Лоръл Маккий
Една палава нощ (19)

Осемнадесета глава

„Заловено е чудовището от Сейнт Джайлс“

Лили проследи с показалец крещящото заглавие във вестника. Под него имаше рисунка на Том Бомон в Нюгейт. Състареното му лице беше изкривено от злобна усмивка. Художникът го беше изобразил още по-грозен, отколкото беше в действителност. Потрепери, само като погледна мрачния блясък в очите му.

Прегледа набързо статията, драматична и без съмнение преувеличена история за преследването на „известния луд престъпник“ в бедняшките квартали, залавянето му, обвиненията за кражба и наскоро станалото убийство на златар от Чипсайд. Приносът на „осведомителите“ бил значителен в издирването и при ареста, който приключил с двама ранени полицаи. Ник Райли, собственик на увеселително заведение, разсеял опасенията на своите клиенти за евентуална заплаха.

„Осведомители“. Лили чу гласа на Ейдън в главата си, когато й каза, че познава най-различни хора от най-различни кръгове. Че повече не бива да се страхува от Том Бомон. Спомни си как се разгневи последния път, когато се видяха, но тяхната кавга в момента изглеждаше незначителна на фона на тези събития.

Бавно сгъна вестника и го остави до недокоснатата си закуска. Явно Ейдън е бил много зает след срещата им в клуба. Изпрати й няколко писъмца, в които й съобщаваше, че има „напредък“, на тя трябва да си стои вкъщи при семейството и да не се тревожи.

Все се питаше какво прави, къде е. Оказа се, че е организирал арест.

Не можа да не се усмихна. Том Бомон беше в Нюгейт. Нямаше значение как е въдворен там, беше важно само, че щеше да изчезне от живота й. Почувства се свободна. Семейството й също беше в безопасност.

„О, Ейдън — помисли си тя. — Наистина успя!“

— Тази сутрин изглеждаш възмутително щастлива, Лили — промърмори Доминик, който седеше срещу нея.

Лили вдигна поглед към него и се усмихна. През последните няколко дни Доминик определено изглеждаше не на себе си с разрошена златиста коса, помътнял поглед, с изострени черти и едва ли не подивял. След репетициите в театъра изчезваше и не се връщаше до закуска, ако не и по-късно. Сега се стовари на стола, отмести чинията и изпи само чаша силно кафе. Дрехите му изглеждаха сякаш не се е преобличал от снощи, бяха смачкани и връзката му висеше.

Той се вторачи в нея намръщено, от което тя се разсмя.

— Щастлива съм тази сутрин. Слънцето грее, след закуска ще изляза да си купя нова шапка, приходите от театъра и от клуба са превъзходни напоследък. Защо да не съм в добро настроение?

— Промени се изведнъж — каза Доминик. — Беше мълчалива и умислена. Какво се случи? — Той сви вежди и я загледа подозрително. — Сигурно има причина.

Ами ако причината е мъж? И ако мъжът е Хънтингтън? Лили не искаше да я разкъсат, не и тази сутрин, когато най-накрая се осмели да се надява, че нещата ще се наредят. Само поклати глава и си сервира яйца.

— Едва ли си в положение да се оплакваш, че някой е умислен, Доминик. През изминалите няколко дни си постоянно навъсен. На теб какво ти става?

Брендън се изсмя от другия край на масата. Той почти не се смееше и смехът му прозвуча гърлено и хрипливо. Лили сепнато се обърна към него.

— Cherchez la femme — изтърси Брендън и спокойно обърна страницата на своя вестник. На устните му играеше усмивка, която смекчаваше строгите, аскетични черти на прорязаното му от белег лице. — Знам, че в края на краищата ще се наложи да приемеш, че са те отблъснали, Дом. За тайнствената дама от игралната маса в клуба ли става въпрос?

— Жена ли? — попита Лили. Погледна Доминик, изненадана от внезапния гняв, избликнал на брадясалото му лице. — Онази с черната рокля ли? Коя е тя?

— Млъкнете и двамата — сряза ги Доминик с глас, изпълнен с едва сдържан яд. — Не съм изпаднал дотам, че жена да ме отблъсне. Особено вбесяваща вещица като тази.

Лили вдигна въпросително вежда към Брендън и той поклати глава. Изгаряше от любопитство да разбере какво се бе случило между Доминик и дамата в черно, за да се държи по този начин. Доминик не губеше самообладание с жените… те винаги падаха в ръцете му, той ги ощастливяваше и продължаваше да си живее живота. Видя, че днес нищо повече нямаше да научи, а може би и никога. Подозираше, че Доминик ще метне чашата за кафе върху стената, ако продължи да говори на същата тема.

Хапна от яйцата и каза спокойно:

— Ами вечеринката в Холънд Хаус? Не бива да пренебрегваме поканата. Там положително ще присъстват потенциални клиенти на клуба, а татко ще се радва да се обяви новата постановка на „Маджестик“, дори ако е зает и не присъства. Длъжни сме да приемаме всяка престижна покана като тази.

