави в задната уличка, откъм градината. Докато й помагаше да слезе, можеше да се закълне, че нервно оглежда прозорците, за да се увери, че никой не я следи.

Какво криеше?

Тази тайнственост само го заинтригуваше и го привличаше още повече. Харесваше жени с тайни. Беше много по-забавно да ги разбулва една по една.

Особено когато тайните бяха обвити около такава прелестна личност като Лили Сен Клер Никълс.

Тя се спря пред вратата и се обърна да го погледне. Усмихна му се колебливо и му помаха. Ейдън едва имаше време да й отвърне, преди тя да се обърне и забързано да влезе в къщата.

Усмихваше се и си спомняше докосването на нейната кожа до неговата, аромата на теменужки и дъжд, който се усещаше още върху ръката си. Обичаше жените, харесваше му компанията им и през своя живот беше имал любовни връзки с много дами. Ако някой знаеше точно колко много, щеше да избухне скандал. И все пак никога не беше изпитвал нещо подобно на разтърсващото усещане, когато Лили го докосна. Чувствено усещане, което прониза слабините му.

Вдигна поглед към прозорците с надеждата да зърне още веднъж лицето й, но напразно. Ейдън скочи в каретата и хвана поводите. Съвсем скоро се озова сред тълпите по улиците и зави към своето жилище на улица „Джермин“. Но не престана да мисли за Лили Сен Клер.

Обикновено знаеше прекалено добре как да флиртува с една жена, щом се запознаеха, и веднага разбираше как да я съблазни. С Лили Сен Клер се чувстваше объркан, не беше във форма. Тя не приличаше на нито една от жените, които познаваше.

Спря пред дома си и хвърли юздите на слугата, скачайки на земята. Съвсем скоро щеше да се срещне отново с Лили в игралния клуб на брат й — с един куршум два заека.

И после бавно ще започне да разбулва тайната на Лили Сен Клер.