Лоръл Маккий
Една палава нощ (10)

Девета глава

— Беше абсолютно прав — каза Лили. — Този театър няма нищо общо с „Маджестик“.

Ейдън се разсмя, докато я наблюдаваше как оглежда обстановката, сериозният израз, с който поглъщаше всяка подробност. Колебаеше се дали да я доведе тук. Обикновено не водеше жени на подобно място. Госпожичките от висшето общество ще припаднат при този скандал, а куртизанка или оперна танцьорка ще поискат изискана вечеря в скъп хотелски ресторант. Но с Лили рискува, заради бездната, стаена в сериозните й, тъмни очи.

Заради авантюризма, който долови за своя изненада, докато правеха любов.

Прегърна я през раменете и я притегли до себе си, за да усети докосването на тялото й. От косата й се носеше ухание на теменужки и наведе глава да вдъхне сладкия мирис и да поеме топлината на кожата й.

„Проклятие, тази вечер съвсем оглупях“ — помисли си той. Търсеше си повод да я докосне, да помирише косата й. Не е бил толкова похотлив от пубертета. Трябваше да се овладее, да се контролира.

— От години не съм стъпвала в такъв театър — каза тя.

— Харесва ли ти?

Лили го погледна, усмихвайки се колебливо. Очите й така бяха потъмнели в слабо осветения, задимен салон, така неразбираеми и хладни. На него почти не му се вярваше, че тази е същата жена, която го остави да я завърже и да я наплеска, която се разтопи в прегръдките му.

— Не зная още.

— Много добре, да си вземем по едно питие, докато решиш.

Ейдън обгърна талията й и я поведе през претъпкания салон.

Театърът на неговия приятел Ник, макар и да не беше величествен като „Маджестик“, същевременно нямаше нищо общо и с долнопробно вариете. Сградата представляваше приспособена за целта стара, изоставена, протестантска църква. Имаше достатъчно пространство с много маси, столове и дансинг. В дъното на салона беше издигната голяма дървена сцена с пейки за публиката пред нея. Покрай едната стена имаше бар, чийто дървен плот носеше белезите на стотици клиенти. Помътнялото огледало зад него отразяваше тълпата работници с груби дрехи, търговци с черни сюртуци и момичета от магазините и фабриките, пременени със своите евтини, ярки тоалети за танци. Ник главно наблюдаваше по-съмнителните типове.

Ейдън поведе Лили покрай дансинга към края на бара. Мимоходом огледа себе си и нея в огледалото. Тя беше изпълнила желанието му и беше изоставила нейните церемониални копринени тоалети, но дори със семплата пола от розов муселин и корсаж на бели и розови райета, с коса прибрана на обикновен кок ниско на тила, беше изискана. Изглеждаше като свежо лятно цвете. Много сериозно цвете. Вглеждаше се в обстановката така внимателно, като че ли след това ще я изпитват по темата.

Ейдън се намръщи, когато изведнъж му дойде на ум, че не знае нищо за Лили Сен Клер.

Знаеше, че е от челядта на семейство Сен Клер, че е осиновена; била е омъжена за някакъв ужасно почтен зарзаватчия; Фреди е бил влюбен в нея и тя се е възползвала от чувствата му.

И определено знаеше начина, по който стройното й тяло прилягаше на неговото, начина, по който крещеше името му. Тялото му познаваше нейното, жадуваше за него.

Това беше повече, отколкото обикновено знаеше за жените, с които е бил. Но искаше да узнае повече. Щеше да узнае повече.

Направи знак на бармана — едър мъж със заплашителен вид, обръсната глава и мускулести ръце. Мъжът се захили широко, показвайки развалените си зъби.

— Ейдън, приятелю! — развика се той. — Не съм те виждал тук от цял век. За представлението ли дойде?

— Познаваш ли го — прошепна Лили.

— Стар приятел — отговори Ейдън. Ако искаше да опознае Лили, трябваше да й разреши и тя да разбере някои неща за него. Поне малко. Много отдавна беше се научил да не разкрива докрай душата си.

