Лоръл Маккий
Една палава нощ (3)

Втора глава

— Доволен съм, като виждам, че не си съвсем забравил своя дълг към семейството, Ейдън — изръмжа херцог Карстън. Размаха заплашително патерицата си към безпомощния слуга, който се опитваше да вкара инвалидната количка в приемния салон. — Майка ти беше сигурна, че никога няма да се откъснеш от твоите разюздани занимания, за да ни посетиш. От две седмици си в Лондон.

— Може би, ако ме бяхте известили за пристигането си, щях да прекъсна разюзданите си занимания и да се появя час по-рано — безгрижно отвърна Ейдън. Лениво се облегна на мраморната полица над камината, скръсти ръце пред гърдите, докато наблюдаваше как вдигнаха баща му и го настаниха на едно брокатено канапе. Слугите се щураха около него като рояк гарги, като го завиваха с одеяла и поднасяха чай. Херцогът ги разпъди, размахвайки патерицата.

Ейдън не се сдържа и се захили при тази гледка. Старият разбойник. Дори разяден от подагра, тероризираше всички. Нищо чудно, че Ейдън и брат му се спасяваха при всеки удобен случай. Адски горещите месеци Ейдън прекарваше на Антилите поносимо, защото бяха много, много далеч.

— Ако спазваше моралното си задължение и се появяваше в обществото, щеше да знаеш, че сме тук — подчерта херцогът. — Приятелите на майката ти твърдят, че отказваш всички покани.

— Защото техните балове и музикални вечери са отчайващо досадни, татко, както сам знаеш, след като години си ги изтърпявал. Аз имам работа.

— Работа! — изсумтя гръмко херцогът. — Каква работа имаш предвид? Да губиш пари на карти ли? Или да се надбягваш с проклетата си карета? Може би наричаш работа да тичаш подир разхайтени жени?

Ейдън прихна. Да, правеше всичко това понякога… но нямаше никакво намерение да сподели с баща си каква е истинската му работа. След като баща му ненавиждаше развлеченията, щеше да намрази истинската страст на Ейдън още повече.

— Един джентълмен никога не е прекалено бъбрив, татко.

— Джентълмен! Дрън-дрън! — Херцогът се облегна и посочи канапето срещу себе си. — Стига си стърчал. Изкривих си врата да те гледам.

Ейдън седна и протегна единия си крак върху масичката, въпреки свирепото изражение на баща си. Майка му наскоро смени стила в обзавеждането и въведе новата „шотландска“ мода — завеси от тафта на карета, килими на карета и финтифлюшки, разпръснати върху всяка повърхност. Ейдън трябваше да внимава да не събори някоя вазичка или статуетка.

— Имаш право, че тези приеми са смъртоносно скучни — каза херцогът. — Но майка ти иска да приемаш поканите и да се запознаваш с дъщерите на нейните приятели. Майка ти се надява на внуци, откакто си се върнал от Антилите.

Ейдън се засмя. Такава ли беше целта на тази официална визита? Да се ожени и да се народят малки Хънтингтън? За такава стъпка не беше готов, ни най-малко. Нямаше още тридесет. И всичките тези дъщери, които се изнизваха пред него всеки път, щом решеше да се покаже в някоя бална зала, бяха доста глуповати кикотещи се госпожички, омотани в розови волани.

За миг друг един образ, съвсем различен, мина през ума му. На жената, която беше застанала на прозореца на къщата, дадена под наем. Когато мина оттам, бегло я зърна — бледо лице със сърцевидна форма и лъскава кестенява коса. Беше така спокойна, но когато дръзко й помаха, бледите й страни поруменяха.

У нея имаше нещо странно познато. Като че ли я беше срещал, но споменът обезсърчаващо му се изплъзваше. Знаеше само, че трябва да я открие и да разбере коя е.

— Ейдън, слушаш ли ме? — изрева баща му.

Ейдън вдигна поглед и видя, че баща му тайничко си сипва бренди в чая.

— Мама ще се вбеси, ако те спипа. Докторът нали ти каза да не близваш бренди?

— Не говорим за мен, безочлив младежо! Говорим за теб и за отказа ти да изпълниш дълга си.

— Трябва да прехвърлиш отговорността за наследник на Дейвид. Той е твоят първороден син, бъдещият херцог и така нататък. Още нямам никакво намерение да се женя.

— Брат ти е по-дебелоглав и от теб. Не помръдва от провинцията и щом предпочита да се прави на коняр в собственото си имение, как да разчитам, че ще се държи добре.

— Ах, да — изрече нетърпеливо Ейдън. От години слушаше приказки за своето неадекватно поведение и за това на брат си. Но в момента положението ставаше много досадно, особено след като трябваше да се впусне в търсене на съпруга. — Ние наистина сме едни окаяници.

— Е, предполагам, че бързо ще промениш мнението си, като срещнеш подходящо момиче. Точно както постъпих аз, когато срещнах майка ти. Но тази не е единствената причина да те повикам.

— Нима? Колко интригуващо. Каква друга беля съм направил тази седмица?

Херцогът пренебрегна коментара му.

