Лоръл Маккий
Една палава нощ (17)

Шестнадесета глава

Лейди София Хънтингтън внимателно проучваше картите, които й се бяха паднали. Нелоша ръка, но не и дотам добра, както би предпочела. Късметът, който обикновено я съпровождаше на игралната маса, тази вечер й изневеряваше.

Дали пък не беше разсеяна.

София надникна над ветрилото от карти през обточените с мъниста прорези на маската си и се вгледа в мъжа срещу себе си. Доминик Сен Клер. Знаеше, че е той, макар също да носеше маска — ивица черна коприна без украса през изваяното му лице. Никога не беше виждала друг мъж с коса като чисто, разтопено злато, с толкова елегантни рамене, на които фракът стоеше също толкова елегантно. Очите му, тъмнозелени като листак през лятото, без всякакъв друг нюанс, също се взираха в нея, от което дълбоко в нея нещо запърха нервно.

„Нищо чудно, че на родителите ми не им е приятно да ходя на театър“ — помисли си тя нацупено. Един поглед към такова богоподобно същество и тя повече нямаше да може да понася своите превзети, бледи, одобрени от родителите ухажори.

Пък и опропасти концентрацията й. Точно това не биваше да й се случва. Не и когато най-накрая се изплъзна от бдителността на семейството си и се промъкна в „Прищевките на дявола“ с поканата на братовчед си Бил. Щеше да бъде почти невъзможно да дойде пак, така че трябваше да се забавлява максимално тази вечер.

Но сигурно щеше да дойде по-рано, ако знаеше, че Доминик е един от собствениците на клуба. Прекалено много мислеше за него след онази мимолетна среща в парка.

— Е, мадам? — попита той със своя дълбок, равен глас на актьор. Усмихваше се едва-едва и устните му бяха изненадващо закръглени и чувствени за мъж.

София, която на карти беше толкова добра, отчасти защото се научи до съвършенство да отгатва по лицата на хората мислите им, изобщо не можеше да разбере какво означава тази усмивка. Силна ръка ли държеше? Или флиртуваше с нея?

София отново сведе поглед към своите карти.

— Още две, моля.

Доминик изтегли две карти от тестето и ги плъзна към нея през масата с червена драперия. Имаше красиви ръце с гладка кожа и лек слънчев загар, с изящни пръсти, създадени да жестикулират на сцената или да въртят меч.

Или да се плъзват с нежна ласка по женската кожа, в което бил истински експерт, както беше дочула.

София потисна една инстинктивна тръпка, като си представи неговата ръка върху тялото си, и се помъчи да забрави, че той е тук, съвсем близо, и я наблюдава. Тъкмо беше заложила последния остатък от сумата, която й отпускаха всяко тримесечие, и сега не можеше да си позволи да отвлича вниманието си. Бавно обърна новите карти и едва не изстена.

Късметът наистина я беше изоставил тази вечер.

Постави картите си на масата, надявайки се да стане чудо и неговите да са по слаби. Тази плаха надежда се изпари, когато той свали своите карти.

— Отново печелите, господине. Изглежда нейно благородие Сполуката е благосклонна към красив мошеник, както всяка жена.

Доминик се разсмя и смарагдовите искрици в очите му почти си струваха загубата.

Почти. София се нуждаеше от тези пари.

— Простете, мадам — каза той. Събра разпръснатите карти от другия край на масата и ги разбърка лениво в тестето. — Не ми е приятно да бъда неучтив към дама. Още една игра? Нейно благородие Сполуката често е непостоянна.

София поклати глава, изпълнена със съжаление. Копнееше да играе пак и да си върне парите. Точно това много често й навличаше главоболия — натрапчивата мисъл, че при следващото раздаване късметът й ще се обърне. Също толкова горчива беше мисълта, че ще се лиши от компанията на Доминик. Никога не беше изпитвала такова удоволствие да загуби на карти, както с него.

Но нямаше какво да заложи. Носеше обеците, колието и клипсовете за коса с диаманти и оникс на баба си, за да са в тон с черната атлазена рокля, и майка й положително щеше да забележи, ако изчезнат.

— Приключих за тази вечер, господине — каза тя. — Но си признавам, че никога не съм се забавлявала толкова много, при положение че губя. Нищо чудно, че клубът ви се радва на такъв успех.

Той леко наклони глава, докато се вглеждаше с интерес в нея, а очите му ставаха по-тъмни.

— И откъде знаете, че съм собственик на клуба?