— Бях зает, Роби — каза Ейдън и се пресегна през бара да стисне ръката на Роби. — Но не мога дълго да не идвам.

— Липсваше на заведението. Моли и Ани не престават да питат за теб. — Роби плъзна любопитно поглед към Лили. — Май че ще си чакат още. Коя е хубавата дама?

— Роби, това е Лили. Лили, Роби е най-известният професионален боксьор оттук до Единбург.

— Наистина ли? Звучи внушително — усмихна се Лили. Ейдън си помисли, че гласът й внезапно стана различен, акцентът по-мек.

— Вече в оставка — отговори Роби. Взе ръката на Лили и я поднесе внимателно до устните си, с което я разсмя. — Винаги се радвам да се запозная с приятели на Ейдън. Къде те е крил досега старият разбойник?

Лили хвърли кос поглед на Ейдън.

— По-интересно е какво е крил тук.

Роби изрева:

— О, прелестна моя, мога да ти разправям легенди. По-късно, след като нахраня и напоя тая тълпа негодници. Какво да бъде? Ейл? Бива го, не е като оная разводнена помия, дето ще ти налеят при Ейдън оттатък улицата.

— Две чаши ейл, Роби — поръча Ейдън. — И не разправяй врели-некипели на моето момиче. Мъча се да й направя добро впечатление.

Лили само се усмихна, облегна се на бара и се загледа в танцуващите двойки, които се въртяха като в яркоцветен калейдоскоп и потропваха. Когато Роби постави голяма халба тъмен ейл пред нея, тя жадно отпи.

— Прав беше — каза тя. — Не е разводнена помия.

Ейдън се засмя и също отпи от бирата, загледан в салона също като нея. О, това беше опасно… страхуваше се, че може да я хареса. Да му доставя удоволствие да бъде с нея, да разговарят, дори с дрехите на гърба им. Така ли се е чувствал клетникът Фреди, когато е писал онези глупави писма? И той, Ейдън, ли ще изпадне в същото окаяно положение?

— Как се е случило синът на един херцог да попадне на подобно място? — попита Лили. — Как се е сприятелил с бивш борец и момичета с имена като Моли и Ани?

Ейдън сви рамене.

— Ако приятели ми бяха само онези, които одобряват моите родители, щях да умра от скука. Запознах се с Ник, съдържателят на това вариете, на едно от последните състезания на Роби. Ник възнамеряваше да открие мюзикхол и търсеше писател да напише скечове.

— Пишеш ли пиеси за него?

— Когато имам време.

— А мога ли да видя творбите ти?

— Не и тази вечер — отговори той. — От известно време писането не ми вървеше.

Докато не я срещна и тогава отново му хрумнаха идеи.

Лили поклати глава и отпи от бирата.

— Странен човек си, Ейдън. Не познавам друг като теб.

— Ако ти се струвам странен, трябва да видиш моя брат Дейвид. Той е наследникът, а живее като отшелник. Влудява баща ми. — Ейдън допи бирата и загледа любопитно Лили. Явно тук се чувстваше удобно, пие евтин ейл и наблюдава как танцуват продавачките и работничките, като че ли пие шампанско в „Прищевките на дявола“.

— И ти си доста странна.

Усмивката й помръкна.

— Дори нямаш представа.

Той остави халбата, прегърна я и я притегли до себе си. Тя ахна, изненадана от ненадейния му жест, и сложи ръце на гърдите му. Ейдън целуна косата й, усети с устните си копринената й мекота, с ръцете — извивките на тялото й. И само от това докосване почувства как слабините му се напрягат.

— Искам да знам, Лили — прошепна. — Искам да знам всичко за теб.

Тя поклати глава, но Ейдън долови, че тялото й се отпусна до неговото, после отново сложи ръцете си върху гърдите му. Погали го и той едва не изстена.

— Повярвай ми, Ейдън, не искаш.

— Не се тревожи, Лили. Не е необходимо да ми казваш всичко точно сега. — Взе едната й ръка и я поднесе до устните си. Бавно и нежно целуна всеки пръст и най-накрая захапа лекичко показалеца. Дъхът й изсвистя и той се усмихна, като долови тази сексапилна въздишка.