— Отново наивният племенник на майка ти Уилям. Вложил е пари и според него и аз трябва да проуча въпроса.

— О! Този път какво е? — попита небрежно Ейдън, поклащайки крака. Бил постоянно се оплиташе в спекулации и се опитваше да въвлече и семейството си. Ейдън избягваше тези начинания… в повечето случаи те се проваляха. — Канали? Търговски кораби за стоки от Индия?

— Игрален клуб. Съвсем по твоята част, бих казал.

Ама че история.

— Какво, татко? Бил да не е станал комарджия на всичко отгоре?

— Не бих си го помислил. С цифрите той е невъзможен, както всички от рода на майка ти. Твърди, че в случая става въпрос за чиста инвестиция.

— Струва ми се рисковано дори за него. И особено за теб.

— Като чуеш, ще видиш, че не е чак толкова рисковано. Отнася се за игрален клуб, елегантен, само за членове. Намира се точно зад ъгъла на тази улица. Всички безмозъчни аристократи ще се тълпят там и бъди сигурен, че ще губят парите си за такива глупави неща като онази игра на карти фараон.

— Точно зад ъгъла ли? — повтори Ейдън и интересът му се изостри. Навярно беше къщата с тъмнокосата жена на прозореца — Кой е собственикът на този елегантен клуб?

— Някой си господин Доминик Сен Клер. Положително ти е известен, след като постоянно висиш в театрите.

Интересът на Ейдън се засили.

— Известна ми е фамилията Сен Клер. Уилям Сен Клер е собственик на театър „Маджестик“. Чух, че Доминик Сен Клер е бил неповторим Хамлет в постановката миналия месец.

Тогава жената Сен Клер ли беше?

Днес беше щастливият му ден.

— И какво, татко? — попита Ейдън, прикривайки интереса си. В никакъв случай не биваше да събужда подозрения у баща си. — И аз ли да вложа парите си в този клуб?

— Разбира се, че не. Не можеш да си позволиш да загубиш дори и шилинг. Само искам да огледаш клуба, когато го отворят, да видиш струва ли си инвестицията. — Херцогът се помъчи да се усмихне ласкаво, което винаги беше лош знак. — Не мога да излизам заради този проклет стол, а ми се иска да бъда сигурен къде ще отидат парите ми. Нищо няма да ти стане, ако поговориш и с някои от членовете на клуба.

— Добре — съгласи се Ейдън. Като знаеше какви са семейните поръчения, да огледа игрален клуб му се стори приятна задача, дори забавна. Особено ако кланът Сен Клер е забъркан.

Херцогът се усмихна доволно.

— Много добре, момчето ми. Знаех си, че няма да ме разочароваш. А сега не забравяй да се отбиеш при майка си, преди да тръгнеш. И си затваряй устата за брендито.

Ейдън успя бързо да се спаси от превзетите условности на резиденцията Хънтингтън, след като отблъсна сватовническите намеци на майка си и опитите й да го подмами на вечеря у приятели. Знаеше къде да намери сведения за Сен Клер и за техните делови занимания, но това не беше в Мейфеър. Запъти се към кривите улички около театъра, където търговците и ресторантчетата обслужваха театралните трупи, там човек можеше да се добере до всякакви клюки срещу известна сума.

Ейдън прекарваше доста време на това място.

Остави двуколката си и продължи пеша, понеже беше чиста лудост да кара през блъсканицата по тесните улички. Викове и вълни от смях се смесваха с джафкането на кученцата, които дамите водеха със себе си, както и със звъна на сребърните звънчета по вратите на магазините. Ейдън помахваше за поздрав и се усмихваше на възторжените поздрави на дамите. Дори далеч от театралната сцена, драма винаги имаше.

Ейдън се поклони и се усмихна на пухкава, дребничка блондинка, която му се усмихваше иззад ветрилото си, и свърна към кафенето, което беше неговата крайна цел.

— Ейдън! — чу, че го вика някой, тъкмо като посягаше да отвори вратата. Обърна се и видя своя приятел лорд Фредерик Басингтън да бърза към него. Червенокоса дама с крещящо розова пелерина висеше на ръката му, докато той си проправяше път през шумната тълпа.

— Фреди — зарадва се Ейдън на своя приятел и любител на театъра също като него. — Колко хубаво, че пак се срещаме. Напоследък не те виждам в Лондон. Но пък и мен ме нямаше.

Фреди се усмихна, но в израза му се прокрадна някаква сянка. Това будеше недоумение у човек обикновено толкова безгрижен.

— Опасявам се, че бях зает.

— Тази седмица ще отидем ли на театър? Чух, че госпожица Паркър ще се появи в ролята на Друри Лейн само в няколко представления за избрана публика. Тя нали ти е любимка? Аз трябва да компенсирам времето, през което не бях в Англия.

— Точно така. Само че…

— Фреди — изгуби търпение дамата с него и го дръпна за ръката.

— О, Ейдън, струва ми се, че не познаваш сестра ми лейди Кристабел — каза Фреди. Той изглеждаше изненадан, че тя е още до него. — Криста, това е лорд Ейдън Хънтингтън, който съвсем наскоро се върна от Антилите.

