Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (28)

Двадесет и седма глава

Анита и Габриел ги изпратиха до кея и им махаха, докато моторницата не стигна средата на Босфора. Едва тогава двете жени тръгнаха към къщи през градината.

Анита се обърна към Габриел:

— Хайде да седнем на скамейката за малко. Трябва да говорим за нещо важно.

Габриел кимна.

— Да седнем. Мястото е идеално да се отпусне човек във великолепно утро като това.

Щом седнаха, приятелката й каза:

— Искам да ти обясня в каква ситуация се озовахме.

Габриел се обърна да я погледне и се смръщи озадачено.

— Много си сериозна, Анита, проблем ли има?

Вгледа се внимателно в нея.

— Така мисля. — Поклати глава. Очите й бяха помрачени от тревога. — Тази сутрин Майкъл дойде при мен. Сподели, че е направил гаф. Казал на Джъстин, че си ми спасила живота, когато сме били момичета.

Габриел нищо не каза, сърцето й се сви.

— Доколкото познавам Майкъл, това е неволна грешка на езика.

— Така е, не е имал лоши намерения, Габи. Очевидно Джъстин много се е изненадала и заинтригувала и тогава осъзнал, че не е имала представа. Разтревожил се, защото тя проявила силен интерес.

Габриел позамълча, после промърмори:

— Винаги е била любознателна, оттам и желанието й да стане журналистка.

Анита продължи:

— Според Майкъл веднага започнала да задава въпроси и той й казал, че това е моя история, затова да попита мен, щом иска да разбере. Внушил й го, защото искала да говори с теб. Опитал се да я отклони.

— Разбирам.

Габриел прехапа долната си устна; не знаеше как ще се справи с тази неочаквана ситуация, от която следваха много проблеми.

Понеже разбираше колко тревожна е ситуацията за Габриел, Анита хвана ръката й и я стисна.

— Няма да кажа нищо, което не искаш. Какво да й кажа? Все нещо ще се наложи да й обясня.

— Да, ще се наложи. По-разумно е да се придържаме към истината, в последна сметка това е най-доброто. Тя знае, че сме израснали заедно. Затова й кажи, че се е случило по време на войната и толкова.

Анита се съмняваше, че ще бъде достатъчно това обяснение, и се страхуваше от разговора с Джъстин. Тя беше умна млада жена, надарена и много проницателна. Приличаше много на баба си. Анита се покашля и попита:

— Да й кажа ли, че съм била в опасност.

— Не, не й казвай, ако можеш да го избегнеш. Просто гледай разговорът да бъде кратък.

— Ами ако продължи да ме притиска? — попита приятелката й, явно загрижена.

— Сигурно ще настоява, да. Тогава й кажи истината. Че наскоро, след като ти помогнах, твоят брат те е довел в Турция, защото майка ти и нейната сестра са били тук. Искала е и двамата да сте при нея.

Анита кимна и въздъхна дълбоко.

— Знаеш много добре, че един въпрос води до друг… неизбежно е.

— Ако стане така, тогава нямаш избор, освен да й кажеш да говори с мен — отвърна Габриел с решителен тон.

Анита се разтревожи от тази забележка, и погледна изумено Габриел. Учудването й беше очевидно, когато възкликна:

— Но ти не си говорила никога с никого за тези години, дори с мен… — Анита поклати глава. — Няма да можеш, Габи.

Другата жена не отговори. Облегна се назад и затвори очи, умът й заработи трескаво. Изведнъж тялото й се вцепени, лицето й стана като маска. Почувства се объркана, затруднена, не знаеше как да постъпи.

Анита, която я познаваше по-добре от всеки, разбираше какво се върти в главата й. Търсеше начин да каже на внучката си нещо за своето минало, без излишно да си причинява болка. От години Анита се измъчваше заради нея, отдавна беше приела, че скръбта й е дълбока и че няма желание да разравя стари спомени, които само щяха да й причинят още страдания. Разговаряха кратко само веднъж за „изгубените години“, както ги наричаше Анита, след края на войната, когато пътуването стана по-леко. От тогава почти не бяха споменавали това време. Досега.

С внезапен жест Габриел застана с изправен гръб, обърна се към Анита и впери поглед в нея.

— Ще се опитам да кажа някои неща на Джъстин, за да я удовлетворя. Но както ти е добре известно, не мога да отида докрай.

— Няма да е зле, Габи.

Анита присви очи, като изгледа приятелката си и осъзна колко е бледа. Също така забеляза страха в сините очи на Габриел и реши да смени темата. Непринудено отбеляза:

— Предполагам, че Джъстин ще направи интервюто за документалния филм с мен днес. Ще разговарям с нея. — Помълча, преди да промълви тихо: — Но може да повдигне въпроса.

В тона й се долавяше предупреждение.

— Вече съм подготвена — отвърна бързо Габриел. — Има друго, което трябва да обсъдим. Бяхме предвидили утре да посетим семейство Молкин в Бодрум и да уговорим завършването на обзавеждането на тяхната къща. Не можем да отлагаме, длъжни сме да отидем. Ако е необходимо, ще вземем Джъстин с нас.

— Имаш право. Не бива да бавим проекта. Доколкото разбирам, те искат да се преместят час по-скоро.

След това си помисли за Джъстин. Отново я обзе смут и лицето й за миг се помрачи. От все сърце й се искаше внукът й да си беше държал устата затворена. Не беше типично за него да допуска такива грешки. От друга страна, не разбираше усложненията.

* * *

Габриел прекара сутринта на писалището в своята спалня. На горния етаж беше тихо, нищо не нарушаваше усамотението й. По това време долу кипеше оживление, чистеше се, подреждаха се цветя, приготвяше се обедът, беше се спасила и от суетнята на Айше и Суна, двете млади жени, които се грижеха за нея и за нейната ялъ. Те бяха усърдни и предани, но имаха навика да я следят като малко дете, което беше забавно и трогателно. Все пак от време на време искаше да остане сама и да подреди мислите си.

Тук горе в просторната си спалня с изглед към Босфора можеше да си почива и да размишлява. Имаше ясен и аналитичен ум и годините не бяха се отразили на умствените й способности.

В момента я интересуваше Джъстин. Отлично съзнаваше, че любопитството на внучката й не се базира на нищо друго, освен на желанието й да научи какви са били ранните години на баба й, понеже я обичаше и се гордееше с нея. Детето, на което помогна да порасне, и което възпита, винаги ревностно й подражаваше, усърдно се учеше, за да й достави удоволствие. Близостта им беше голяма.

Тони, бащата на Джъстин, често се смееше и казваше: „Джъстин иска да знае всичко от игла до конец“. Това беше самата истина. Нямаше някакви скрити причини за неспирните въпроси на момичето, само огромно любопитство към света.

Габриел дълго се взира в празното пространство, мисълта й се носеше безцелно, спомняше си разни неща за Трент, за леля Берил и чичо Джок, за времето, през което бяха живели заедно. Леля Берил я свързваше с миналото. Беше сестра на майка й и обичаше да говори за скъпата си Стела. А чичо Джок й беше като баща.

Продължи и да си спомня миналото. После най-неочаквано решението на нейния проблем се изясни. С рязък жест се надигна и застина сковано. Прозрението й беше така ясно, че разбра какво точно трябва да направи. Имаше решение. Обзе я възбуда.

Изправи се и забърза по стълбището с намерението да намери Анита и да говори с нея. Почти тичешком прекоси малкия закътан двор към другата ялъ с усещането, че от плещите й се е смъкнал огромен товар.