Столът на Уилям Сен Клер стоеше незает и всъщност откакто Катрин, Изабел и Джеймс заминаха на морски курорт, той не присъстваше на трапезата. Цялото му внимание беше заето с новата постановка на „Много шум за нищо“, с актьорски неразбории, с нови декори. Но Катрин написа писмо на Лили, за да й напомни за бала и да я помоли да отиде.

Брендън и Доминик изпъшкаха при споменаването на това скучно соаре.

— Знам. Ще бъде убийствено досадно — каза Лили. — Но сме длъжни да отидем. Ако приемем поканата, ще получим и други. Не мога да отида без придружител и искам да облека новата си люлякова на цвят рокля. Доминик?

— Проклет да съм, ако кракът ми стъпи там — отвърна той. — Имам по-важен ангажимент. Вземи Брендън. Негов ред е да бъде послушен.

Лили го погледна смръщено. Представяше си какъв е този ангажимент — или бардак, или вертеп за игра на комар. Но по блясъка в очите му й стана ясно, че няма да го умилостиви.

— Добре тогава. Брендън ще ме заведе.

— А не ти ли минава през ум, че и аз може би имам ангажимент? — възрази Брендън.

— Не, не ми минава, пък и соарето няма да продължи до късно. След това можете да се срещнете с Доминик и да се развилнеете.

От коридора изведнъж долетя шум, смях, затваряне на врати и гласът на смаяния иконом.

Лили тъкмо се накани да отиде да види какво става, вратата се отвори със замах и Изабел влетя в утринната трапезария сред вихрушка от панделки и златисти къдрици. Джеймс се тътреше вяло след нея.

— Върнах се! — извика Изабел. — Липсвах ли ви?

— Иси, какво, за бога, правиш тук? — попита Лили, докато Изабел я целуваше по страните, преди да запърха около братята си и да ги запрегръща.

— О, там беше ужасна скука — заяви Изабел. — Бях много щастлива, когато получих съобщение от татко, че актрисата, която играе Херо, е отчайваща, и дали мога веднага да се върна да поема ролята. Всъщност той къде е?

— В театъра — каза Брендън, все още смаян от ненадейното появяване на сестра му.

— Тогава и аз отивам там — съобщи Изабел и взе чайника да си налее чай. — Учих репликите по време на пътуването. Е, какви забавления планирате за тази вечер? Доминик, изглеждаш безумно отвратително. Какво си правил, докато ме нямаше?

* * *

— Не гледай така навъсено, Брендън — чу Лили Изабел да говори на брат си, докато влизаха в балната зала на Холънд Хаус. — Ще подплашиш хората. Никой няма да иска да танцува с мен и няма да ме канят на вечеринки толкова често, колкото ми се иска.

Брендън се изсмя дрезгаво.

— И още по-навъсено ще гледам, за да стряскам ухажорите ти. Колко жалко. Никой от тези изпити глупаци, които се навъртат около теб, не те заслужава. Защо ме накара да ви придружа?

Брендън никога не се появяваше в почтеното общество. Доминик обикновено беше по-общителен.

— Казах ти — повтори Лили. — Добре е за нашата работа да ни виждат на почтени светски събития.

— Почтени — изсумтя Брендън. — Само ако знаеше какво правят половината от тези изискани хора, когато никой не ги гледа.

— Представям си — каза Лили и погледна Изабел, за да намекне на Брендън да не се впуска в подробности. Сестра им се взираше в тях с жив интерес. — Но тази вечер няма значение. Просто се усмихвай и се дръж очарователно.

— Струва ми се, че по принцип Доминик е по-подходящ за такива събития — обади се Изабел. — Но напоследък е ужасно раздразнителен и не бих му се доверила да ме придружи на прием. Никога не съм го виждала в толкова лошо настроение.

Лили взе чаша пунш от подноса на един лакей и отпи глътка от поизстиналото питие, като си мислеше какво каза Брендън… че Доминик е кисел заради жена. Нямаше представа какъв тип жена би могла да извади от равновесие нейния разпътен брат, но много добре знаеше какво означава човек да бъде пленник на страстта.

Хвърли бегъл поглед на тълпата с плаха надежда или по-скоро със страх, че може да зърне Ейдън. Всякакви хора се събираха на вечеринките в Холънд Хаус — от самата кралица до заможни търговци, и всички се надпреварваха присъствието им да не мине незабелязано и да се срещнат с влиятелни личности. Положително дори от фамилията Хънтингтън понякога се появяваха.

Но какво ще направи, ако го види? Едва ли ще може да говори с него, да танцува, да го докосне. Да го попита как е постигнал ареста на Том Бомон, какъв риск е поел.

Или в несвяст да го целуне.

