Лекси Блейк
Разплата (20)

19

Карли не можеше да диша. Светът сякаш бе забавил своя ход и тя се молеше да сънува, защото Бран лежеше на пода с дупка в гърдите и навсякъде имаше кръв. Толкова много кръв.

Завладя я абсолютна паника и светът отново се завъртя с пълна скорост.

Трябваше да направи нещо, иначе Бран щеше да умре. Имаше куршум в тялото. Откъде бе дошъл този куршум? Вече нямаше значение, защото той бе там и трябваше да излезе. Той умираше, а тя не можеше да помръдне.

Налагаше се да се добере до телефона и да се обади в полицията. Бърза помощ. Той се нуждаеше от линейка.

— Не докосвай телефона, ако не искаш да свършиш като него.

Карли вдигна глава и видя, че на прага стоеше жена. Облечена бе в черно, но не като мъжете, които бяха нахлули първи. Тази жена беше елегантна. Дори носеше обувки с прекалено високи токчета за убийца, която трябваше да бяга. Качулката на мантото й бе вдигната, но Карли можеше да види лицето й.

Беше с деликатни черти, с високи скули, озарено от яркозелени очи. Очите й бяха леденостудени, когато тя погледна към Бран.

— Много прилича на баща си. Не толкова, колкото Дрю, но приликата е видима.

Изрече го с емоцията на жена, току-що убила насекомо.

Карли се премести и го закри с тяло, опитвайки се да го защити, доколкото можеше. Той все още дишаше. Дишането му бе плитко, но тя го усещаше. Докато сърцето му биеше, имаше надежда. Тя нямаше да позволи да го застигне втори куршум.

— Какво искаш, Франсин?

Имаше само едно обяснение. Жената пред нея, която бе застреляла Бран, беше Франсин Уелс. И тя определено не беше някоя възрастна дама, жертва на Патриша.

Устните й се извиха в леко развеселена усмивка.

— Досети се, така ли? Знаеш ли, че имах любовна връзка с баща му? Сигурна съм, че той не знаеше. Горкият Бенедикт, превърнат в светец, и добродетелната му съпруга. Тя беше най-жалкото същество на земята. Аз я освободих.

Как, по дяволите, щеше да се измъкне от всичко това?

— Какво искаш?

— Искам флашката, разбира се. Искам това, което всички играчи в нашата малка игра желаят.

— Не е у мен.

— Разбира се, че е у теб. Видях те да я вземаш. Предполагам, че още не си успяла да я предадеш на Андрю. Знаеш ли, ако баща му притежаваше половината от неговия устрем и концентрирана отдаденост, щеше да бъде забележителен човек. Всъщност се възхищавам на Дрю. Но той трябва да престане безполезно да се рови в миналото. Там няма да намери нищо, освен болка. А сега, дай ми вазата.

— Вазата? — Думата сякаш нямаше смисъл. Какво общо имаше вазата с всичко това?

Франсин въздъхна.

— Защо ще крадеш онази глупава и непотребна ваза, ако не знаеш, че точно там Пати е скрила своята флашка? Сещаш се, нали, онази, която съдържа информация за нашето споразумение как да се отървем от проблемите и междувременно да натрупаме доста пари. Очевидно не сме се доверявали един на друг. Всеки един от нас имаше копие на файла, за да се подсигури, че никой няма да отиде в полицията. Не става дума само за Бенедикт и Айрис. Там са документирани всичките ни грехове. И тази е единствената останала. След като се сдобия с нея, никой няма да може да ме спре.

— Ти си убила Стивън Касталано — пророни Карли с треперещ глас.

— Разбира се. Това, което никой не знае, е, че аз убих и Филип Стратън. Малко повечко морфин в системата му, след като се уверих, че той е унищожил своето копие на файла, и му отдадох заслуженото. Той бе станал сантиментален на стари години. Изтрил файла, защото знаел, че той ще съсипе шансовете на дъщеря му да застане начело на компанията. Аз унищожих флашката на Касталано. Сега ще взема и тази на Пати и всичко ще приключи. Искам я веднага. — Тя насочи пистолета към главата на Карли.