Не само той се вълнуваше.

— Нямам търпение пак да те завържа, но този път в моето легло.

Лили дръпна ръката си и се обърна с гръб към него.

— Ще чакаш до второ пришествие, Ейдън Хънтингтън.

Той наистина се надяваше, че няма да е толкова дълго. Не беше сигурен дали ще издържи да отмине вечерта. Засмя се и прекара ръка по раменете й. Тя настръхна, но не се отдръпна.

— Вече ти казах, Лили… аз съм търпелив. Междувременно нали няма да ми откажеш един танц?

Тя погледна към дансинга, където блъсканицата изглеждаше още по-голяма. Всички столове покрай стените бяха заети от зяпачи.

— Много добре — бавно изрече. — Един танц.

Един танц. Това беше каприз.

* * *

Лили безпомощно се разсмя, когато Ейдън я завъртя. Салонът, претъпкан от хора и пропит с дъх на ейл, евтин парфюм, вълна и памук, се завъртя и нещата загубиха очертания като в мъгла. Освен да преплете ръце през врата му, друго не й оставаше.

Танцът не приличаше на благовъзпитаните валс и мазурка в балната зала на клуба или на тържествената павана, която беше разучавала едно време за представлението на „Ромео и Жулиета“. Тук изглежда не спазваха определени стъпки, а само инстинктивно следваха ритъма на музиката и завъртанията на другите танцуващи. Ейдън предусещаше движенията — как да я обърне, как да я завърти, със серия от бързи, грациозни танцови фигури, които пробудиха инстинкта у нея.

Ейдън я държеше в обятията си, усмихваше й се и тя осъзна, че не е танцувала от цяла вечност. Не и откакто танцуваше със съпруга си в балната зала, но онзи танц нямаше нищо общо с този. Хари я повеждаше вдървено да изтанцуват един валс, след което отиваше да играе карти със своите търговски партньори и я оставяше при техните скучни съпруги. Това изглеждаше повече от танц, повече от заучени стъпки на определени танцови фигури. Двамата с Ейдън си допаднаха съвършено. Точно по същия начин, когато правиха любов, телата им влязоха в ритъм.

Лили никога не беше изпитвала такава радост от един танц.

Друга двойка се сблъска с тях и тя залитна още по-близо до Ейдън. Разсмя се и още по-здраво се хвана за врата му.

— Харесва ли ти? — попита той.

Тя кимна. Ейдън я вдигна във въздуха и я завъртя към края на дансинга, където имаше по-малко хора.

— Забавляваш ли се?

Лили наведе главата си назад и му се усмихна. Той я наблюдаваше с премрежени очи, леко усмихнат.

— Много — отговори тя. — Не бях танцувала от години. Теб много те бива.

Той се усмихна още повече и на страната му се появи съблазнителната трапчинка.

— О, аз имам много скрити таланти, Лили. Ако си мила с мен, може и да ти ги демонстрирам.

Лили прехапа устната си, като си спомни скритите таланти, които вече й демонстрира. Ако бяха още по-ярки, със сигурност щеше да припадне.

— Може би и аз имам няколко тайни таланта.

Ейдън се разсмя и я вдигна още по-високо.

— Изобщо не се съмнявам. Ще ми покажеш твоите, а аз — моите.

Изведнъж някой обгърна талията на Лили и я изтръгна от обятията на Ейдън. Тя остана за миг шокирана, изплашена и вцепенена. Инстинктът й на дете от улицата надделя и тя замахна с юмрук, същевременно ритна назад между краката онзи, който я бе пленил.

Той навреме се наведе, но юмрукът й се стовари върху челюстта му. Изведнъж се озова сама и веднага се приготви за бой.

Завъртя се като пумпал и видя висок, широкоплещест мъж, поразителен, почти зловещ с дългата си черна коса и зелени очи, облечен с черна кожена дреха без ръкави върху бяла ленена риза. Той се разсмя, потърквайки челюстта си, и за изненада на Лили Ейдън, също заливайки се от смях, я прегърна през раменете и я дръпна пак до себе си.