Лили се загледа в хората около тях. Атмосферата беше много по-унила, отколкото вечер в „Прищевките на дявола“, и несравнимо по-различна, отколкото в евтина пивница или на нощния пазар в Ламбът. Младите дами, подобно на Изабел с нейната бледосиня рокля с волани от органза, носеха тоалети в убити тонове и перли, докато останалите бяха облечени с тъмнозелени, сиви и тъмночервени, открояващи се на фона на черните вечерни облекла на мъжете. Танцуващите в дългата, дисциплинирана редица на кадрила се отразяваха в огледала с позлатени рамки. Разговорите бяха тихи и учтиви.

Лили зърна отражението си в едно огледало — още една изискана, безмълвна фигура с рокля от люлякова на цвят коприна — и остана шокирана колко спокойна изглеждаше.

Възрастна двойка, редовни посетители на „Маджестик“, спряха при нея и се поинтересуваха за новата постановка. Лили се увлече в разговор за театрални представления. Дори Брендън като че ли малко се отпусна и не беше толкова напрегнат и бдителен, както обикновено се държеше на прием. Изабел отиде да танцува и се върна да си побъбрят. Беше съвсем обикновена, приятна вечер, съвсем различна от онзи свят, в който обитаваше напоследък Лили.

И тогава вратата се отвори, и влязоха още гости. Тълпата изглежда се отдръпваше в шпалир и Лили дочу шушукане: „Херцог Карстън…“

Замръзна, усмивката й посърна, загледана в новодошлите. Действително влезе херцог Карстън в инвалиден стол, съпровождан от съпругата си херцогинята. Тя беше закръглена, хубавичка дама със сивееща кестенява коса, която някога навярно е била тъмнокестенява като на Ейдън, с елегантна рокля от сатен на шотландски карета и с диамантени бижута. Усмихваше се приветливо на всеки, докато съпругът й само се мръщеше.

Зад тях вървеше чернокосата хубавица, която Лили видя с Ейдън в парка. Наистина беше поразителна, екзотична дама, облечена с тоалет от бяла коприна и дантела, но очевидно беше разсеяна, и постоянно се оглеждаше. Държеше под ръка мъж, на когото сякаш мястото му не беше тук. Беше висок и много слаб, с коса малко по-тъмна от тази на Ейдън, със златисти кичурчета, като че ли прекарва повечето време навън, дълга и пригладена назад, поради което лицето му със заострени черти беше открито и очертано от едва набола брада.

А зад него… зад него вървеше Ейдън. Гледаше надолу към нежната, хубавичка, дребна блондинка до себе си и й се усмихваше.

Лили стисна чашата си и не знаеше накъде да погледне. Искаше й се да се извърне, да се престори на безразлична, но не можеше да откъсне поглед от лицето на Ейдън. Не можеше да потисне инстинкта да се спусне към него, което беше абсолютно налудничаво.

О, беше наистина глупачка.

— Погледни колко е красив тази вечер лорд Ейдън — прошепна Изабел в ухото на Лили. — Не си ли съгласна?

Лили се изсмя, давейки се.

— Той винаги изглежда прекалено красив за радост на нас жените.

— А кой е другият мъж? Изглежда ужасно непохватен — каза Изабел. Лили я погледна и забеляза, че сестра й е твърде заинтригувана от него.

Една дама, която стоеше до тях, чу въпроса на Изабел и обясни:

— Ами че, това е лорд Дейвид Хънтингтън! Наследникът на херцог Карстън. Изключително странно е, че е тук тази вечер. Той никога не идва в Лондон.

Наследникът, за когото Ейдън се страхува, че никога няма да наследи титлата. Лили се вгледа в безизразното му лице. Приличаше много на Ейдън, но й се стори, че елегантното вечерно облекло и цивилизованата обстановка го притесняват. Очите му бяха изпълнени с предпазливостта на диво животно едва ли не, докато погледът му се плъзгаше върху събралото се общество.

„Той е отшелник… подлудява баща ни“ — спомни си думите на Ейдън. Двамата сина на херцога — чаровният пакостник и неопитомен дивак. Съвсем като в драма на Шекспир.

— Лорд Дейвид Хънтингтън — промърмори Изабел. — Колко очарователно!

— Не се прехласвай толкова, Иси — сряза я грубо Брендън. — Никога няма да се запознаеш с него.

— О, не бъди толкова досаден, Брендън — изпъшка Изабел. — Да не би да сме Монтеки и Капулети. Ох!

Брендън беше хванала Изабел за ръка и я извеждаше от залата. Лили забърза, за да ги догони.

— Кой е варварин сега? — ядоса се Изабел. Мъчеше се да се отскубне от брат си и да погледне още веднъж лорд Дейвид. Лили се разсмя. Ако Брендън искаше да обезсърчи интереса на Изабел към лорд Дейвид Хънтингтън, постъпваше абсолютно погрешно.

— Достатъчно се задържахме тук — каза Брендън. — Време е да си вървим.

— Да, но не можем да си тръгнем без пелерините — отбеляза Лили.

— А пък аз трябва да отида до дамската стая — нацупи се Изабел.

