Лоръл Маккий
Една палава нощ (15)

Четиринадесета глава

От дълго време Лили не беше стъпвала на нощния пазар в Ламбът. Не ставаше въпрос само за години, но за нещо много по-дълбоко, нещо невидимо. Беше станала различна личност от последния път, когато дойде тук. Беше се помъчила да забрави.

Но сега, криволичейки по тесните улички, разбра, че в действителност никога не е забравяла. В душата й се спотайваше някогашната Лили, онази, която идваше на пазарището, за да открадне хляб или да изпроси един шилинг. Старите навици веднага излязоха наяве, щом някой я предизвика.

Придърпа износения плетен шал върху раменете си и се погледна в прашната витрина на един магазин. Беше скрила косата си с боне и носеше избеляла кафява рокля, която купи от една от слугините. Лицето й изглеждаше бледо и изопнато. Не й личеше, че е нервна. Но чувстваше, че всеки момент ще се пръсне на стотици парчета.

Том Бомон наистина се беше върнал. Миналото й се стовари върху нея с унищожителна сила. И заплашваше да разсипе семейството й.

Лили никога нямаше да разреши това да се случи. Спомняше си какво е да се бие, какво е да рови в мръсотията, за да брани своето. Можеше отново да го направи. Бомон ще съжалява, че някога я е срещнал.

Но не можеше да не изпитва дълбоко в себе си вледеняващ страх. Избликна щом видя Том в суматохата около бара и си спомни всички мъчения, които беше понесла от него. Преживяното се бе наслоило у нея и я смазваше. Никога не беше се чувствала толкова самотна, дори когато майка й умря и тя избяга от мадам Джозефин.

Но тогава нямаше какво да губи, поне не толкова много.

Бомон държеше Джеймс, любимия й малък брат, но негодникът искаше Лили. Затова щеше да отиде при него.

Загърна се още по-плътно с шала, макар да знаеше, че няма да я стопли. Нищо нямаше да я стопли, докато Джеймс не е в безопасност и Том Бомон не изчезне. Мина покрай мъж и жена, които се караха, и влезе в пазара, като се вглеждаше във всяко лице, във всяка сянка, търсеше Том.

Пазарът в събота вечер в Ламбът позволяваше на жените да накупят малко продукти, преди мъжете им да пропият надниците си в кръчмите покрай пристанището. Сега на пазара бяха подредени дузини разнебитени сергии, осветени със свещи или газени лампи. Виковете на търговците „Кестени, двадесет за пени“ и „Три ярмутски херинги за пени“ се носеха над глъчката от пазарлъците, крясъците на децата и смеха на проститутките, които се шляеха между сергиите.

Миризма на печени кестени, пържени картофи, евтин джин и мръсни тела изпълваше душния въздух.

Не беше най-злощастното място, на което е попадала Лили, и тълпата съвсем не беше от най-отчаяните хора.

Изведнъж Лили почувства, че някой я дърпа за полата. Обърна се и видя момиченце с мърляво лице и сива рокля, цялата в кръпки. Гледаше нагоре към нея с очи като на старица и Лили позна момиченцето от парка.

— Ти ли си Лили? — попита то.

— Да, аз съм.

— Ела с мен.

Детето се обърна и се шмугна в тълпата, без да поглежда дали Лили го следва. Поведе я извън осветения пазар към плетеницата от тесни улички с мръсни стени от двете страни и провесено пране между къщите. Тук-там от прозорците надничаха призрачни лица и Лили чуваше врява от пиянски кавги, жалостиво котешко мяукане, плясък на шамари.

Лили попипа тайния джоб, пришит на талията на роклята, и почувства тежестта на пистолета, скрит там.

Момиченцето спря пред една полуотворена врата.

— Тук — каза то и протегна ръка. Лили пусна монета на дланта му и то изчезна.

Лили надникна вътре. Приличаше на долнопробна кръчма, където се напиваха с евтин джин. Представляваше голяма стая с груб, дървен тезгях и няколко маси, осветена от пушещи лампи. Мъже и жени лениво седяха по столовете, тихият шепот се нарушаваше от кръчмаря, който настояваше да се плати сметката, или от нечие вайкане за още джин.