— Моля те, Ник, не плаши моята дама — каза Ейдън. — Никога няма пак да я склоня да излезе с мен.

— Не знаех, че си довел истинска фурия в моето заведение — каза чернокосият мъж със звучен ирландски акцент и плачевна физиономия. — Обикновено са по-хрисими.

Лили поглеждаше със свити вежди ту единия, ту другия.

— Познаваш ли този мъж? — попита тя Ейдън. Още беше напрегната и готова за бой.

— Лили, запознай се с Ник Райли, собственик на това почтено заведение. И варварин, който няма представа как да се държи с една дама.

— Дами тук не се появяват често и никога с разбойник като теб, Ейдън. — Мъжът й се поклони ниско и й протегна ръка.

— Простете ми, госпожице… Лили, нали?

Лили се загледа продължително в ръката му за момент, изпълнена с подозрение, преди грациозно да сложи пръстите си върху дланта му.

— Господин Райли, мисля, че ще ви простя, ако и вие ми простите.

Ник се засмя и поднесе ръката й до устните си. Целувката продължи, докато Ейдън не дръпна своята дама по-близо до себе си, а Ник се разсмя още по-гръмко.

— Откъде научихте този страхотен кос удар, госпожице Лили? — попита Ник.

Лили хвърли поглед към Ейдън.

— Един от моите скрити таланти.

— Тогава ми напомни никога да не те предизвиквам — отбеляза Ейдън.

— Повече, отколкото досега ли? — подразни го Лили. Тя отново се отпусна и бойният й инстинкт бавно замря.

— Забрави за напомнянето — каза Ейдън иронично.

— Хайде, да изпием по питие, заведението черпи — покани ги Ник. Поведе ги към бара и направи знак на Роби. — Нека да ви се извиня, както му е редът. Кажете, госпожице Лили, къде ви намери този разбойник? Там има ли и други като вас?

Лили се засмя и отпи от чашата си. Нямаше как да не хареса Ник, независимо от факта, че току-що се опита да му разбие челюстта. Имаше непринуден чар, който замаскираше неговата остра бдителност. В това отношение й заприлича на Ейдън. Може би по тази причина синът на херцог беше приятел със собственик на ирландска кръчма.

— Имам сестра, но тя не е като мен, а и нашите много едри братя я пазят зорко. Съмнявам се, че чаровни разбойници като теб и Ейдън, ще могат да припарят до нея.

Ник й се захили, зелените му очи светнаха. О, да, тя ще направи всичко възможно мъж като него никога да не доближи Изабел.

— Обичам трудностите. Поне вече съм чаровен разбойник. Издигнах се в очите ти.

— Кротко, приятел — каза Ейдън. — Дамата е заета, забрави ли.

Лили го погледна намръщено. Заета, нима? Не е притежание на нито един мъж и никога повече няма да бъде. Но някак си избликът на чувство за собственост у Ейдън й вдъхваше примитивно задоволство.

— Не съм бракониер, независимо колко примамливо е ловуването — каза Ник. — Ейдън, гледа ли миналата седмица представлението на госпожа Нийл в Лисиъм?

Двамата мъже се заговориха за програмите в местните вариетета, а Лили пиеше бира, проучвайки посетителите в огледалото. Алкохолът се лееше, всички говореха по-високо, танците станаха по-буйни и по-бързи, музикантите свиреха бясно. Тя потропваше с крак в ритъма и се радваше на музиката и веселието.

Изведнъж зърна в огледалото фигура на мъж в дъното на салона. Мъжът стоеше в сянка, малко встрани от гъмжилото. Беше висок, почти болезнено слаб, облечен с дълъг черен редингот. Лицето му не се виждаше от периферията на ниско нахлупената шапка. Подпираше се на бастун с дръжка на череп.

— Не — прошепна Лили. Чашата й се изплъзна от ръката и издрънча на плота. Пръснаха се капчици бира.

Дори не забеляза, когато Роби улови чашата, преди да се търкулне на пода, нито когато Ейдън взе ръката й и й каза нещо. Виждаше само този бастун, този захилен мъртвешки череп. Наскоро го мерна, когато Ейдън я заведе в кафенето.