Дръпна ръката си от Брендън и се запъти към стълбището извън балната зала.

— Чакай ни тук и се успокой, братко.

Лили я последва в розовото убежище, където дамите идваха камериерките да им зашият разпран подгъв или сядаха на тоалетните маси да оправят прическите си.

Изабел се отпусна с въздишка на канапето с кадифена тапицерия.

— Братя! Такава ужасна беля са понякога.

— Той само те закриля — каза Лили. Несъзнателно погледна в огледалото и приглади косата си. Видя, че ръката й потреперва. Не беше очаквала, че ако срещне Ейдън в различна, благопристойна обстановка, заедно със семейството му, ще се развълнува, но ето че точно така стана. Това й напомни истината кои бяха те двамата. Бездната, която ги разделяше.

— По-добре е, отколкото да си сама на света — прошепна тя.

Изабел я погледна изпитателно.

— Разбира се. Обичам братята си, даже когато ме побъркват. Просто не виждам необходимост да се държат като същински Борджии, щом мярнат някой Хънтингтън.

Лили въздъхна и седна до Изабел.

— И аз си мисля същото. Но те са мъже, следователно поначало са неразгадаеми.

— Срещала ли си лорд Ейдън след онзи ден в парка? — попита тихичко Изабел.

— Един-два пъти — предпазливо отговори Лили. Не можеше да сподели с Изабел любовната си история с Ейдън, дългите нощи, когато изгаряше от копнеж по него. Никой не биваше да узнае.

Освен ако не беше се случило нещо през онази нощ, когато не взеха предпазни мерки. Тогава всички много скоро щяха да разберат.

„Не“ — помисли си Лили ожесточено. Притисна корема си с ръце, напълно прибран с корсет. Прилошаваше й само от идеята. Чувстваше се зле и… някак странно, ужасно, изпитваше нещо като надежда. Но едно дете означаваше да бъде обезчестена. „Между другото — напомни си тя, — не заченах нито от съпруга си, нито от някой друг, пък и месечният ми цикъл скоро ще дойде. Няма за какво да се безпокоя.“

Забрани си да мисли по въпроса и се усмихна на Изабел, която я гледаше замислено.

— Ейдън не е някое зло страшилище, нали? — каза Изабел. — Въпреки че е Хънтингтън.

— Не, не е.

— Сигурна съм, че и брат му не е. Цялата тази фамилна афера се е заплела толкова отдавна. Защо Брендън и Доминик просто не я забравят?

— Защото са горделиви, предполагам — отговори Лили. — Не могат да не негодуват при мисълта, че законното им мястото в обществото е било откраднато.

— Е, това принуждава ли ме да съм толкова високомерна — каза Изабел. Очите на Изабел блеснаха твърде подозрително. — Според теб ще успея ли да заведа плашливия лорд Дейвид на дансинга да танцува с мен?

Лили мрачно се изсмя при мисълта за реакцията на Брендън, ако Изабел се отправи към дансинга под ръка с Дейвид Хънтингтън.

— Освен ако не искаш завинаги да ти бъде забранено да излизаш от къщи.

— Като че ли могат да ме спрат.

— Между другото, лорд Дейвид няма вид на човек, който танцува.

— Хм, не, няма. Но ти можеш да танцуваш с лорд Ейдън.

Лили поклати глава.

— Тази вечер за мен няма танци. Време е да се прибираме у дома.

— Върви и ме почакай отвън. Имам малко работа.

Лили забеляза една от приятелките на Изабел, която й махаше да отиде при нея.

Лили кимна и излезе. Две дами профучаха край нея и влязоха в стаята за отдих. Бяха чернокосата хубавица и дребничката блондинка, която пристигна с Ейдън. Чернокосата погледна Лили сепнато, като че ли я позна, но после вратата се затвори.

Лили се обърна и видя Ейдън на стълбищната площадка. Беше поставил ръцете си на парапета и се взираше надолу към фоайето. Хвърли й поглед през рамо и не се изненада, че я вижда.

Усмихна й се леко, тя бавно се приближи и застана до него. Знаеше, че трябваше да се обърне, да слезе по стълбите и да избяга от него, че не биваше да ги виждат заедно на подобно място. Но нещо я теглеше към него.

— Добър вечер, Лили — каза той. — Прелестна си както винаги. Този цвят ти отива.

Тя постави ръцете си до неговите. Ръкавиците й от бяло шевро се открояваха в полумрака. Чуваше музиката и жуженето от разговорите, но й се струваше, че идват много отдалеч. Не можеше дълго да остане тук, но в този миг бяха само двамата — тя и Ейдън.

— Искам да ти благодаря — каза тихо.

— За какво?

— Знаеш за какво. Прочетох репортажа за ареста на Том Бомон. Зная, че имаш нещо общо със случая. Може би заслугата е изцяло твоя.

Ейдън сви рамене.

— Действах като всеки загрижен поданик на Нейно Величество.