Щом Лили влезе, миризмата на мръсни тела и на джин я удари в носа и едва не я задави. Но се долавяше и още някакъв мирис — по-сладникав, по-упоителен и по-коварен — на опиум. Зави й се свят и й се повдигна.

— Значи все пак дойде, Лили? — чу гласа на Том и като се обърна, го видя седнал на стол до стената, с крака, обути в ожулени ботуши, върху масата. — Взех да се кахъря.

С ръка върху пистолета Лили бавно се приближи. Каза си, че вече не е дете, за да овладее стария страх. Този мъж нямаше власт над нея, наистина нямаше.

Но като видя тези пламтящи черни очи, толкова животински под гъстите черни вежди, и бастуна с черепа до ботушите, пак изтръпна от смъртна уплаха. По някаква причина си помисли за Ейдън. Искаше й се да беше до нея с неговото мълчаливо, измамно многообещаващо присъствие.

Като отблъсна това глупаво желание, застана пред Том. Ейдън не биваше никога да научи, както и семейството й. Това беше нейната битка, ако изобщо имаше надежда да победи Том в неговата игра.

— Къде е Джеймс? — попита със заповеден тон.

— Е, хайде, Лили, така ли поздравяваш стар приятел? — рече Том. Извади нож от джоба и започна да си реже ноктите, усмихвайки й се. — Толкова отдавна не сме се виждали, трябва да си наваксаме. А за хлапака на Сен Клер не се тръшкай… горе е с едно от най-хубавите ми момичета.

— Какво искаш? Пари ли?

— Обиждаш ме, Лили, любов моя. Някога бяхме толкова близки. Не си ли спомняш?

— Така ли го наричаш? — попита остро Лили, като си спомни как този мъж я биеше. Как я заключваше в тъмния килер, когато не донасяше достатъчно пари в края на деня.

Някога, преди да бъде заловен и изпратен на заточение, Том държеше една от най-широките престъпни мрежи из вертепите на Лондон. Кражби, изнудване, проституция, контрабанда. Десетки като Лили в негова власт. Дори сега, белязан от годините под свирепото австралийско слънце, Лили усещаше тази ужасна власт. Отстъпи крачка и той бавно свали краката си на пода. Захили се.

— Беше едно от най-сръчните ми момичета, Лили — продължи той. — Умно и пъргаво. А виж се сега. Добре си се наредила, без да помислиш за мен. А пък аз те прибрах, след като майка ти умря. Не се държиш приятелски.

— Отвлече ме от улицата, когато избягах от мадам Джозефин.

— Дадох ти подслон! Иначе без време щеше да станеш обикновена улична курва. Но не съм тук да се препираме за миналото. Интересува ме настоящето. Дочух, че си другаруваш с шикозния син на някакъв херцог, и си помислих, че е време с теб да подновим старото си приятелство.

Лили го зяпна, цялото й тяло се напрегна и тя стана бдителна като диво животно.

— Какво искаш? — попита пак.

— Само да ми бъдеш, тъй да се каже, приятелка, Лили, след като имаш такъв късмет. — Том внезапно се усмихна, разкривайки редица развалени зъби и един преден от злато. — Твоят брат е много дружески настроен. Харесва моите момичета; схващаш ли. Дават му, от каквото има нужда.

— Стой далеч от него — викна Лили. — Сметките за уреждане са между теб и мен.

— Точно туй се надявах да речеш. Станала си много сладка, досущ майка си. А майсторка ли си като нея?

Лили потрепери от тона му, като че ли нещо слизесто я полази. Повече от всичко й се искаше да извади пистолета и да го застреля на място, право в самодоволното, грозно лице. Но да отиде в затвора за убийство, заловена в долнопробна кръчма, и осъдена на каторга, не беше добра перспектива. Трябваше да запази спокойствие.

Пък и си спомняше много добре, че беше сръчна с камшика.

— Не искаш ли да ти покажа? — попита тихо. С един удар щеше да го размаже…

Том се разсмя.