Беше го виждала, страхуваше се много отдавна от него. Възможно ли е да е тук сега?

Извърна се и като обезумяла огледа през рамо тълпата. Не видя мъжа с черния редингот. Сякаш се изпари. Стори ли й се, че го е видяла? Да не би някак споменът за миналото да е изплувал, минало, което вярваше, че е мъртво и погребано?

Полудяваше ли?

— Лили? — повика я Ейдън и стисна лакътя й. Гласът му проникна през пелената на страха и тя го погледна.

Той й се усмихваше недоумяващо и тя се помъчи да осъзнае, че е тук с него. Това беше настоящият момент, животът й сега.

И все пак миналото не беше изчезнало. Оказа се съвсем близо, съвсем осезаемо, застрашаващо всеки момент да връхлети и да разруши неустойчивата фасада от образование и добри маниери, която с много труд бе изградила около себе си. Лили, без фамилно име, дъщеря на курва, винаги се спотайваше зад Лили Сен Клер Никълс с нейните изящни тоалети и бижута. Точно това Ейдън не биваше да вижда.

Тя му се усмихна.

— Много съжалявам. Сигурно съм изморена. Колко глупаво от моя страна.

— Искаш ли да тръгваме? — попита той. — Ще те изпратя до вкъщи.

Изведнъж в другия край на салона се вдигна врява, понесоха се писъци и викове, издрънча счупено стъкло. Оформяше се скандал, който бързо се разразяваше.

— Извинете ме — притесни се Ник и се втурна през тълпата. Ненадейно всички започнаха да се блъскат, за да видят какво става. Роби извади изпод бара бухалка за крикет. Лили не искаше да знае какво ще направи с нея.

— Хайде — потегли я Ейдън към вратата.

Тя го последва, но боят се разпростря много бързо и изходът се оказа препречен. Внезапно някакъв як, широкоплещест мъжага изскочи от мелето и Ейдън го отблъсна. Мъжът здраво цапардоса с юмрук Ейдън в челюстта и главата му се отметна назад. Той погледна смаяно за миг, след това пъргаво се окопити и удари силно мъжа в шията. Мъжът изкрещя гневно и се спусна, олюлявайки се към Ейдън.

— Стой тук! — извика й Ейдън. След това се хвърли към нападателя.

Лили се залепи до най-близката стена, зяпнала смаяно Ейдън.

Никога не беше си представяла, че син на херцог, пък и който и да е, може да се бие така. Като дете беше се нагледала на побоища, но този тук беше яростен, удряше с животински бяс, бързо и брутално. Ейдън се биеше сякаш без усилие, с плавна грация. Бързо се отместваше, навеждаше и избягваше ударите, като същевременно уцелваше най-неочаквано противника си.

Нападателят му се разяряваше все повече, понеже Ейдън му се изплъзваше. Ударите му бяха по-безразборни, Ейдън най-после го свали на колене и с един юмрук просна по-грамадния от него мъж на пода.

Ейдън разтръска ръката си и потегли Лили.

— Хайде!

— Къде си се научил да се биеш така? — извика тя.

— На Антилите — отвърна кратко и я поведе през тълпата, където беше по-рядка. Качи я на една маса.

— Стой тук! — нареди той. — Не мърдай, докато не дойда да те взема. Ще намеря откъде да се измъкнем.

— Ейдън! — извика тя, но преди да я чуе, той потъна в хаос от крака, ръце, крясъци и мръсни ругатни.

И на нея й идваше да изругае. Първоначалният шок от внезапно разразилия се бой преминаваше и почувства полузабравената възбуда от зрелището. Някога виждаше и бягаше от подобни свади почти всяка вечер, но беше започнала да забравя изблиците на насилие, неудържимото желание да избяга.

Но не можеше да избяга. Имаше твърде много хора между нея и вратата. Надигаше се да зърне Ейдън, но него го нямаше. Видя Ник, който блъскаше в пода главата на някакъв мъж.

Лили взе стола до масата и с едно-две разклащания откърти единия му крак. Когато някакъв тип залитна към нея, тя завъртя импровизираната сопа, удари го по рамото и го отблъсна.

