Лоръл Маккий
Една палава нощ (23)

Двадесет и втора глава

Ейдън я държеше за ръка, докато криволичеха по тесните улички в Дяволското свърталище. Вече се разсъмваше, първите лъчи на зората се промъкваха сред неприветливите бедняшки къщи и всички крадци и проститутки се бяха изпокрили. Срещаха само перачки и докери, които отиваха на работа през деня, и те зяпваха под бонетата и шапките си, когато Лили и Ейдън минаваха покрай тях.

Лили не беше проронила и дума, откакто излязоха от дома на Ейдън. Разреши му да я хване за ръка, но той чувстваше, че тя се затвори в себе си, гледаше го с невиждащи очи. Нямаше да говори с нея, не още, но знаеше, че нещо дълбоко се бе променило помежду им, когато я прегърна през талията и се закле, че ще убие Том Бомон заради онова, което й беше причинил.

Не искаше просто да убие негодника, искаше да го разкъса на парчета, бавно и мъчително, защото онзи ужасен проблясък на болка в очите на Лили се дължеше на него. Цивилизованото, аристократично лустро на Ейдън се смъкна, остана само инстинктът му да преследва. Ако беше сам в момента, знаеше, че ще гони Бомон като животно, каквото си беше, и ще го разкъса.

Но не беше сам. Лили беше до него и трябваше тя да реши какво следва.

Ейдън се обърна да я погледне. Беше заметнала шала върху главата и раменете си, за да скрие костюма си. Тя също го гледаше изпод диплите на черния шал. Тази сутрин се бяха разкрили един на друг по толкова неподправен начин, дори груб, без преструвки, че Ейдън се бе почувствал уязвим. До този момент никой не беше се държал така с него.

Никой друг не е бил толкова важен за него, освен той самият. Но сега Лили беше важната. Не само беше вдъхновение за творбите му или незаменима любовница и развлечение. Беше… повече. И не знаеше какво да прави с този ужасен извод. Беше му непонятно.

Случилото се между тях, изглежда и на нея й беше дошло изневиделица. Тя беше затворена в себе си, сдържаше се пред него, криеше се зад защитните си стени. Ако искаше да си я върне… а още не знаеше иска ли… щеше да се наложи да не я оставя на мира.

Но сега трябваше да открият Бомон и да приключат с него веднъж завинаги.

— Тук ли е? — попита Ейдън. — Мисля, че тази къща описва Дейвид в бележката.

Лили кимна, все така мълчалива. Последва го по тясната дървена стълба, издигната до стената на много стара сграда, построена почти само от дърво. Повечето прозорци бяха отворени и оттам се носеше какофония от детски плачове, плесници, както и миризма на пържен лук, варено зеле и остър дъх на луга.

Като стигнаха стълбищната площадка, видяха, че вратата се полюшва отворена. Прогнилото дърво беше разтрошено, сякаш някой яростно беше блъскал, по пода вътре бяха разпилени изпочупени грънци. От вътрешната стая някой пискливо ридаеше. Ейдън побутна Лили зад себе си и надникна.

Дейвид стоеше до варосана, опушена стена със скръстени пред гърдите ръце и невъзмутимо наблюдаваше нещо. Носеше груба вълнена дреха, но иначе изглеждаше както и по-рано — с риза без яка и пусната дълга коса. Нямаше рани или следи от кръв.

— Дейвид — повика го тихо Ейдън и брат му се обърна да го погледне.

— Ах, ето те и теб — каза спокойно Дейвид, като че ли се срещаха в бален салон или в клуба „Сейнт Джеймс“. — Виждам, че си получил бележката ми.

Ейдън влезе с Лили, като я държеше все така близо до себе си.

— Какво става? — попита Ейдън брат си.

— Познавам някои хора на доковете, също като теб, братко — отвърна Дейвид. — Може би си спомняш Моли?

Ейдън рязко кимна. Моли… една от жените на брат му. Дейвид не си позволяваше често любовни истории, но когато му се случеше, неговите любовници оставаха крайно привързани и предани към него, дори след края на романса. Имаше широки познанства за човек, който отказваше да напуска често имението в провинцията.

— Моли чула от нейна приятелка, която проституира на улицата, където една от любовниците на Бомон има квартира. Видели са го да се спотайва там, след като избягал. Стана ясно, че е същата Сара, за която ми изпрати известие. Дойдох тук, но Бомон вече беше изчезнал, след като излял лошото си настроение върху горката жена.

Ейдън погледна вратата към другата стая. Риданията бяха престанали и сега се чуваше шушукане на женски гласове с груб акцент.

— Тя знае ли къде е отишъл?

Дейвид сви рамене.

— Не можах да разбера кой знае какво от нея. Може би ще имаш повече късмет, братко. Имаш по-мек маниер от мен, когато става въпрос за жени.