— Липсваше ми, сладка Лили. Толкова много можем да направим двамата с теб. Ще си изплета нова мрежа, ще си намеря нова работа тук в Лондон. Ти само ще ми помагаш.

— Значи искаш пари. Колко?

— Та между приятели говори ли се за пари? Пък и не искам само пари.

— Тогава престани с твоите игрички. Кажи какво точно искаш и ме остави да отведа Джеймс у дома — озъби му се тя.

Някаква шумна компания нахлу в кръчмата и я изпълни с врява. Алкохолният унес беше нарушен.

Един от мъжете, як, широкоплещест колос, смърдящ на тютюн, сграбчи Лили през талията, вдигна я във въздуха и я завъртя. Тя се стресна и го зарита, но той само се смееше и й залепи мокра целувка на шията.

Лили взе да скубе косата му и да се извива, за да се освободи. Старите инстинкти, които беше потискала толкова дълго, се събудиха и тя се биеше като хваната натясно улична котка. Изви се и го ухапа по ръката.

— Проклета кучка! — извика мъжът. Тръшна я на пода и я удари по лицето. Главата й се отметна и тя усети острия вкус на кръв. Това я разяри още повече.

През бученето в ушите смътно чуваше викове, крясъци, звън от чупене на стъкло. И сега й стана чудно, че след като от години се стараеше да живее скромно и почтено, за по-малко от месец попадна в два кръчмарски побоя. Но нямаше време да мисли, трябваше да действа по инстинкт, при това бързо. Трябваше да намери Джеймс и да го измъкне оттук.

Разяреният мъж замахна да я удари, но тя беше по ниска и по-пъргава. Ската се под масата, далеч от прекатурващите се тела и ритащи крака. Хвана една търкулнала се бутилка и разби дъното й, за да се снабди с оръжие.

Миризмата на урина, разлят алкохол и изгнил боклук тук беше по-силна. Усети и дъх на кръв. С опакото на ръката избърса устните си, видя, че се изцапа с кръв. Мъжете вече бяха притиснати до стените. Бързо огледа лицата им, но не забеляза Том Бомон.

Изглежда беше изчезнал в суматохата. Беше й ясно, че няма да мине дълго време, преди да се появи отново.

Изведнъж почувства, че някой я хвана за глезена и я затегли изпод паянтовото й скривалище. Претърколи се и с другия си крак се прицели в слабините му, но новият й нападател се отдръпна навреме.

— Какво прави сладурана като теб тук? — каза той и тя усети как опипва крака й със загрубялата си ръка. Удари го с бутилката по мазната глава и когато се просна на пода, го изрита и скочи на крака. Определено беше време да се разкара.

Промъкна се през мелето от юмруци и падащи тела и стигна до тясното, тъмно стълбище в дъното на кръчмата. Затича се нагоре, изваждайки пистолета.

На горния етаж беше много по-тихо, шумотевицата от боя долиташе глухо. От двете страни на коридора се редяха затворени врати. Миришеше на евтин одеколон и на опиум. Знаеше, че това са стаички, наети от проститутките за една нощ или за час, където водят клиентите си… и вероятно ги упояват и ограбват. Никой не искаше да си има вземане-даване с побоища.

Джеймс беше някъде тук.

Лили открехна първата врата. В стаята нямаше никого, както и във втората и третата. В четвъртата имаше две жени и един гол мъж, проснат по корем на леглото. Жените я погледнаха изпод почернените си клепачи, без да трепнат от изненада или да проявят някакъв интерес, а мъжът беше твърде едър, за да е Джеймс, и тя бързо затвори вратата.

Джеймс беше в петата стая, последната в коридора. Като отвори вратата, Лили го видя изтегнат на стол, главата му извита назад, ризата разкопчана. Червенокосата глава на някаква жена енергично се поклащаше между краката му.

— О, точно на това ли попаднах — промърмори тя и се извърна да не гледа.

— Лили! — извика Джеймс и тя чу как стола се прекатури на пода, когато той скочи на крака. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Таксата за трима е по-специална — навъсено съобщи проститутката.