Едва не се разсмя на примитивното задоволство, което изпита от удара. Още някой се опита да я хване, тя удари и него. Махна разрошената си коса от лицето и въртеше сопата наляво и надясно, отбранявайки миниатюрния си остров.

— Госпожице Лили, зад теб! — чу Роби да вика. Извъртя се, за да замахне пак, но някой изтръгна крака на стола с такава сила, че ръката я заболя чак до рамото. Удариха я в свивката на коленете и тя падна от масата с ужасен писък.

Щеше да се стовари на пода, но едни костеливи, гадни ръце, я подхванаха през талията и повлякоха към дъното на салона. Остра воня на пот, мокра вълна и евтино уиски я блъсна в носа и тя усети, че се задушава и се дави.

Риташе като обезумяла нападателя си. Изведнъж я блъснаха до стената. Писъкът й заседна в гърлото, когато някаква мазолеста ръка стисна трахеята й.

— Виж ти, виж ти, Лили — каза той с грубия акцент от нейното детство. Акцентът на Уайтчапъл и Сейнт Джайлс. — Сега май си цяла дама? Оправяш се повече от майка си, а?

О, мили боже, не. Не, не може да бъде, не е истина. Лили се задърпа като луда, но пръстите около гърлото й я държаха здраво. Успя да се извърти и да забие лакът в ребрата му и да го накара да отстъпи няколко крачки. Той я пусна и тя зърна лицето му, осветено от случаен лъч светлина. Беше лицето от кошмарите й, по-старо, с дълбоки бръчки и хлътнали сини очи.

Усмихна й се отвратително и я поздрави с бастуна, увенчан с мъртвешки скелет. След това изчезна.

Лили трепереше неудържимо. Свлече се покрай стената, притискайки с ръце корема си. От погнуса й се повдигна и се задави, все едно онзи още я стискаше за гърлото.

Трябваше да го убие. Ще го намери и ще го убие.

— Лили! — чу Ейдън да я вика. Вдигна поглед и видя, че е коленичил до нея. Беше загубил редингота си и ризата му висеше раздрана. От дълбока рана на веждата му капеше кръв върху красивото му лице.

— Ранена ли си?

Лили поклати глава. Опита се да вдигне ръка и да го помилва по страната, но ръцете й силно трепереха.

— Не съм, но ти си ранен.

— Нищо сериозно — отвърна той с неговата нехайна усмивка. — Драскотина. Но ти не изглеждаш добре.

Тя чувстваше студ, като че ли беше зърнала дух, призрак. Някой, който вече не съществува. Но не можеше да му каже какво се е случило, какво е видяла. Затова само поклати глава.

— Трябва да погледнеш раната си — промълви тя. — Не бива да обезобрази красивото ти лице.

— Значи ме харесваш? — подметна той. Обгърна талията й и й помогна да се изправи. Но залитна и той я взе на ръце.

Боят бавно замираше. Хората се бяха стоварили на пода или се препираха около бара сред изпочупени столове и стъклария. Ник не се виждаше никъде.

Докато Ейдън я изнасяше от вариетето в мразовитата нощ, Лили мерна полицай, който тичаше към вратата, размахвайки палка. „Твърде късно“ — помисли си Лили. Ейдън тръгна към другия край на улицата и докато вървеше, Лили почувства как я обзема невероятно спокойствие. Обгръщаше ги мъгливата нощ и тя напълно се отпусна.

„Може би всичко е било само плод на моята фантазия“ — помисли си тя, капнала от умора.

— Къде отиваме? — попита, когато Ейдън махна на минаващ файтон.

— Да си починем — отговори той. — Съжалявам, че те забърках в тази каша, Лили. Нека сега да се погрижа за теб.

Тя изтощено кимна и главата й падна върху рамото му. Сгуши се в него и се отдаде на илюзията, че не е сама. Че нейният живот като почтена вдовица, като Сен Клер, не се е променил.

Но ако „Хубавеца“ Том Бомон е жив, и се е върнал в Лондон, всичко ще се промени.