София се усмихна, наведе се по-близо до него и като сложи ръце на масата, поглади с върха на пръста си една карта. О, да, той пробуди у нея лукавия изкусител.

— Никак не е справедливо, нали? — отбеляза той, а в гласа му се долавяше смях. Смях и нещо по-двусмислено, нещо, което София не можеше да разгадае. — Аз не знам нищо за вас, освен че на игралната маса сте ожесточен противник.

Пръстите му се плъзнаха върху ръката й. Беше леко докосване, дразнещо, изпитващо, кожата му хладнееше през дантелените ръкавици. Но на София й се стори все едно пламък близна ръката й — изгарящ и ужасяващ. Трябваше с усилие да си наложи да остане спокойна, да не скочи и да не побегне с писък от салона. Никога не беше изпитвала нещо подобно. Беше едва ли не… вдъхващо страх.

Докосна с върха на езика пресъхналите си устни, а той отдръпна ръката си.

— Хм… какво искате да знаете?

Мъжът сви вежди изведнъж, сякаш през лицето му мина сянка.

— Всичко.

Въздухът помежду им сякаш завибрира. София гледаше Доминик като хипнотизирана. Играта, която започна толкова безгрижно и весело, така предизвикателно, се превърна в нещо много повече. Нещо, което изобщо не разбираше.

Искаше да срещне Доминик Сен Клер тази вечер. Някакъв импулс я принуждаваше да го търси, след като го видя в парка и се почувства така странно привлечена от него. Но сега… сега се изплаши от онова, което той пробуди у нея.

А София никога не бе изпитвала страх.

— Ела с мен — каза той. Изправи се, столът му с позлата изскърца, когато го бутна назад, и я хвана за ръка. Неговите спокойни, изискани и чаровни маниери изведнъж станаха груби и тя зърна хищната природа зад неговата романтична красота. И това я изплаши дори повече.

Но не намираше сили да дръпне ръката си. Не намираше сили да се извърне и да побегне, както много й се искаше. Нещо у нея копнееше за неговия допир. Доминик беше толкова безумно различен от всичко познато, от всяка условност, в която я оплитаха нейните родители, от всеки предпазлив ухажор и всички тесногръди очаквания. Нещо у нея зовеше тъмната й страна, която винаги я подмамваше на места като „Прищевките на дявола“, при игралните маси и големите залози. Някъде дълбоко в своята същност двамата бяха съвсем еднакви. Почувства го с ужасяваща увереност, когато го погледна в зелените очи. И го остави да вземе ръката й и да я поведе през претъпкания салон.

Беше късно, шампанското се лееше на воля и подклаждаше все по-силен смях.

Дамите се облягаха на раменете на своите кавалери, докато те наблюдаваха бясното въртене на рулетката, долиташе и музика от балната зала. Но това не я вълнуваше, беше само ехо. Единствената реалност бе ръката на Доминик върху нейната. Какво безумство я обхвана?

Къде беше той през всичките тези дълги, монотонни месеци и години от нейния живот?

Поведе я надолу по стълбите, покрай мъже и жени, които по двойки се подпираха на парапета и си шепнеха. Стигнаха студеното, мраморно фоайе, където по-рано същата вечер беше минала горделиво покрай намръщения иконом. Сега го нямаше и само тишината на нощта владееше след шумната веселба горе.

Доминик отвори една полускрита в стената врата и дръпна София след себе си. Когато вратата се затвори, ги обгърна тъмнина. Само слаб отблясък се процеждаше от прозорец, разположен нависоко. София се облегна на вратата и видя, че се намираха в нещо като миниатюрна всекидневна, претрупана с тежки мебели, което си личеше от техните очертания.

И тогава Доминик сложи длан над главата й, неговото топло, стройно тяло се притисна до нейното и тя виждаше вече само мъжа до себе си. Той махна маската си и я захвърли на пода. Лицето му беше сухо, безизразно, очите му проблеснаха, като погледна към нея. София си помисли, че навярно е ослепителен в ролята на Хамлет. Нищо чудно, че дамите се тълпяха в неговия театър.

— Коя си? — попита с нисък, груб глас.

София мъчително преглътна.

— Просто жена, която обича добрата игра на карти.

— Какво друго обичаш?

Нежно прекара пръсти по брадичката й. София потръпна и той докосна леко страната й.

Когато тя усети, че докосва края на маската й, отдръпна главата си. Някакъв мимолетен проблясък я върна към реалността. Беше авантюристка, вярно е. Нещо я тласкаше да търси места като това, да намира игрални зали, клубове, нощни локали, които нямаха нищо общо с нейния ограничен свят.