Лили почака, докато по шумоленето не подразбра, че панталоните на Джеймс са на мястото си, и тогава се обърна. Джеймс я зяпаше ококорено, на красивото му лице бяха изписани яд и смущение, докато приглаждаше кестенявата си коса. Момичето още стоеше на колене, деколтето на роклята й беше разтворено и се виждаха начервените зърна на гърдите й.

— Мисля, че джентълменът ще прояви търпение за тройка със специална такса — каза Лили. — Като се има предвид, че съм негова сестра.

Проститутката само сви рамене.

— Не е нещо да не съм го виждала досега. Свършихме ли тук? Имам много работа тази нощ.

Лили скръсти ръце и не извърна поглед от Джеймс, докато той закопчаваше ризата си.

— Сигурна съм, че вече ти е платено. Полицаите вероятно идват насам, затова може би предпочиташ да изчезнеш.

— Полицаи! — изпищя жената.

Джеймс изсумтя:

— Лили, какво си направила?

— Нищо не съм направила, освен че дойдох да те измъкна и се озовах насред бой. Предполагам, че си бил твърде зает, за да забележиш какво става долу.

Очите на Джеймс се разшириха и явно чак сега забеляза разкървавената й устна и разкъсаната рокля.

— О, божичко, Лили, толкова съжалявам! Какво се случи? Откъде разбра, че съм тук?

Лили поклати глава.

— Няма време. Трябва да се махнем. — Преди Том да ги открие. Обърна се към жената, която оправи роклята си и завърза шал на раменете си. — Знаеш ли дали има заден вход?

— Елате — каза тя и се разбърза, защото не искаше да попадне в ареста.

Лили хвана Джеймс за ръка и го поведе след жената към прозореца в дъното на коридора. Проститутката го прескочи и се спусна по паянтова стълба.

Лили избута Джеймс пред себе си, затъкна високо полата си и започна да слиза. Проститутката беше изчезнала, когато Джеймс стъпи на земята. Хвана Лили през талията и й помогна да слезе по последните няколко стъпала. Миришеше на ейл и на парфюма на проститутката, но беше до нея. Намери го и бяха в безопасност.

Или почти в безопасност. Чу крясъци и викове и като се обърна, видя, че боят се бе пренесъл на улицата. Една бутилка прелетя на милиметър от главата й и се разби в стената.

— Хайде! — извика Джеймс и двамата хукнаха. В края на уличката завиха, тичайки слепешката, без да знаят къде отиват или на какво ще попаднат зад следващия ъгъл. Тичаха, докато Лили не почувства, че белите й дробове ще се пръснат.

Тази част на града приличаше на лабиринт от тесни улички, населени с плъхове, стари сгради, виещи се пасажи, които стигаха до някоя стена или двор. Всеки можеше да се загуби и да се скрие тук завинаги. Беше толкова далеч от белия, чист Мейфеър или от позлатената прелест на „Маджестик“, колкото човек можеше да си представи.

Хората, които се спотайваха във входовете или надничаха през счупените прозорци, не ги спряха, като че ли дори не ги забелязаха.

Тичешком завиха покрай един ъгъл, Лили се подхлъзна в някаква дупка, изкълчи си глезена и падайки, извика от болка.

Джеймс се обърна и я задържа.

— Лили, какво стана, нарани ли се?

Болката прониза крака й и тя изруга лошия им късмет. Тъкмо щяха да се измъкнат!

Подпря се на рамото на Джеймс и се опита да стъпи, но кракът й се огъна.

— Ще те нося — каза той. Лили вдигна поглед към него и видя колко е разтревожен. Беше забравила колко е млад, много млад и много глупав. Нейният нежен брат.

Лили поклати глава.

— Далеч е. Трябва да стигнем до по-безопасна улица и да наемем купе, ако изобщо мине някое в този час. Или…

Бързо огледа къде се намират, търсейки нещо познато. Улиците бяха малко по-широки и по-чисти. Беше зърнала табела на магазин за колониални стоки в края на улицата и се досети къде можеха да се приютят по-дълго, за да прегледат глезена й.

