Лоръл Маккий
Една палава нощ (18)

Седемнадесета глава

— Ако почакате тук, господине, веднага ще известя мадам Мари — каза домашната прислужница и направи реверанс. Постави на масата поднос с вино и закуски и забързано излезе от стаята.

Ейдън си наля чаша превъзходно бургундско и се огледа. Домът на мадам Мари на улица „Сеймор“ не беше нито като обикновените публични домове, нито евтин бордей, а заведение без излишна показност и предлагаше образцови услуги. Допускаха се само онези, за които се знаеше, че могат да си позволят солените такси.

Но Мари също така знаеше какво става в лондонските подземия. Имаше шпиони във всеки квартал. Беше една от най-ценните приятелки на Ейдън и жена с връзки за каквито на него и през ум не би му минало преди.

Това обясняваше защо му беше разрешено да чака тук, в нейната лична всекидневна, където се канеха само най-привилегированите й клиенти.

Ейдън разглеждаше с интерес мебелите от тъмно дърво с дърворезба и тапицерия от тъмночервено кадифе, в хармония с тапетите и тежките завеси на прозорците, които пазеха от любопитни погледи. Както в цялата къща и тук цветовете бяха с нюансите на нощта — наситени и екзотични, но не и подбрани с лош вкус. Като се изключи колекцията от порцеланови фалоси на полицата над камината и еротичните картини на стените, беше къща като всяка друга.

Ейдън се загледа в серия от три сцени. Първата изобразяваше жена само с чорапи и смачкана долна риза, кацнала на табуретка, и мъж със смъкнат до коленете панталон между краката й. На втората жената се подпираше на табуретката и мъжът я обладаваше в тази поза. А на третата жената налагаше с камшик мъжа отзад, а отпред друга жена му помагаше да мастурбира. И на трите картини мъжът явно много се забавляваше.

— Колко елегантно — разсмя се Ейдън.

Вратата на всекидневната се отвори, прошумоля фин сатен и полъхна аромат на тежък люляков парфюм.

— Харесват ли ти? Пристигнаха миналата седмица от Франция. В Париж вършели добра работа. Намислила съм си след някой и друг ден да ги преместя в салона, та всеки да им се порадва.

Ейдън се обърна и се усмихна на високата, червенокоса жена.

— Здравей, Мари. Твоите произведения на изкуството са изключителни както винаги.

На начервените й устни цъфна огромна усмивка. Затича се през стаята и метна ръце на врата му.

— Ейдън, скъпи! От цял век не сме те виждали. Момичетата бяха ужасно тъжни без теб.

Ейдън се разсмя.

— Едва ли са имали време да тъгуват за мен.

— Ах, ами, да, намирам им работа. Не че мога да ги спра да питат за теб всяка вечер. На мен също ми липсваше. Е, намери ли си почтено момиче? Ще те вкара ли в правия път?

Ейдън си помисли за кротките, тъмни очи на Лили, за нейните нежни, бели ръце… и за ласките на тези ръце.

— Тъкмо напротив. Но напоследък съм малко зает.

— Стана ми интересно. Ела, любов моя, седни. Пийни още вино и ми разкажи какво те води при мен. Има още няколко часа, преди тук да стане доста напечено.

— Всъщност дойдох да те помоля за услуга, Мари.

Тя седна до камината и вдигна краката си с обувки с високи токчета на тапицирана с гоблен табуретка, а той се настани срещу нея.

— Разбира се, Ейдън, любов моя, за теб всичко. След онова, което направи за Сали миналата година, винаги ще съм ти благодарна.

— Трябва да открия човек на име Том Бомон. Дали го познаваш?

Ръката на Мари замръзна, както поднасяше чашата вино към устните си.

— Ама каква работа може да има джентълмен като теб с такъв боклук?

— Носи неприятности на мой близък човек.

Точно както и той самият… и сега трябваше да оправи нещата.

— Отмъщение ли търсиш? — Мари гаврътна чашата си и поклати глава. — Няма да си първият. Бих те посъветвала да се откажеш.

— Не мога, Мари — обясни Ейдън с тих и леденостуден глас. — Искам той да изчезне.

— Не само ти искаш, всеки го иска. Преди да го изпратят на заточение, вършеше познатите неща. Кражби, джебчийство, фалшиви документи, изнудване, контрабанда. Където не го търсиш, там никне.

— А знаеш ли, че се е върнал?

