Лоръл Маккий
Една палава нощ (2)

Първа глава

Лондон, след три години

— Виждаш ли, Лили. Мястото е идеално за дом на греха.

Когато откритата карета спря, Лили Сен Клер Никълс се облегна и погледна сградата изпод ръба на модното си боне от сатен и тюл. Беше много елегантна, естествено, на четири етажа, от бял камък от Мейфеър. Стълбището от полиран мрамор водеше до лъскава черна врата, редиците прозорци отразяваха сивото лондонско небе. Вписваше се съвършено сред останалите изискани постройки.

Но чак пък греховна? Лили беше виждала много места значително по-пригодни за греха.

— Щом казваш, Доминик — засмя се тя. — Но по-скоро бих си помислила, че това е прекрасно заведение, където човек да изпие чаша чай и да послуша пиано.

— Ах, скъпа сестричке, както обикновено ти липсва въображение — каза Доминик.

Той скочи от каретата на тротоара, а две минаващи млади дами се спряха, загледаха го изпод ресните на слънчобраните си, като се кискаха и руменееха.

Лили прехапа устни, за да не се разсмее. Около Доминик винаги беше така — приличаше на античен, златен бог, което в съчетание с естествената екстравагантност на осиновителите й, приковаваше погледите на всички. Когато целият клан Сен Клер бяха вкупом, едва ли не засенчваха слънцето.

Лили, една осиновена Сен Клер, се задоволи с кестенявата си коса и, разумна по природа, пазеше своите братя и сестра си от прекалено много бели и от тяхната отразена слава. Все някой трябваше да влезе в ролята на практична Атина за Дионисиевите им пиршества, да води счетоводството и да организира дейностите им.

Предпочиташе да стои в сянка, особено след нейното катастрофално изпълнение на сцената преди три години.

Беше приключила със съсредоточените върху нея театрални светлини. Сега имаше нова задача — да помогне на брат си Доминик в последното му дръзко начинание. Луксозен игрален клуб за светското общество в сърцето на Мейфеър. Аристократите често имаха дълбоки джобове и копнееха за упадъчен, но дискретен начин да ги изпразнят. Сенклерови много ги биваше да помогнат за тази цел.

Клубът се стори и на Лили подходящо ново начало. Съпругът й почина преди година. Беше време да продължи живота си, да забрави миналото.

— Благодарение на теб, Доминик, имам богато въображение — каза тя, докато той й помагаше да слезе от каретата. Хвана го под ръка и се заизкачваха по лъскавите стъпала. Въпреки предпазливостта й дълбоко у нея се надигна радостна възбуда. Имаше добро предчувствие за този игрален дом.

— Много хубава къща в изискан квартал — продължи тя. — Но как ще се досети изобщо някой да дойде тук и да проиграе парите си? По нищо не си личи.

— Точно там е работата! Ако искаме да привлечем херцози и графове, трябва да бъдем много дискретни и достъпът да е ограничен. На тях едва ли ще им е приятно, ако кралицата научи за тайната им страст. — Доминик извади лъщящ месингов ключ от вътрешния джоб на изящния си тъмносин редингот. — Ще поставим тук малка месингова табела и чукче във формата на дяволска глава. „Прищевките на дявола: само за членове“. Разбира се, ще има и много строг иконом, вдъхващ страхопочитание, който ще допуска посетителите.

— Радвам се, че си измислил всичко, дори драматично име — каза Лили на влизане. Премигна, когато най-неочаквано се озова в пълен мрак след яркия ден. — И откъде ще се появят тези членове — херцози и графове?

— Нищо по-лесно, Лили, както ти е добре известно. В края на краищата имаш ум за сметки. Нашите инвеститори ще намекнат тук-там. Слухът ще плъзне из балните салони и аристократичните клубове. Всички ще горят от желание да ни посетят.

Лили развърза бонето си, махна го, за да не й пречи, и се огледа. Стените на фоайето бяха бели и златисти с пищни декорации, куполовидният таван се издигаше високо, оживен със стенопис, изобразяващ сцена от античната митология с пируващи богове на синьо небе. Виещо се стълбище с парапети от артистично изкован метал водеше към салона, а точно зад стълбището зърна малка стая, която навярно беше канцеларията на онзи строг иконом.

Веднага си представи лакеите с ливреи, които посрещаха гостите с чаша шампанско, шумоленето на дантелените кринолини, смеха и глъчта, които се носеха по тези стълби. Сякаш дочу бръмченето на рулетката и звънтенето на монетите.

— Значи имаш инвеститори? — отбеляза тя. — Богати ли са?

— Ти винаги минаваш на същността на въпроса, нали Лили?