— Занеси ме след ъгъла, Джеймс. Знам едно място там.

Джеймс се огледа подозрително. Вдигна я по-високо.

— Сигурна ли си?

Тя му се изсмя.

— Не по моя вина кацнахме в онази долнопробна кръчма, нали така? Довери ми се. Там ще бъдем в безопасност, ако някой не ни проследи.

— Лили, как разбра къде съм? — попита той, като я гушна и я понесе накъдето му посочи. — Мама и татко знаят ли?

— Дали знаят каква неприлична компания си търсиш? Не, и не е необходимо да знаят, ако избягваш занапред такива заведения. А колкото до това как те открих… — Внезапно почувства огромно изтощение и главата й натежа. Хладнокръвието, което запази по време на боя, я напусна. Главата й клюмна на рамото му. — Това е много дълга история.

Спряха пред някаква заключена врата. Къщата беше тъмна и тиха и Лили се надяваше, че все ще има кой да им отвори, докато тропаше. Не й остана енергия, за да реши какво да направи в противен случай.

След няколко дълги минути резето проскърца и вратата се отвори. Роби, професионалният боксьор, преквалифициран в кръчмар, вдигна лампата, докато подозрително се взираше в тях. Ококори се като я видя.

— Госпожице Лили? — рече той. — Какво се е случило? Влизайте веднага.

* * *

Лили гледаше тъмнокосата глава на Ник, докато той слагаше гореща лапа на подутия глезен. Роби изчезна нанякъде, след като ги доведе в тази малка гостна, зад сцената. Джеймс седна от другата страна на стаята заедно с жената, която дойде с Ник. Махмурлукът започваше да го мъчи, а заедно с него — вина и гняв. Наблюдаваше сестра си, сякаш никога не беше я виждал.

Тя отпусна уморено глава на облегалката на стола. Не го кореше, че я гледа така… тази вечер и тя не знаеше коя е. Чувстваше се като непозната, която Лили гледаше отстрани.

— Много по-добре е — каза тя. — Много мило от твоя страна, Ник, че ни прие.

Той се засмя, докато увиваше платно около компреса.

— Глупости. Тук стана прекалено скучно, след като се разделихме последния път. Трябваше ни малко разнообразие.

Хубавичката блондинка, с която беше, явно не беше съгласна с него, но си замълча. Ник се изправи, взе от масата бутилка и наля на всички по глътка уиски. Алкохолът парна гърлото й и й подейства освежително.

— Значи е имало бой в кръчмата на Джеферсън, тъй ли? — рече Ник, като гаврътна своята чашка. — Лъже хората с онзи разреден джин. Но как попаднахте на такова място? Госпожице Лили? Съвсем сами!

Преди Лили да отговори, Джеймс се намеси:

— Опасявам се, че е търсила мен.

Ник се взря в Джеймс, присвивайки очи.

— Нима? А ти кой си?

— Той ми е брат — отговори Лили. — И е доста по-объркано, отколкото изглежда.

— Много интересно — промърмори Ник.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага застана Ейдън. Сините му очи обиколиха стаята и веднага схвана обстановката. Беше с елегантно вечерно облекло, като че ли току-що е бил на бал във висшето общество, но връзката му беше разхлабена и жилетката разкопчана. Където и да е бил, сигурно е прекарал времето си в танци с лейди Хенриета Линдли.

Лили би трябвало да е изненадана, че го вижда, ядосана, че още една бъркотия се притуря към и без това кошмарната вечер. Но изобщо не се изненада, вместо това я обхвана някакво топло чувство, подозрително наподобяващо успокоение.

— Лили? Какво се е случило? Роби каза, че си пострадала.

— Не съм пострадала — отговори тя. — Изкълчих си глезена, но сега е много по-добре.

Ейдън приклекна до стола, на който седеше Лили, и хвана стъпалото й. Постави го върху бедрото си и прекара дългите си пръсти по него, сякаш да се убеди, че не е наранена. С другата си ръка обхвана прасеца й. През плетения чорап усети топлината на допира му.

И да беше нежен жестът, в гласа му се долавяше стоманена нотка.