— Много малко поданици знаят какво се случва на места като Уайтчапъл и Сейнт Джайлс. Те нямат представа как да проследят и да заловят някой като Том Бомон.

— Уверявам те, че той повече няма да те тревожи.

Лили поклати глава.

— Не съм виждала по-добър актьор от теб, Ейдън.

— Актьор! Аз ли? — разсмя се той.

— Да, ти. Представяш се пред всички като абсолютно лекомислен, че се интересуваш само от своите удоволствия, че не те засяга никой друг.

— Това е самата истина, Лили. Интересуват ме само моите удоволствия.

— Не, мен не можеш да излъжеш. Не и сега. Никой, дори луд, няма да хукне сред бедняшките коптори да преследва човек като Том Бомон за забавление. Каквото и да си направил, съм благодарна.

Той се обърна към нея, за да я погледне, и тя остана смаяна от ожесточението в очите му. Сви юмруци върху полирания парапет.

— Не ми трябва твоята благодарност, Лили.

— Тогава какво искаш?

— О, мисля, че знаеш — отвърна той с дълбок и тих глас, от който тя потрепери.

Вълна от смях долетя до тях от фоайето. Лили погледна към хората там, извърна се от него, но усещаше, че той я наблюдава.

— Русата дама, с която дойде тази вечер, е много хубава.

— Лейди Хенриета Линдли.

Лейди Хенриета Линдли. Младата дама, с която според книжарските вестници е свързан — подходяща годеница за сина на един херцог. Още едно напомняне, че обитават в различни светове, че носи отговорност пред семейството си и пред обществото. Може и да се бунтува сега, но в края на краищата всеки трябва да се подчини на дълга си. Може и да спи с Лили, дори да затвърди връзката си нея, но все пак ще се ожени за лейди Хенриета. Особено ако неговият брат не изпълни дълга си и Ейдън поеме титлата.

— Твоето семейство навярно е щастливо да те види с нея — отбеляза тя. — Тя изглеждаше очарователно под ръка с теб.

— Не ме е грижа за нея — прошепна мрачно в ухото й. — Искам с теб да се видя.

— В момента ме виждаш.

— Насаме. Искам да ти обясня някои неща. Да се срещнем утре вечер в хотел „Карлайл“.

Лили затвори очи. Знаеше, че трябва да откаже, трябва да сложи край веднага. Нека да отиде при своята лейди Хенриета, а тя да реши какво ще прави със своя живот оттук нататък. Но кимна.

— До утре вечер тогава.

* * *

Стая 303. Лили погледна лъскавите месингови цифри на вратата и после ключа в ръката си. Беше й доставен тази сутрин вкъщи и цял ден го държа в заключено чекмедже на писалището като престъпна тайна.

Едва не се отказа, като си спомняше Ейдън със семейството му и с безумно подходящата лейди Хенриета, като си спомняше бездната между тях. Не се отказа, както не можеше да се откаже да диша. Имаше нещо у Ейдън, някаква ужасна магия, която я привличаше към него.

Отдръпна малко качулката на пелерината си и огледа коридора. „Карлайл“ беше скъп хотел, с дискретна атмосфера и запазени тайни между свежи цветя, дебели килими и кристални полилеи. Ламперията от тъмно дърво заглушаваше всички шумове и каквото и да се случваше зад дърворезбованите врати, си оставаше там.

Бавно пъхна ключа в ключалката и отключи. С дълбока въздишка влезе припряно и вратата се захлопна зад нея. Само сноп бледи лунни лъчи осветяваше стаята и високото легло с дърворезба и сатенена кувертюра. Премигна, докато приспособяваше зрението си към тъмнината след газеното осветление в коридора.

Изведнъж някой хвана здраво едната й китка и я обърна грубо с лице към стената, страната й се залепи до копринения тапет. Инстинктивно ритна назад и отвори уста да извика, но й запушиха устата с длан.

— Не викай — прошепна дрезгаво Ейдън в ухото й.

За миг вледеняващият страх се изпари, Лили се отпусна и със свободната си ръка се подпря на стената.

— Ейдън — промълви, — изплаши ме.

— Извинявай — каза той, но в гласа му изобщо не се долавяше разкаяние. Долавяше се страст… и копнеж. Бавно отмести ръката си от устата й и тя захапа лекичко върха на показалеца му и го засмука. Той простена.

Трескаво развърза панделката на пелерината й и я остави да се смъкне на пода.

— Липсваше ми, Лили — прошепна в косата й. Миришеше на вино и на неговия сапун и както се притискаше до гърба й, през тънкия муселин на роклята усети, че ризата му е разкопчана. Кожата му беше топла и влажна и тя се притисна до него, за да почувства плътта му.

— Защо да ти липсвам? — промълви тя и изохка, когато усети зъбите му на ухото си. — Снощи се срещнахме.