Точно така. Смрадта на улиците от нейното детство, когато крадеше и просеше, за да оцелее, преди Сен Клер да я спасят, никога не беше достатъчно далеч. Дори тук в елегантния Мейфеър.

— Инвеститори ли? — повтори въпроса си.

— Естествено, с помощта на Брендън. — Брат им Брендън беше истински магьосник с хората, те никога не му отказваха. Странно, след като изглеждаше толкова суров и мълчалив, от онзи тип мъже, които никой не можеше да разбере. — Засега са само няколко, но много привлекателни. Виконт Браунвил. Сър Арчиболд Овъртън. Лейди Смит. Дори племенникът на херцога може би. Брендън беше малко потаен по отношение на него.

— Боже мой! Как успя да им завърти главите Брендън?

— Те имат усет за изгодна инвестиция. — Доминик подпря крака си на най-долното стъпало и красивото му, усмихнато лице изведнъж помръкна. — Може би един херцог на наша страна ще подмами и Карстън да инвестира и ще успеем да отмъкнем дебел пай от нечестно спечеленото му богатство.

Херцогът на Карстън. Фамилията Хънтингтън. Въпросът винаги опираше до тях. Тази фамилия от най-висшите кръгове на обществото постоянно се изпречваше на пътя на Сенклерови и помрачаваше всеки техен триумф. Те застрашаваха всичко според старата легенда, в която се разказваше за начина, по който бяха разорили рода Сен Клер.

Лили нежно сложи ръка върху ръката на Доминик. Нямаше намерение да разреши на Карстън или на когото и да било да погуби този клуб — нейното ново начало.

— Покажи ми салоните на горния етаж.

Той кимна и я поведе по стълбите, стъпките им отекваха в празното пространство. След като се изкачиха, минаха през три красиви зали, блестящи от белота и още повече позлата. Имаше грамадни мраморни камини с пищни орнаменти и високи прозорци със завеси от светложълт брокат с тежки, кадифени ресни.

— Тук може да бъде главната игрална зала — превъзбудено обясни Доминик, явно забравил мрачното си настроение. — Следващата — бална, после трапезарията.

Лили се засмя.

— И вечеря, и танци ли ще има?

— Разбира се! Френски готвач, добър оркестър…

— Слава богу, че имаме богати инвеститори.

— Скоро ще имаме още. Инвестициите ще ни се възвърнат многократно, Лили. Ще видиш.

Доминик обиколи салона и дръпна завесите, за да влезе дневната светлина.

— Аз ще поръчам всичко необходимо за игралния салон, а ти ще отговаряш за персонала и за мебелировката. Обзавеждането трябва да бъде по последна мода.

Дори след като изчисли точно колко ще струва това „обзавеждане по последна мода“, Лили не би отрекла, че възбудата на брат й е заразителна. Нямаше съмнение, че клубът щеше да стане великолепен. И щом клиентите им ще бъдат от най-висшата аристокрация, лондонският елит ще ги последва, ще се трупа пред вратите и печалбите им ще бъдат осигурени.

Лили отметна една от завесите, за да погледне към улицата, и тогава мерна призрачното отражение на бледото си лице в стъклото на прозореца. Въздъхна, като се видя.

Въпреки елегантния си тоалет, не представляваше нищо особено. Сива гургулица между злато перести пауни, каквито бяха всички Сен Клер. Беше с кестенява коса и кафяви очи, твърде кльощава, за да има моден фасон.

— Добре че можеш да си позволиш красиви дрехи — огорчено промърмори. Добре че имаше и елегантна майка, която й помагаше да ги избира. Катрин Сен Клер беше известна като една от жените в Лондон с най-изискан стил и обичаше да съветва дъщерите си. Това й помагаше да се престори, поне за малко, че тя е една от тях.

Лили отвори прозореца, за да не се гледа повече.

Хладният свеж полъх, незамърсен от дима и смрадта на бедните квартали, прочисти застоялия въздух в салона. Гледката навън със зеленеещия се сенчест парк отвъд спретнатата улица подхождаше по красота на салоните. Там се разхождаха добре облечени хора, дами с кринолини и шапчици с пера под ръка с господа с копринени цилиндри, деца със своите бавачки със строги черни рокли. Смехът ехтеше, ярките тоалети бяха като слънчеви петна в сивия ден.

Колко хубаво беше всичко, колко изящно и изпълнено с надежда, и колко различно от улиците на Уайтчапъл, където беше израснала…

Ненадейно откъм ъгъла се зададе разкошна открита карета и разпръсна кротката елегантна тълпа. Каретата беше яркожълта със зелени колела, теглена от два червеникавокафяви коня. Ако пешеходците бяха като слънчеви петна, каретата грееше като слънце. Лили се наведе през прозореца, за да я види по-добре.