— Как си се озовала насред бой в долнопробна кръчма?

Лили изпъна рамене.

— Отидох да търся брат си.

— Твоят брат ли?

— Ъъ, страхувам се, че за мен става дума — смутено каза Джеймс. — Аз съм Джеймс Сен Клер.

Ейдън присви очи, докато се взираше в Джеймс с онзи хладен, непреклонен поглед, от който Лили се пазеше. Посегна и сграбчи ръката му.

— Грешката не е негова — бързо изрече. — Друг… друг го е подмамил там. Отидох само да го прибера. Не знаех, че ще има бой. Не знаех къде да отидем, като избягахме, и Ник беше така любезен да ни отвори. Не е било необходимо да те тревожат. — Пак погледна елегантния му тоалет. — Сигурно си бил зает… Със семейни и светски задължения.

— Предпочитам да бях тук — отговори той. Погледна я, очите му търсеха нейните. — Искам да знам какво всъщност се случи тази вечер, Лили. Но виждам, че си много изморена.

Тя кимна. Изведнъж почувства как й се завива свят.

— Да, изморена съм.

— Тогава ще ви заведа теб и брат ти вкъщи. Но ще ми разкажеш всичко, което се случи. Много скоро.

* * *

Лили бавно изкачи широките каменни стълби пред Британския музей, затвори слънчобрана си, влезе и я обгърна тайнствена тишина. Примигна в полумрака и за миг й се стори, че мержелеещите се грамадни статуи във входната галерия, подобно на спотайващи се демони, ще скочат върху нея.

Потърка очи да облекчи главоболието си. Почти не спа, след като се върнаха вкъщи от кръчмата на Ник. Щом се унесеше, сънищата я тормозеха, преследваха я и нямаше къде да избяга. Беше в капана на миналото.

След това получи бележката на Ейдън с молба да се срещнат тук. Искаше да откаже, да забрави как я гледаше снощи, бдителното му мълчание, докато пътуваха към дома им. Мълчание, което й подсказваше, че той само изчаква благоприятен момент, за да я принуди да му разкрие тайните си. Дойде в музея, за да се срещне с него.

В този ден музеят беше безлюден — подходящо място за споделяне на тайни. Долови ехото на тихо шушукане сред мрамора и алабастъра, зърна художници, които рисуваха, двойки, които се разхождаха. Две деца играеха на гоненица около каменен лъв и всъщност само те вдигаха шум, докато бавачката им не ги усмири. Лили мина покрай тях, токчетата на ботинките й от шевро чаткаха по каменния под. Отиваше в залата със скулптурите от Партенона.

Спомни си как като момиче идваше в музея, когато тяхната гувернантка довеждаше цялата банда деца Сен Клер за „урок по история“. Но гувернантката всъщност се срещаше със своя ухажор, а Лили, тримата й братя и сестра й правеха каквото им хрумне. Момчетата отиваха да гледат мумиите, докато Изабел се прехласваше пред римските златни бижута. Лили търсеше тази зала, копнеейки да остане сама сред нейната безмълвна, елегантна красота. Струваше й се, че тук, заобиколена от светлеещите мраморни скулптури и сцени с антични богове и герои, толкова хармонични, толкова съвършени, не може никога да се случи нещо лошо.

Обичаше, когато през онези дни я оставяха сама сред хладната тишина, идваше тук, щом имаше потребност да помисли на спокойствие. Беше светилище насред шумния, мръсен град.

Дори след преживелиците от предната вечер, след като отново се сблъска лице в лице с Том Бомон, красотата на скулптурите й въздейства със своята магия. Щом пристъпи в залата, я почувства. Бавно отиде до стената, където беше изложен дълъг фриз, чиито барелефи изобразяваха тържествена процесия в Атина, а пред него се издигаха масивни статуи на Тезей и на богини без глави в грациозни пози, с ефирно облекло.

В момента нямаше хора и Лили беше сама. Вдигна поглед към барелефа с редица млади жени, облечени с веещи се хитони и покривала, изпълнени с благоговение и грация, докато поднасяха своите дарове на боговете. Светлината беше приглушена, но Лили виждаше колко ведри бяха лицата им. Бяха предопределени да вършат точно това и знаеха, че трябва да изпълнят дълга си.