— Можех ли снощи да направя това? — Дръпна деколтето на роклята й и обхвана гърдата й. Подразни бленуващото зърно. — Или това? — Очерта с език извивката на ухото й, преди да плъзне устни по шията й. — Миришеш толкова хубаво — промърмори. — На теменужки и на крем с ванилия.

— Крем с ванилия ли?

Лили се засмя, но много бързо простена, когато той пощипна зърното й.

— Възхитително — каза до голото й рамо. — Ще те изям цялата!

Лили бавно затвори очи.

— Ами защо се бавиш?

Като че ли беше очаквал само тези думи. Развърза връзките на гърба на роклята й и тя падна в краката й. След това съблече корсета и бельото й. Когато останаха само чорапите й, я избута до леглото все така гърбом към него.

Тя се просна по корем на мекия дюшек, но краката й бяха извън леглото. Опита се да се придърпа нагоре, но Ейдън я прегърна през талията и я задържа. Тя усети, че коленичи, след това разтвори бедрата й и без предупреждение езикът му потъна в нея, а устните му потърсиха онова чувствително място.

— Ейдън! — изкрещя тя, когато удоволствието се разпростря в нея като горещи искри. — О, боже, Ейдън.

Залюля ханша си към него и подпря коленете си на раменете му, докато той потъваше по-дълбоко в нея. Притисна челото си до мекия сатен и се остави на усещанията.

Той погали с език цепката, после пак проникна в нея и тя почувства как раменете му помръдват, докато разкопчаваше панталона си. Почувства и движението на ръцете му, докато сам си доставяше удоволствие. Представи си картината и извика отново. Искаше тя да го докосва, да почувства с пръстите си, с устните си възбудата му.

Мисълта да поеме с устата си члена му я доведе до оргазъм и бедрата й се стегнаха пред него.

— Ейдън — изстена.

Той бавно я остави и целуна бедрото й от вътрешната страна, преди да се изправи. Почувства ръцете му на талията си, когато я придърпа в цял ръст на леглото. Преди да се претърколи, той се намести между краката й. Повдигна ханша й и влезе в нея. Първо не целият, прониквайки бавно, после се отдръпна и пак влезе, докато не се съединиха напълно.

Той впи пръсти в ханша й и тя усети как цялото й тяло запулсира.

— Лили — каза Ейдън дрезгаво, — усещам те великолепно.

Същото беше и с нея. Усещаше го целия. Притисна се към него и той започна да се изтласква в нея бурно, дълбоко, едва ли не наказвайки я със своята страст. Лили обърна глава да погледне ожесточеното му лице, докато проникваше в нея и се отдръпваше ритмично.

Очите му бяха затворени, главата отметната назад, докато забързваше ритъма. Лицето му изглеждаше сурово, изопнато, с изваяни черти. Чуваше триенето на неговата кожа до нейната, бурното му дишане и тогава удоволствието стремително я изпълни, и тя потъна във водовъртеж от усещания.

— Ейдън — простена и той отвори очи. Пронизаха я искри, докато се взираше жадно в нея.

Ритъмът му ставаше все по-бесен. Същевременно галеше и дразнеше снопчето нерви на най-интимното й място.

Ейдън захапа рамото й и притисна слабините си към задните й части.

— Хайде, Лили — подкани я дрезгаво. — Нека да свършим заедно.

Лили зарови лице в завивките, за да заглуши виковете си. Тялото му потрепери в нейното и той се изви, изживявайки своята кулминация.

Лили бавно се отпусна на леглото и се помъчи да успокои дишането си. Трепереше цялата и се чувстваше толкова слаба, толкова преситена, че дори не можеше да се надигне. Претърколи се настрана и затвори очи, потопена в упоително задоволство.

Ейдън се просна до нея и тя долови как дишането му постепенно се успокои. Не я погали, но чувстваше как я обгръща топлината на тялото му, мириса на сол от потта му, на сапуна му, на колосания лен на ризата, премесени с благоуханието на цветята в стаята и на мускусния дъх на секс. След известно време той целуна леко рамото й и стана от леглото.

Лили не отвори очи и се заслуша в движенията му. Чу прошумоляването на дрехите, докато се събличаше, и осъзна, че увлечени в страстта си, той не беше се съблякъл, преди да я обладае. Чу, че наля вода в някакъв съд.

— Лили? — повика я тихо и тя усети как леглото хлътна, когато той седна до нея. — Будна ли си?

— Ммм — промърмори тя.

— Нараних ли те?

Изненадана от думите му и от предпазливия тон, отвори очи и го погледна. На тоалетната маса зад гърба му горяха свещи, които хвърляха върху него бледозлатисти отблясъци. Косата му беше влажна, пригладена назад, при което лицето му беше открито, очите му изглеждаха тъмни като полунощен мрак на светлината от потрепващите пламъчета.

— Естествено, че не си ме наранил — отвърна тя. Колебливо се надигна и се придърпа назад, за да се облегне на дантелените възглавници. — Никога не съм се чувствала по този начин. Така изгаряща от желание. Сигурно си магьосник.

Ейдън унило се подсмихна.