Освен това си спомни колко мрачно погледна Доминик братовчед й Ейдън в парка. Не харесваше семейството й. Не биваше да узнае коя е.

Той отдръпна ръката си от маската й и се заигра с обецата й и с къдрицата, изплъзнала се върху нежното й ухо, прилично на раковина. След това го докосна с устни и София ахна, стъписана от усещането, което предизвикаха горещата целувка и неговият дъх. Коленете й омекнаха и тя се залепи за вратата.

Устните на Доминик продължиха да я докосват надолу по шията с леко, гальовно пощипване, след което поглаждаше местенцето с език. София се вкопчи в раменете му, за да не падне, и почувства силните му мускули под пластовете тъкан. Никога не беше изпитвала нещо подобно. Никоя от целувките, с които нейните поклонници я преследваха сред дърветата и градините по време на балове, не можеше да се сравни с тази. Винаги бе готова да се изсмее на подобна абсурдна ситуация. Но тази целувка…

Неговото докосване я накара да пламне, да се почувства за пръв път жива и чувството беше възхитително. Дори еуфорията от печеливши карти не въздействаше на сетивата й по този начин.

Доминик простена и тя усети как той се притиска още повече към нея. Повдигна я, като я обгърна през талията.

— Коя си? Откъде те познавам? — попита дрезгаво, целувайки ъгълчето на устните й. — Кажи ми.

София завъртя глава като обезумяла. В този момент мислите й изгубиха яснотата си, не можеше да си събере ума. Изплаши се, че ще му изкрещи името си.

— Кажи ми — прошепна пак той и целуна другото ъгълче на устните й. — Трябва да знам.

— Аз съм никоя.

С върха на езика си мъжът очерта долната й устна. Неговите устни допряха нейните и той я целуна страстно, жадно, езикът му търсеше нейния, за да се слеят.

София впи нокти в раменете му. Тази целувка определено не беше като другите, които беше получавала! Онези непохватни милувки на младите мъже, които я опипваха тайничко, но се страхуваха от нея, по никакъв начин не бяха я подготвили за Доминик Сен Клер. Той беше силен мъж, изискваше онова, което желаеше, и беше ненадминат в целувките.

Той се откъсна от устните й, очите му просветваха яркозелени в сумрака.

— Кажи ми — настоя.

И София искаше да отговори, да му каже името си и да чуе как го произнася с неговия божествен глас. Но тогава този скъпоценен миг ще бъде помрачен. Нямаше представа защо Доминик мрази нейния братовчед. Знаеше само, че не иска никой да я поглежда по този начин. Не искаше желанието му да се помрачава от омраза.

Този момент беше единственият, който щеше да преживее с него.

— Не — отговори тя, черпейки сили от непоколебимото си убеждение, че трябва да му попречи да разбере коя е. Да му попречи да разбере какво означава за нея целувката му. — Аз съм никоя. Пусни ме да си отида.

Той я хвана още по здраво за талията.

— Няма — отвърна с глас, приличен на тихо ръмжене, подсказващо упорство. — Тъкмо те открих.

София изпита ненадейно отчаяние, искаше да изчезне, да не се поддаде на властта, която имаше той над нея, и завъртя глава като обезумяла.

— Моля те, Доминик…

— Не! Трябва да ми кажеш коя си.

— В такъв случай извини ме — прошепна тя. — Толкова много съжалявам.

Той се отдръпна от нея.

— Да те извиня ли?

София пое дълбоко дъх и го удари силно с коляно в чатала. Едно време нейната стара бавачка й бе разправяла как да постъпи, ако иска да избяга от някой мъж, но София не беше сигурна дали ударът ще я спаси. Обаче Доминик нададе агонизиращ вик, пусна я и се свлече на пода.

Абсолютно ужасена от себе си, София едва не коленичи до него. Той я нарече с най-нецензурни имена, зареди една след друга най-мръсните ругатни, които бе чувала, и тя осъзна, че трябва да побегне на мига, докато не е станало късно.

— Много съжалявам — извика и отвори вратата. Остави я да се затръшне и се затича към входа толкова бързо, колкото можа с високите токчета. Във фоайето нямаше жива душа и на улицата попадна на двуколка.

Щом се озова на сигурно място в купето, София дръпна маската и скри лицето си с треперещи ръце.

— О, небеса — прошепна и започна да й се повдига. — Какво направих?