Погледна съседната стена със сцена, изобразяваща коне и воини в битка. Процесията символизираше какви чувства искаше самата тя да изпитва, какъв искаше да бъде животът. Но битката беше по-близо до реалното състояние на нещата.

Чу стъпки зад себе си и като се обърна, видя Ейдън да влиза в галерията. Носеше тъмен редингот, поради което се сливаше с неясните сенки, но лъскавата му кестенява коса проблясваше. Изглеждаше толкова церемониален и строг, толкова спокоен, като че ли той беше един от тези богове, слязъл за известно време между смъртните. Видя я, полускрита зад статуята, и леко й се поклони, преди да се запъти бавно към нея.

Ейдън дори ходеше с естествена грация като бог. Лили стисна здраво дръжката от слонова кост на своя слънчобран и си наложи да остане спокойна, да не избяга.

— Как си днес, Лили? — попита тихо. Взе ръката й и притисна устни към пръстите й, сякаш не забелязваше колко са напрегнати и двамата. Все едно бяха в бална зала и той никога не я беше спасявал от внезапно нападение в долнопробна кръчма.

— Добре, благодаря — отговори тя. — Глезенът ми е малко болезнен, но скоро ще мине.

— Радвам се. А брат ти?

— Разкайва се. Съгласи се да придружи майка си и сестра си на тяхната почивка на морето и да се опита да поправи поведението си. Той не е лош, просто е млад.

Ейдън кимна.

— Понякога на младите мъже трябва да им се напомня, че постъпките им могат да засегнат и други хора. Хора, които обичат.

— Необходимо ли е и на теб да ти се напомня?

Той й се ухили.

— Постоянно, но се опасявам, че обикновено не става. Аз съм егоистичен тип, забрави ли?

Лили прехапа устна, за да не се разсмее.

— Не мисля, че е редно да използваш такъв език в Британския музей.

— Хм. — Ейдън вдигна поглед към барелеф на Атина Палада с шлем и щит. — Изглежда изключително строга, като че ли ще ме нападне с копие, ако ме намрази. Напомня ми на теб.

— На мен ли? — сепна се Лили. — Едва ли съм толкова строга като нея. Пък и изобщо не приличам на богиня.

— Ах, приличаш. На богиня воин. — Откъм входа се чу смях и Ейдън видя някаква компания, която тъкмо влезе, и наруши скъпоценната тишина с оживлението си. Подаде ръка на Лили — Ще тръгваме ли? Тук стана прекалено шумно.

Лили кимна и го хвана под ръка. За миг се зачуди дали познава тези хора, приятели на неговите родители от висшето общество ли са и какво биха казали, ако видят Ейдън с нея. И тогава той я заведе в следващата галерия, като я подкрепяше, сякаш знаеше, че глезенът започва да я боли, и тя забрави всичко, освен него и онова, което преживяха снощи.

Галерията представляваше дълга, тясна зала с най-различни статуи в редици от двете страни, цяла тълпа богове, богини и воини, загледани надолу към обикновените хора с празни, безизразни очи. Тук беше хладно и нямаше жива душа. Само статуите бяха тук, за да чуят тайните на Лили.

Статуите и Ейдън.

— Кажи ми, Лили, снощи какво се случи — тихо попита и тя разбра, че моментът е дошъл. — Каза, че си отишла да спасиш брат си от някого. От кого?

Лили кимна.

— Разказах ти как избягах от мадам Джозефин, след като майка ми умря. Не знаех къде да отида, как да живея. Знаех само, че не исках да бъда като майка ми. Не исках да правя каквото и да е, заради което да притъпявам сетивата си с опиум, та да преживея деня. Така че изпаднах в положението на хилядите нежелани деца, които обикаляха улиците, за да намерят кора хляб и топло местенце за през нощта.

Вкопчи се по-здраво в ръката му и пое дълбоко дъх.