— Да, знам. Всички знаят. Нямаш представа колко крадци и проститутки се изпокриха в миши дупки, откакто Хубавеца Том Бомон е отново в Лондон. Мислехме си, че завинаги сме приключили с него. — Мари го погледна хитро. — Този приятел, когото си тръгнал да защитаваш… жена ли е?

— Да.

— В такъв случай сигурно много я е наранил.

Ейдън рязко кимна, спомняйки си предпазливостта, която постоянно се таеше в очите на Лили, болката, която се стараеше да крие.

— Няма да му разреша отново да я погубва. Заслужава много по-добра съдба.

Заслужаваше и нещо по-добро от Ейдън. Много по-добро.

— Благородна дама ли е?

Той завъртя празната чаша в ръцете си, загледан в картините.

— Майка ти е притежавала този дом, преди да стане твой, нали, Мари?

Тя кимна и като че ли не забеляза ненадейната смяна на темата.

— Купила е сградата с договор с месечни вноски за деветнадесет години, когато открила „френски“ публичен дом. Но тогава този квартал не е бил особено приличен. Беше изпечена хитруша. Но аз, разбира се, трябваше да разнообразя обстановката и дейностите. Вкусовете днес са много по-капризни.

— Тя не се ли казваше Джозефин?

— Точно така. — Мари се засмя. — Много носталгично си настроен тази вечер, любов моя. Какво има?

— Мисля, че майката на жената, която се опитвам да защитя, някога е работила тук.

Мари отвори широко очи.

— Тъй ли? Тогава сигурно съм била дете.

— А спомняш ли си някаква французойка?

— Повечето от момичетата обичаха да казват, че са французойки.

— Но тя наистина е била французойка, много сръчна с камшика. Имала е дъщеря горе-долу на твоята възраст.

— Сандрин! — извика Мери. — Сигурно е тя. По онова време друга, освен мама, нямаше дете. Сандрин беше истинска красавица, с тъмни очи и много бяла кожа. Беше изключителна с камшика. Жалко, че пушеше опиум. Опиумът отнасяше в гроба много от момичетата. Никога не съм го докосвала. Та значи познаваш дъщеря й?

— Лили. Бомон я заплашва.

— Той е ужасен подлец. Спомням си Лили — кротко момиченце, мълчаливо. Избяга, след като майка й почина. — Мари се смръщи, докато си наливаше още вино. — Все пак беше една от нас, няма две мнения по въпроса. Не бива да оставяме негодник като Бомон да я повлече.

— Знаех си, че ще се съгласиш с мен, Мари.

Тя отиде до писалището си и написа нещо на листче.

— Ето ти един адрес. Иди там и говори с Пайкър, работник е на доковете. Той може да ти помогне. Но после те моля да ми съобщиш какво си разбрал. И аз имам зъб на Бомон.

— Благодаря, Мари. — Ейдън прибра листчето в джоба си и целуна приятелката си по напудрената страна. — Обещавам ти… ще го хвана.

Мари му се захили.

— Тя е голяма късметлийка, Ейдън, любов моя. Кажи й, че си спомняме нейната майка. И ако някой ден има нужда от работа…

Ейдън си представи грациозния жест на Лили, която въртеше камшика много по-умело, отколкото жената на картината можеше да си мечтае, и се разсмя.

— Ще натрупаш богатство с нея, Мари. Но възнамерявам да пазя талантите й за себе си поне за известно време…

* * *

— Ей, ти, хубавецо! Не търсиш ли компания?

Ейдън се обърна и видя момиче, което беше се облегнало на ниския зид покрай калния бряг на реката. Беше ниско и слабичко, кожата му сивееше под грима, косата му представляваше рошави, избеляло жълти кичури. Носеше подкъсена рокля от мърляв бял муселин и вехт шал, който едва я покриваше.

Беше твърде малка, за да се скита по опасните докове и да си търси клиенти. Ейдън си спомни какво му разказа Лили за нейното детство, как е избягала, за да не стане проститутка, но се озовала на улицата и, умирайки от глад, започнала да краде. На мястото на това момиче можеше да бъде Лили, по-скоро щеше да бъде, ако негодникът, когото търсеше, беше си казал последната дума.

Това го насърчи още повече да намери Том Бомон и да го унищожи.

Усмихна се любезно на момичето.

— Не търся компания, скъпа, а малко информация.

То се намръщи и се загърна по-плътно с шала.

— Каква информация?

Ейдън извади пари и протегна ръка към нея. Лицето й светна.

— Търся един, който работи с драга. Казва се Пайкър.

— Че за какво ти е притрябвал? — попита тя, вторачена в парите.