— Ти ще убиеш и двама ни. — Карли не беше глупава.

— Това е риск, който ще ти се наложи да поемеш — отвърна жената и сви нехайно рамене. — Или мога да пусна още един куршум в онзи слабак, проснат там, и да сложа край на мъките му. В крайна сметка това може да е по-добре за него.

— Ще ти кажа къде е. — Карли усещаше хладния метал на пистолета на Бран, допрян до ръката й. Оставаше й само да се надява, че е дръпнал предпазителя, защото единственото, което можеше да направи, беше да се прицели и да стреля, когато й се удадеше възможност.

— Добре, защо не го направиш?

— В чантата ми е. Тя е точно зад теб. Можеш да я видиш ей там. — Тя не се бе опитала да я скрие. Беше си тръгнала без да я е грижа, че Патриша може да я залови. По това време шефката й оглеждаше преценяващо Кейс. Нямаше да й се получи. Карли вярваше, че по-младият Тагарт можеше да се справи с развратната й шефка.

Франсин отстъпи назад, без да откъсва поглед от Карли.

Още колко време му оставаше на Бран?

— Защо мислиш, че Патриша е запазила вазата? — Беше готова да говори каквото й дойде наум, за да отвлече вниманието на жената, да отложи мига, в който Франсин щеше да се отърве от всички свидетели.

Франсин посегна към чантата на Карли и облечената й в ръкавица ръка извади вазата.

— Пати си мислеше, че е влюбена в Айрис Лолес. Това е спомен за нейната изгубена любов и последното доказателство, че онази глупава кучка някога е съществувала.

Пусна вазата на пода. Тя се разби с трясък, който отекна в стаята. Карли видя това, което проблясваше между парчетата. Миниатюрна флашка.

— Започнахме с хартия — обясни Франсин. — Когато технологиите се развиха, минахме на флашки. Сега намерих и четирите и съм свободна.

— Сигурна съм, че Патриша ще има какво да каже по въпроса.

— Убих Пати преди няколко часа. Тя избра неподходящия млад мъж на приема, но винаги съм знаела предпочитанията й. Аз го изпратих и той си свърши работата. Един от бодигардовете много скоро ще я открие. Така че аз печеля.

Жената се наведе, за да вземе флашката и Карли се възползва от възможността. Вдигна пистолета и стреля, звукът разтърси стаята.

— Глупава кучка. — Франсин падна назад, но бързо се изправи на крака. В едната ръка държеше флашката, а в другата насочения пистолет.

Карли стреля отново и я улучи в ръката.

Франсин изсъска, но това не я спря. Тя дръпна спусъка и Карли почувства как сякаш пламък опари тялото й, когато куршумът се заби в лявата й ръка.

Свлече се на колене и тогава чу най-прекрасния звук.

Воят на сирените.

С треперещи ръце отново вдигна пистолета.

Франсин вече стоеше на прага.

— За съжаление, ще се наложи ти да отвлечеш вниманието. По дяволите. Кажи на Лолес да стоят по-далеч или ще ги убия всичките. Отново.

Вратата се затръшна и цялото тяло на Карли се разтърси от конвулсии. Не можеше да спре да трепери. Франсин щеше да се върне. Щеше да се върне, за да убие Бран, и Карли бе единствената, която можеше да защити и двамата.

Застави пронизваното си от болка тяло да се изправи, стиснала пистолета.

Когато вратата отново се отвори, тя едва не застреля Кейс.

Отпусна се от облекчение, когато осъзна, че повече не беше сама.

— Ще ни е нужна линейка. Всъщност две. Двама са ранени. Огнестрелни рани — казваше той.

Тя се протегна и напипа ръката на Бран. Надяваше се, че където и да отидат, двамата щяха да бъдат заедно.