— Бях много сръчна джебчийка, но една нощ беше много студено и по улиците почти нямаше хора. Нямах нито пени, за да си наема легло, където се подслоняваха разбойниците и крадците, и съдържателката ме изгони. Сврях се да поспя в един вход. Там ме откри Том Бомон.

Затвори очи и потрепери, спомняйки си онази нощ, и като че ли почувства отново хапещия студ.

— Том оглавяваше грамадна престъпна империя. Държеше в своя власт банди улични крадци, проститутки, бордеи, организирани измамници. Държеше ги с бой и страх, дори убийства, но отначало не знаех. Може би си чувал за него?

Ейдън рязко кимна.

— Чувал съм слухове.

— Да. Още е прочут сред определени кръгове. Сега е страшно грозен, но тогава не беше такъв. Наричаха го „Хубавеца“ Том Бомон и с основание. Заговори ми мило, придума ме да изляза от входа, предложи ми храна. В замяна поиска само да се промъкна през едно прозорче и да му донеса няколко вещи от магазина. Ако ме заловяха, сигурно щяха да ме обесят, но бях така отчаяна, че не ме беше грижа. Така започна всичко. Том имаше легиони от хора като мен, които работеха за него. Но един ден бях спасена от семейство Сен Клер, когато се опитах да пребъркам джоба на Уилям пред театъра. Не зная какво видяха в мен, но ме заведоха в дома си, осиновиха ме и станах член на тяхното семейство. Скоро след това арестуваха Том и го изпратиха на заточение в Австралия. Мислех си, че никога повече няма да го видя, че този епизод от моя живот е приключил. Докато той не се появи отново.

— И подмами брат ти в мрежата си.

— Да. Искаше да отида при него и знаеше, че ще защитя семейството си на всяка цена. Иска да ми отмъсти и се страхувам… страхувам се, че докато не постигне целта си, няма да спре. Или докато аз не го спра.

Стигнаха до края на галерията и се умълчаха. На Лили не й вдъхваше доверие абсолютното спокойствие на Ейдън, начинът, по който потъмняха очите му, лицето му, което стана така неумолимо, сякаш беше изваяно от същия мрамор като статуите.

— Лили — каза той с ужасяващо любезна усмивка. — Сега ще те отведа вкъщи и искам да не излизаш, докато не ти пратя известие.

Лили притисна ръката си върху неговата.

— Защо? Какво възнамеряваш да правиш?

— Възнамерявам да ти помогна, разбира се. Беше съвсем права, когато не възрази, че съм голям егоист. Крайно време е да се възползвам от моите нечестно спечелени познания, за да помогна на някой друг. Познавам хора, които умеят да откриват разни неща и предпочитат тези неща да останат скрити. — Едно мускулче заигра на челюстта му и чувствените му устни се изопнаха. — Презирам всеки, който тормози беззащитния.

— Аз не съм беззащитна — възрази Лили.

— Не, не си. — Ейдън изведнъж се обърна към нея и обхвана с длани лицето й. Погали с палци скулите й, загледан в очите й. — Ти си една от най-силните личности, които познавам, най-пламенната и най-храбрата. Не заслужаваш тази мръсна интрига да те тревожи.

— Ейдън — отрони тя. Не можеше да откъсне очи от неговите, които явно проникваха така дълбоко в нея и виждаха всичко. Не можеше и да пренебрегне думите му. — Няма да му разреша повече да навреди на никого, когото обичам.

— Нито пък аз. — Ейдън сведе глава и докосна устните й с въздушно лека целувка. — Моля те, Лили. Нека да ти помогна. Нека поне веднъж в живота си да постъпя както трябва.

Гърлото й така се стегна, че едва дишаше. Това беше най-трудното решение в живота й. Струваше й се, че ако направи тази стъпка, ако даде на Ейдън едно-единствено нещо — своето доверие, никога нищо нямаше да е същото. През живота си не беше разчитала на някого така, дори на своето семейство. Той каза, че е храбра, но тя се чувстваше ужасно изплашена.

— Лили?

Тя кимна отривисто.

— Добре.

Той се усмихна и пак я целуна.

— Да вървим. Ще те отведа у вас.