— Казаха ми, че знае нещо, което много искам да разбера.

Момичето облиза устните си.

— Още е на брега. Рано е да излезе в реката. Като тръгнеш натам, ще стигнеш под моста. На първата лодка е.

— Благодаря. — Ейдън й подаде парите и тя бързо ги мушна в деколтето си. — Дали не познаваш случайно мъж на име Том Бомон?

Очите й се разшириха и тя поклати глава като обезумяла.

— Не го знам. Гледам моята си работа и ти си гледай твоята.

Ейдън кимна и се запъти покрай брега на реката. Ботушите му се просмукаха с кал и помия, донесена от ниския прилив. Както каза момичето, още беше рано да се излиза в реката. Всички лодкари, които си изкарваха прехраната, като изтегляха трупове и всякакви отломки, замърсяващи Темза, работеха на лодките си или поправяха траловете си. Наблюдаваха го с безразличие. Хората идваха на доковете да търсят какво ли не и те бяха виждали какво ли не.

Няколко улични хлапета ровеха с прътове в калта да намерят нещо. Смрадта от реката се смесваше с тази от стари канали, които се изливаха в нея, и тук вонята беше нетърпима. На мръсните, тухлени стени бяха залепени обяви за изчезнали хора или описания на извадени от водата.

Ейдън не обърна внимание на всичко това, преследвайки целта си. Намери лодкаря Пайкър под моста, точно както каза момичето. Беше мършав, по-млад, отколкото очакваше Ейдън, лицето му почти не се виждаше от гъстата брада, а кожата му беше загрубяла от годините, прекарани в реката. Беше нахлупил шапката си до веждите.

— Ти ли си Пайкър? — попита Ейдън.

Мъжът не прекъсна работата си, нито пък вдигна поглед.

— Кой пита?

— Изпраща ме Мари. Каза, че навярно знаеш нещо, което ме интересува.

Пайкър се изсмя.

— Хайде де, че какво ще иска човек като теб от мен?

— Искам да открия Том Бомон. Казаха ми, че може би знаеш къде е.

Мъжът сепнато вдигна поглед към Ейдън и изпусна мрежата, която кърпеше. Ейдън се досети, какво ще стане секунда, преди мъжът изведнъж да хукне. Но Ейдън беше по-бърз. Догони Пайкър в подножието на стълбището към моста. Сграбчи го и му стовари юмрук в лицето.

— Не искам неприятности! — извика Пайкър. — Вече нямам нищо общо с Бомон. Работя за моя сметка.

— Тогава защо избяга? — Ейдън здраво го държеше. — Къде е той?

— Не знам!

Ейдън се накани да го удари пак и Пайкър се предаде.

— Е? — подкани го Ейдън.

— Рекох му, че повече няма да му работя — изломоти Пайкър. — Но снощи дойде тук да си търси хора за банда.

— С каква цел?

— Да оберат златарски магазин. Май му трябват бързо пари.

— Защо?

— Не знам, кълна се! Само това знам. Ама братовчед ми Ралф се хвана с него, глупакът му с глупак. Можеш да измъкнеш нещо от него.

— Тогава ми кажи къде да намеря този братовчед и приключваме. Но ако ме лъжеш, обещавам ти, горчиво ще съжаляваш. Зъл противник съм, също като Бомон.

Пайкър кимна и лицето му стана пепеляво.

— Не лъжа, кълна се. Не искам неприятности.

Щом се сдоби с информацията, Ейдън излезе от доковете и се запъти да търси този Ралф в Съдарк. Беше време и той да си събере „банда“.

* * *

Нощта беше странно тиха. Тесните, мръсни улички на този пренаселен квартал обикновено се оживяваха с падането на мрака и загъмжаваха от пияници, проститутки, крадци, които се бореха да оцелеят още няколко часа. Но такива хора явно имаха изострени инстинкти и долавяха кога положението става напечено и знаеха как да се покрият. Тази вечер само няколко души се щураха в сенките и капаците на прозорците бяха затворени.

Ейдън се промъкна покрай един ъгъл и излезе на малко по-широка улица с магазини от двете страни, повечето еврейски, тъй като евреите нямаха избор и трябваше да се заселят в такива квартали. Тези магазини също така здраво се залостваха, но от златарския, който Бомон възнамеряваше да ограби според Пайкър, се процеждаше ивица светлина под вратата. Владееше пълна тишина.