— Секс магьосник ли?

— Изключително рядко срещан и ненадминато умел — засмя се тя. — Но наистина, Ейдън, аз не… и през ум не ми е минавало, че двамата с теб ще преживеем в леглото това, което преживяхме. Моят съпруг… — Гласът й заглъхна. Не искаше да мисли за Хари Никълс сега или когато и да било. Особено щом е с Ейдън.

— И аз никога не съм се чувствал по този начин — каза тихо той. Взе единия й крак и бавно нави надолу белия копринен чорап. Обсипа всеки сантиметър от кожата, която разголи, с деликатни, бавни целувки, безкрайно нежни след бруталния любовен акт. Езикът му се завъртя върху чувствителното място на сгъвката на коляното и Лили отпусна глава върху възглавниците.

Поколеба се дали да му повярва, когато й каза, че никога не е изпитвал нещо подобно в леглото. Положително е бил с много жени; беше много добър любовник. Знаеше точно къде да я докосва, къде да я целува. Но думите му й се харесаха въпреки това. Хареса й да си въобразява, че по някакъв начин е специална за него, че тези моменти означават нещо.

Ейдън свали и другия чорап. Сега беше съвсем гола и чу тихото плискане на вода. Отвори очи и видя, че беше поставил съда с вода на нощната масичка. Той изстиска гъба и нежно я прекара по раменете й, ръцете, по извивките на гърдите.

— Ейдън… — започна тя.

— Недей — прекъсна я той. Гласът му беше нежен, но с несъмнена заповедна нотка. — Нека да се погрижа за теб.

Тя се отпусна върху възглавниците и кимна. Бавно-бавно се отпусна от лекото докосване. Никой никога не беше се грижил за нея по този начин и не беше сигурна как да приеме това внимание. Може би й се харесваше малко повече. Може би ще й липсва ужасно много, когато той изчезне.

Стисна очи и сгърчените й пръсти се впиха във финия сатен.

— Разкажи ми за брака си, Лили — обади се той, докато прекарваше гъбата по ханша й.

Лили отвори очи и ги впери в надипления балдахин над главата си.

— Защо се интересуваш от съпруга ми?

— Каза, че с никого не си се чувствала по този начин. Дори с него ли?

— Най-вече с него. Не се омъжих за господин Никълс заради уменията му в леглото.

— Тогава защо се омъжи за него?

— Предполагам защото ми беше време да се задомя. Моята сценична кариера приключи, преди да е започнала… трябваше да върша нещо. Пък и той ми се струваше подходящ, почтен. Мислех си също така, че ще ме накара да се чувствам по този начин.

— Твоето семейство настояваше ли да се омъжиш за него? — тихо и внимателно попита той.

Лили поклати глава.

— Братята ми дори не го харесваха особено. За тях той беше прекалено улегнал и скучен. И родителите ми нямаха нищо против да остана у дома завинаги. Виждаш, че се върнах при тях, когато Никълс почина. Аз само… само исках да имам свой живот. Исках да бъда друга. Но сгреших.

— Защо? — Гласът на Ейдън стана по-рязък. — Беше ли жесток към теб?

— Не ме биеше, не ме заключваше на тавана, ако това имаш предвид. Струваше ми се и че оценява моята помощ в търговските му дела. Но…

— Но какво?

Тя отново поклати глава, сякаш да отрече нещо пред него или пред себе си.

— Искаше да бъда друга, каквато в края на краищата не можех да бъда — хрисима, безмълвна дама, която по приеми виси на ръката му глупаво усмихната и която посреща неговите търговски партньори на вечеря вкъщи. Не беше щастлив, когато се оказа, че не мога да бъда такава. — Отвори очи и се усмихна на Ейдън. Той беше пуснал гъбата в съда с вода и я наблюдаваше внимателно със смръщени вежди. — Не притежаваше ни най-малко от твоето умение в спалнята. Не че ми се ще да галя егото ти.

Ейдън се усмихна.

— Невъзможно. Вече минавам за най-арогантния разбойник в Лондон. Не си ли чула?

— Кой го твърди?

— Почти всеки, когото познавам. Включително моят брат.

— Тогава сигурно съм откачена, след като харесвам твоята арогантност. Ти винаги си такъв, какъвто си. Никога не се преструваш.

— Ти също не бива да се преструваш. — Ейдън легна до нея и я прегърна така, като че ли да я пази. После наведе глава и целуна рамото й. — Бъди винаги себе си, Лили, такава, каквато си.

Тя сплете пръсти в косата му и го дръпна към себе си, за да притисне устни към неговите, преди да направи нещо ужасно, например да се разплаче. Целуна го пламенно и докосна леко с върха на езика си долната му устна, но когато той посегна да обгърне талията й и да я привлече до себе си, тя се отдръпна и го притисна към леглото с ръце над главата му.

Хвана го за китките и прошепна:

— Стой мирно, Ейдън.