В каретата се возеше само един мъж, който държеше юздите. Беше облечен с кафяв кадифен жакет, вратовръзката му беше вързана на елегантна фльонга, с една дума беше облечен по последна мода, каквато изглеждаше и каретата му. Все пак нищо не беше твърде претенциозно. Мъжът нямаше шапка и като мина под прозореца, зърна лицето му и лъскавата тъмнокестенява коса.

— Боже мой — ахна тя. Беше той, мъжът, когото срещна след своя катастрофален дебют. Изминаха три години оттогава, но тя не забрави нито една черта от лицето му. И през ум не й минаваше, че един ден ще го види отново. Беше абсолютно убедена, че ще се появява само в сънищата й.

И все пак ето го, мина покрай нея с каретата си. И беше още по-красив, отколкото си го спомняше — издължено, изваяно лице, бронзов тен, добре очертани вежди. С погледа си сигурно пробождаше женските сърца.

Като минаваше под прозореца, погледна нагоре, смеейки се, сякаш изпитваше чувствено удоволствие от скоростта. Очите му, сини като морето и небето, сякаш проникнаха в нея дори от това разстояние. Той вдигна ръка да й помаха, усмихна се още по-лъчезарно, но тя се отдръпна от прозореца и едва се сдържа да не се хвърли на пода.

Страните й пламнаха изведнъж и тя притисна длани към тях. Дълбоко у нея запърха радостна възбуда и изпита желание да се изкиска като глупава ученичка.

Никога не беше ходила на училище и нямаше намерение сега да влезе в ролята на ученичка. Дори и заради красавеца от своите някогашни сънища. Явно разочарованието от брака й беше унищожило склонността към подобно безразсъдство.

— Какво гледаш, Лили? — попита Доминик. Застана до нея и надникна навън.

— Нищо конкретно — отвърна Лили, проклинайки задъхания си глас. — Радвам се на хубавото утро.

Изведнъж Доминик удари с юмрук по перваза на прозореца. Настръхна целият.

— Да ги вземат мътните всички тях! Какво прави той тук?

— Кой?

Лили се наведе да погледне навън, недоумяваща кой нещастен минувач беше си навлякъл гнева на брат й.

— Той, естествено. — Доминик посочи отдалечаващата се карета. — Не знаеш ли кой е той?

Ентусиазмът на Лили изведнъж помръкна и последните следи от руменината й изчезнаха. Естествено, кого друг да мрази Доминик.

— Не зная. А трябва ли?

— Лорд Ейдън Хънтингтън — изрече Доминик с тон подозрително наподобяващ ръмжене. — Сина на херцог Карстън.

— Не! Това не е възможно.

Лили пак се наведе през прозореца, но каретата вече не се виждаше. Все пак мъжът още беше пред очите й, пакостливата му усмивка, лъскавата коса. Чувствените устни, чиито целувки бяха оставили у нея неизличим спомен.

Как е възможно мъжът от нейните сънища да е Хънтингтън, един от онази презряна фамилия? Почувства как се вцепенява, как я обхваща студ, осъзнавайки, че нейният блян се превърна в кошмар.

— Той е вторият син на херцога и по-разюздан женкар от него няма да намериш в цял Лондон. Само главоболия създава.

Доминик дръпна Лили от прозореца и го затръшна. Стъклата издрънчаха заплашително.

— Много смешно, Доминик — закачи го тя. — Бях останала с впечатлението, че ти си най-разюзданият донжуан. Само защото той е Хънтингтън…

Доминик хвана ръката й и я раздруса леко.

— Щом е Хънтингтън, не е стока! Те всички са лъжци и мошеници и не ги интересува нищо друго, освен тъпите им титли. Едно време са ни разорили напълно… и пак ще ни разорят, без да им мигне окото.

Лили слушаше тези приказки от години, откакто стана Сен Клер, и мразеше всеки, когото и те мразеха. Сенклерови имаха основателна причина да презират фамилията Хънтингтън. Но също така си спомняше добрината в очите на Ейдън Хънтингтън през онази далечна нощ, нежното желание, което изпита, когато той я целуна. Душата му наистина ли е толкова черна както на останалите Хънтингтън?

Разбира се, че беше възможно. Всички мъже носеха в душите си семената на жестокостта. Беше учила този труден урок с всичките му подробности през целия си живот. Тези семена носеха и онези, които се криеха зад красива външност.

Може би най-вече те.

Лили се обърна да оправи завесите. Сега, когато мъжът от сънищата й стана съвсем истински, сега, когато имаше и име… ненавистно име при това… трябваше да го забрави. Да заключи сърцето си дори за спомените за него.

— Имаме си прекалено много работа, за да се забъркваме в скандали — каза Лили, като се насили да се разсмее. — Обясни ми каква е тази модна мебелировка, която…