Лейди Кристабел премигна срещу него изпод шапчицата си, отрупана с цветя.

— Синът на херцог Карстън, разбира се. Фреди ни е разказвал ужасно много за вас.

Ейдън й се поклони учтиво.

— Само легенди, страхувам се, лейди Кристабел.

— О, не! — възрази тя. — Той говори само хубави неща, уверявам ви.

— Криста — каза Фреди, — защо не отидеш при мама в каретата? Трябва да разменя набързо няколко думи с лорд Ейдън.

Тя се нацупи и тръгна, след като изпърха още веднъж с мигли и направи реверанс.

— Та казвам ти, Ейдън — прошепна той, оглеждайки се дали сестра му наистина я няма. — Необходима ми е твоята помощ.

— Разбира се, Фреди — отговори Ейдън загрижено. — Каквото поискаш. За пари ли си закъсал?

— Не, не. — Фреди поклати глава. Дори червената му коса изглеждаше посърнала. — Поне така си мисля, поне не още.

— Какво имаш предвид? Не мога да ти помогна, приятелю, ако не ми кажеш какъв е проблемът.

Фреди прехапа устна.

— Аз… аз… не мога да говоря тук. Да се срещнем в кафенето другата седмица. Тогава Криста и мама ще са заминали за Брайтън.

— Разбира се. Само ми изпрати съобщение за деня и часа.

— Ти си истински приятел, Ейдън — каза Фреди и видимо се поуспокои. Забърза след сестра си и остави Ейдън сам.

Фреди Басингтън беше един от най-безгрижните му приятели, не създаваше неприятности, компанията му винаги беше приятна и винаги бе готов да разсее мрачното настроение. В какво ли се беше забъркал?

Ейдън се обърна, за да продължи пътя си, но някаква жена, която тъкмо излизаше от музикалния магазин, му препречи пътя. Същевременно голяма, шумна компания мина покрай нея и когато тя се отдръпна, се препъна в неравния калдъръм. Залитна и бонето й се килна върху очите.

Ейдън я хвана, точно преди да падне. Обви ръце около талията й, без да се замисли. Тя се стовари върху гърдите му, мека и топла.

— Ох! — изпъшка и се разсмя. Ръцете й с ръкавици се вкопчиха в жилетката му, за да се задържи. — Моля да ме извините, господине. Толкова съм тромава.

— Не, не сте — каза Ейдън. Беше изключително заинтригуван от вързопа, който най-ненадейно падна в ръцете му. Задържа я, докато тя застана стабилно. Не беше много висока, бонето й стигаше до рамото му, тялото й беше стройно, деликатно. Ухаеше толкова свежо на теменужки, като дъждовен ден през пролетта.

Заинтригуван от две жени в един ден… ставаше романтичен.

И тогава тя оправи бонето си. Вдигна очи към него и той видя, че тя е същата жена. Неговата тайнствена дама на прозореца, при това падна право в прегръдките му.

Смехът й секна и очите й, кафяви с оттенък на зряла череша, под гъсти черни мигли, се присвиха, докато тя се вглеждаше в лицето му. Вдигна леко вежди. На едната й поруменяла страна се появи мъничка трапчинка и Ейдън едва потисна внезапното си желание да я докосне, да я целуне точно там, да провери наистина ли усещането е на свежи теменужки и на английска пролет.

— Днес е много оживено. Човек неизбежно ще се сблъска с някого — каза той в ухото й. Кестенявите къдрички се виеха нежно до кожата й.

— Наистина — съгласи се тя някак несигурно. — За мое щастие се оказахте до мен и ме хванахте.

— Моля ви. Днес е моят щастлив ден.

Тя вдигна още по-високо вежди и веднага пусна дрехата му, като че ли чак сега осъзна, че се държи за него. Отстъпи крачка назад и Ейдън почувства хлад там, където се беше притискала до него.

Почти никога не беше изпитвал подобно чувство към жена, толкова жив интерес само от един поглед и едно докосване. Какво имаше у нея, та го привличаше по този начин? Не можеше да я остави да си отиде, не още.

— Моля ви, разрешете ми да изкупя вината си, че едва не ви съборих.

Жената пак се смръщи.

— Да изкупите вина ли?

Ейдън се разсмя, за да не се почувства неудобно и да я накара да приеме поканата му.

— Нищо нередно, уверявам ви. Да поговорим на чаша чай. Това кафене е съвсем почтено, обещавам.

Тя хвърли поглед през рамо и за миг Ейдън се изплаши, че ще избяга. И тогава му се усмихна. Сладките й розови устни трепнаха едва-едва, но в момента и това беше достатъчно.

— Ако прибавите и парче торта към чая, може би ще ме склоните.

— Колкото парчета поискате — отвърна Ейдън и й предложи ръката си. — Също смарагди и перли. Хубава карета. Замък.

Тя се разсмя високо, смехът й наподобяваше сребърни звънчета, беше така нежен, че Ейдън се изплаши, че би направил всичко, за да го чуе пак.

Тя го хвана под ръка.

— Засега само чай — каза тя, като се запътиха към кафенето. — За замъка ще видим после.