В очите му нещо припламна, едно мускулче заигра на челюстта му, но той не помръдна. Лежеше абсолютно неподвижно, тялото му — изопнато и напрегнато, докато тя се плъзгаше върху него, неговата кожа до нейната. Тя целуна силното му рамо, ключицата и близна с върха на езика си гладкия, тъмен кръг на зърното му. То настръхна от целувката й и тя почувства как по кожата му минаха тръпки, но той все така не помръдваше.

Лили спусна устните си по твърдия корем, обиколи с целувки пъпа му, хълбоците и леко захапа единия. Дъхът му засвистя и тя се усмихна.

Вдигна глава и видя, че е отново възбуден, вената на пениса му пулсираше. На върха му лъщеше капчица. Той я желаеше така силно, както тя него.

Надигна се и го възседна, бавно потривайки се в него. Той сви юмруци и тя поклати глава.

— Не мърдай, Ейдън.

Той й се захили.

— На вашите услуги.

Лили се подпря с длани на гърдите му и се спусна внимателно, малко по малко върху члена му, влажна и готова да го приеме дълбоко в себе си.

— По дяволите, Лили — простена Ейдън, отметнал глава назад. Очите му бяха затворени, мускулите на шията изопнати. — Да, точно така.

Тя се хвана за дърворезбованата табла на леглото и той потъна докрай в нея.

После я погали и изви хълбоците си към нея толкова силно, че тя изкрещя. Той седна и обви ръце около кръста й, впи устни в гърдите й, зъби в зърното й. Тя сплете крака около ханша му и запротестира хленчейки, когато той, без да се отделя от нея, я просна назад.

Нахвърли й се, подпирайки се на ръце от двете страни на главата й. Тласъците му ставаха все по-ожесточени, прекара разтворените си устни по извитата й шия и тя сключи още по-силно краката си около кръста му, за да посрещне тласъците един след друг.

Изведнъж удоволствието й стигна кулминацията и тя избухна, крещейки името му отново и отново.

— Лили — извика и той и се стовари до нея. Гърбът му се повдигаше, докато се мъчеше да си поеме дъх.

А Лили изобщо не можеше да диша. Можеше само да се носи в безтегловност, цялото й тяло потрепваше от затихващи спазми. Нежно го погали по рамото, усети върху дланта си влагата от потта му, биенето на сърцето му до нейното, в нейното.

Най-накрая, когато дишането им се успокои, Ейдън целуна ръката й и се изтърколи от леглото. Тя се зави с чаршафа и се загледа в него, когато той коленичи да стъкне жарта и да засили огъня. Беше все така гол и тя не можеше да не се възхити на атлетичния му гръб и на дългите крака. Кожата му лъскаше бледозлатиста.

Погледна я подсмихвайки се през рамо.

— Какво виждаш, Лили?

Лили се разсмя.

— Разхождаш се гол. Ако реша да погледна…

— Ами погледни, де, харесва ми да ме гледаш така.

Изправи се пъргаво и седна в долния край на леглото. Загърна се през кръста с едно одеяло. Взе единия й крак, сложи го върху бедрото си и започна със сръчните си пръсти да масажира свода и глезена. Движенията му бяха нежни и ритмични като музика и тя едва не замърка от удоволствие, затваряйки очи.

— Извини ме, бях… груб тази вечер. Желаех те. През целия ден мислех за теб. Бях абсолютно отвеян.

Лили поклати глава.

— Хареса ми, всичко ми хареса. И аз те желаех. Безумно.

Пръстите му се плъзнаха върху петата й — леко и чувствено.

— Лили, защо не се омъжи пак?

— Разказах ти какъв беше бракът ми с моя съпруг. Не искам никога повече да преживея същото.

— Не всеки мъж е такъв.

— Нима? Е, още не съм срещнала по-различен мъж, не и такъв, за когото бих се омъжила.

Само Ейдън беше наистина различен, но те никога нямаше да се оженят.

— Сигурно си имала обожатели.

— Нима?

Озадачена от неговия тих, напрегнат тон, Лили отвори очи и го погледна.

— Не ти ли е хрумвало, че можеш да се омъжиш за Фреди Басингтън?

Фреди Басингтън. Лили осъзна, че почти не си го спомня, нито пък неприятностите, които причини между нея и Ейдън.

Ейдън позамълча. Лили затвори очи и почувства как нежно я по гали по косата.

— Прости ми, Лили — каза най-накрая.

— Да ти простя ли?

— Прости ми, че рових в бюрото ти, без да ти кажа, че търся писмата на Фреди. Съжалявам, че не ти вярвах. Бих искал да ми вярваш и да ми се довериш.

— О, Ейдън — каза Лили с кротка усмивка. — Прощавам ти. И как да не ти простя, след всичко, което направи за мен? А колкото до доверието… казах ти и преди. Страхувам се, че не зная как наистина да повярвам на някого.

Ейдън въздъхна и притисна устни до косата й.

— О, Лили! Каква прекрасна двойка сме…