Погледът му се плъзна към Лили.

Лили също се загледа в него.

— Мисля, че старата ви бавачка е съвсем права — каза тя.

Дейвид вдигна вежди.

— Моля?

— Вас двамата лошите феи са ви подменили със синовете на херцога — отговори тя. Дейвид отметна глава и избухна в смях.

— А вие бяхте… госпожа Никълс, нали? — уточни Дейвид. — Ние сме ужасно разочарование за нашия баща.

— Но знаем как да оправим нещата, когато се налага — добави Ейдън.

— Започвам да се уверявам в това — промърмори Лили.

— Отивам да видя мога ли да убедя Сара да ми се довери — каза Ейдън. Влезе в другата стая с Дейвид и Лили след себе си. Стаята беше нещо като спалня с тесни сламеници до една от стените и сандък, по мръсния под бяха извадени и разпилени дрехите. Млада жена се беше свила на леглото с наведена глава и кичури от русата й коса скриваха лицето й. Мършавите й рамене, загърнати с халат, се тресяха от сподавени ридания. Друга по-възрастна беше коленичила до нея, шушукаше й нещо на ухо и й подаваше стъкленица с ейл.

— Шт, тихо, момиче — говореше тя. — Отиде си. Стига вече, престани да плачеш.

— Ще се върне — подсмръкна момичето. — Винаги се връща. Даже когато си мислиш, че е изчезнал…

— И кога може да се очаква, Сара? — попита тихо Ейдън.

Жената сепнато вдигна глава, напрегната като преследвано животно, и Ейдън с болка видя, че лицето й беше цялото в рани и синини. Тя избърса засъхналата кръв под носа си.

— Вие пък кои сте?

— Този ми е брат — отвърна Дейвид с мек, ласкав глас, с какъвто успокояваше своите подивели коне. — Моли ни изпрати, помниш ли?

Сара кимна боязливо.

— Помня. Ами, не знам кога ще се върне, тъй че на друго място го търсете. Пари ли ви дължи или нещо друго? Рекох му да не се замесва с богаташи. — Мътният й поглед се плъзна покрай Ейдън и когато попадна върху Лили, облегната на рамото му, тя се ококори. — Ти?

— Здравей, Сара — поздрави я Лили. — Много време мина, нали?

Ейдън сведе поглед към нея и видя, че наблюдава другата жена невъзмутимо. Твърде невъзмутимо. Напомни му как се държа с Мари в публичния дом.

— Познаваш ли я?

Лили кимна.

— Работеше за Том, както и аз. Крадяхме около театрите. Предполагам, че тя си е останала джебчийка. Трябваше да се досетя, когато Руби ни каза. — Отдръпна се от Ейдън и коленичи до леглото. — Какво се е случило тук, Сара?

Сара впи поглед в нея.

— Той те търси, знаеш, Лил. Тогава му се изплъзна и той не може да го понесе.

— Зная. Сблъскахме се няколко пъти, откакто е в Лондон — каза Лили. — Къде е сега?

— Не е ли хукнал да те търси? Взе последните ми пари, направи на пух и прах къщата, като през цялото време бълваше проклятия по твой адрес и по адрес на ония шикозни Сен Клер. Смърдеше на прекалено много пиячка, беше си пиян — каза Сара. — Щях да се разкарам от града, ако бях на твое място, Лил.

— Като че ли теб те нямаше доста време, Сара.

Гласът на Лили беше спокоен, но Ейдън забеляза вцепенения й гръб и слабото потреперване на пръстите й.

— Не всички сме такива късметлийки като теб — каза нацупено Сара. — Ама късметът ти да не е вечен?

— Къде отиде той? — попита Лили.

— Де да знам. Все обикаля ония Сен Клер и театъра, може би Джими…

— Джеймс ли? Театърът? — Лили погледна Ейдън паникьосана. — Маджестик ли?

— Че откъде да знам? Не съм работила по театрите от години. Но той мисли, че ще те намери там.

— Да тръгваме — каза Ейдън. Хвана Лили за ръка и й помогна да се изправи.

Лили отвърза от талията си кесията и я сложи в ръката на Сара.

— Тръгвай, Сара, напусни Лондон — посъветва я кротко.

Сара само кимна и извърна лицето си. Лили тръгна с Ейдън, но той забеляза празнотата и отчаянието в очите й, почувства колко напрегната е ръката й, като че ли всеки миг тази жена щеше да се разпадне. Знаеше какво си мисли в този момент… можеше тя да е на мястото на тази пребита нещастница, свита на леглото, съсухрена и състарена.

Но тя повече никога нямаше да изпитва този страх, не и ако й помогне. Повече никога нямаше да бъде наранявана.