Ейдън хвърли поглед към улицата и забеляза някакво движение до стената на другия магазин. Там се спотайваха полицай Морис и неговите хора в очакване на сигнал. Полицай Морис беше съобщил два или три пъти ценна информация на Ейдън, преди да замине за Антилите, и сега Ейдън му връщаше многократно услугата. Залавянето на Бомон щеше да го издигне в служебната йерархия… ако излязат благополучно от това положение и останат невредими.

Ейдън погледна към прозорец на втория етаж на къща от другата страна на улицата, където на лунната светлина проблясваше стомана. Ник наблюдаваше оттам със зареден пистолет, но още не беше дал знак, че Бомон и бандата му са се появили. Ейдън извади своя пистолет и се подготви за стрелба, беше напрегнат, докато чакаше.

Том Бомон беше наранил Лили за последен път. Ейдън възнамеряваше да приключи завинаги със случая Том Бомон.

Внезапно нощната тишина беше нарушена от трясък, който дойде откъм уличката зад магазина. Запалиха се светлини, боят започваше.

Чуха се изплашени викове и пронизителен женски писък. Ейдън се втурна към входната врата на магазина и я отвори с ритник.

Полицаят го последва в тъмния магазин. Задната врата беше отворена и тясното стълбище към горния етаж беше осветено. Шумът идваше оттам — поток от викове, тупурдия и чупене на стъкло. Ейдън изтича нагоре и попадна сред хаос от преобърнати мебели, разпилени по пода пари и изпочупена стъклария. Две жени се бяха сврели в един ъгъл, треперещи от страх пред двамата мъже, застанали пред тях, а третият, облечен с дълга, черна пелерина, се биеше с бастун, чиято дръжка представляваше скелет.

— Бомон — извика Ейдън и насочи пистолета. Кръвта му кипна, като се изправи най-накрая лице в лице с негодника. Щеше да си плати за онова, което беше причинил на Лили.

Том бавно се обърна, пусна злочестия златотърсач и той рухна на пода. Едни тъмносини очи блеснаха като въглени на съсипаното лице, цялото в белези, когато Том погледна Ейдън и се усмихна ужасяващо. Ейдън съзнаваше, че зад гърба му има двама мъже, съзнаваше, че се бият, но в момента битката беше между него и Том Бомон.

— Ах, ти ли си бил, дендито на Лили — разсмя се Бомон. — Трябваше да се досетя.

— С теб е свършено, Бомон — каза тихо Ейдън. — Можеш да се предадеш и всичко да приключи мирно.

— Едно време така ме хванаха — отговори Бомон. — И виж какво стана. Повече няма да се дам.

Бомон се отдръпна от своята жертва на пода и хвърли бастуна. Просветна метал и той извади камата си. Двамата с Ейдън започнаха да се дебнат. Ейдън направи знак на полицая да не се намесва. Битката беше негова и колкото по-малко хора пострадат, толкова по-добре.

Изведнъж Бомон се захили отвратително и се хвърли да намушка противника си, като че ли не го интересуваше, че Ейдън е насочил пистолет към него или че около тях имаше цял отряд мъже, които чакаха да го закопчеят. Бомон нададе гърлен вик, но Ейдън се изплъзна, нападна разбойника и го притисна до стената със серия удари и ловки маневри, докато гневът се надигаше у него като кървавочервен прилив.

Не обръщаше внимание на ожесточените удари на Бомон, не забеляза и кръвта, която се процеждаше от ръката му. Бомон успя да препъне Ейдън и падайки, той го повлече със себе си. В боя, който сякаш продължи час, но всъщност трая секунди, те се счепкаха за пистолета на Ейдън. Ейдън рязко изви ръката на мъжа и пистолетът издрънча на пода. Въздухът натежа от миризма на кръв и пот и тогава Ейдън осъзна, че е пълно с мъже, които викат, и ридаещи жени.

Хвърли се, сграбчи пистолета и тъкмо когато Бомон посягаше към гърлото му, го удари с дръжката по главата. Един път, два пъти, докато Бомон не изпадна в безсъзнание.

Ейдън скочи на крака и се загледа в проснатия мъж. Спомни си пребледнялото, изплашено лице на Лили и гневът, който беше започнал да се уталожва, го обзе отново. Наведе се да ритне Бомон, но някой го хвана здраво за ръката и го дръпна. Извърна се и видя Ник, който го държеше, а в това време полицаите се трупаха около Бомон.

— Ейдън, свърши се — каза Ник.

Ейдън потърка лицето си и се почувства изтощен. Свърши се… Лили беше спасена. Спасена от Бомон.

Но никога нямаше да се спаси от Ейдън или той от нея.