Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (49)

Четиридесет и осма глава

Още малко и щеше да дочете спомените на баба си за нейната младост. Нямаше търпение да разбере всичко до края и все пак на Джъстин не й се искаше записките да свършат. Беше се наслаждавала на всяка дума, на всеки ред. Беше преживяла всички премеждия заедно с баба си. Искаше да научи повече… всъщност искаше да научи какъв е бил животът на Габриел до нейното раждане. Отвори бележника и започна да чете.

 

 

Берлин

22 юли 1945 г.

Двете с Ирина бяхме убедени, че с Арабела фон Витинген нещо не е наред. Тя се върна в Берлин. Държеше се странно. Дори Дитер се разтревожи. Често ни навестяваше. Арабела се върна в Берлин преди седмица и повече не можеше да пътува до Швейцария. Отиде при свекърва си в Шарлотенбург. Старата принцеса беше наела къща от приятел. Къщата на семейство фон Витинген в центъра на Берлин беше разрушена от бомбите.

Дитер ни заведе при Арабела. Отначало тя се държеше нормално. След това започна да говори несвързано. За принц Курт. Никой не беше го виждал от месец май насам. Всъщност след падането на Берлин. Както изглежда, беше изчезнал.

Волфганг Шрьодер го беше видял. Волфганг, известен фотограф, беше приятел на Дитер и познаваше Курт. Наскоро казал на Дитер, че е срещнал Курт през май. Поздравили се, поговорили. Няколко дни по-късно го зърнал. Разговарял с някакви руски офицери там, където сега е руска зона.

Заради професията си Волфганг постоянно обикаляше Берлин и правеше снимки. Но след този случай повече не беше виждал Курт. Дитер веднага провери в болниците. Не откри никаква следа от Курт. В края на войната се водеха боеве тук-там, точно когато Волфганг го беше видял за последен път. Мислехме, че е убит в някоя от тези отчаяни, последни битки в края на войната. Трупът му не беше открит. Това разстройваше Арабела. Беше убедена, че е жив и че руските офицери, с които го е видял Волфганг, са го арестували.

— Но защо? — попитахме с Ирина. Тя не можа да ни отговори. Налице беше само нейната ирационална вяра, че е жив.

Стреснах се, когато се почука. Изтичах до вратата. Отворих. Поздравих Дитер. Прегърнах го. Поканих го в нашата бърлога. Ирина също дойде при нас.

— Измислих решение — каза тя. — Трябва да убедим Арабела да се върне в Цюрих. Има малка къща там. Какво по-добро от това? Децата ще бъдат спокойни. Ще продължат да учат.

— Тя няма да се съгласи — обадих се аз.

Дитер се съгласи.

— Трябва да й обясним какви са предимствата на живота в Швейцария и какво я очаква в Берлин. Ще й обещаем, че щом научим нещо за Курт, незабавно ще я информираме.

Дитер се замисли.

— Да, трябва да се позовем на обичта й към децата. Диана и Кристиян не могат да живеят тук. Какво им предлага този град? Само руини.

Не бях на същото мнение, но се съгласих да им помогна. Според мен тя трябваше да отиде в замъка.

— Невъзможно — възкликна Дитер. — Бранденбург сега е в руската зона. Опасно е. Ще я предупредя.

Ирина отиде да направи кафе. Дитер каза тихо:

— Мисля, че Арабела е душевно неуравновесена. Ходих при нея онзи ден. Говореше несвързано. Очите й бяха изцъклени. Разтревожих се. Те имат къща в Мюнхен. На старата принцеса е.

— Може би ще отиде там — предположих.

— Как ще стигне оттук до Мюнхен? По пътищата има толкова бежанци. Пътуването до Цюрих е по-лесно.

Беше прав.

Ирина донесе кафето и Дитер веднага смени темата:

— Имам чудесно предложение за вас двете.

Княгинята попита:

— Какво имаш предвид?

— Генерал Барлет-Смит, нашият приятел Барт, иска да работите при него на една конференция. Свиква я другата седмица. Среща на руснаци и немци.

Ние се изненадахме. Попитах:

— Какво ще правим?

— Ще слушате, ще преценявате, ще си водите бележки. Накрая ще му съобщите мнението си.

— Да превеждаме ли иска? — попита Ирина. Беше озадачена.

— Не точно. Той ще има професионални преводачи, които говорят и немски, и руски. Очевидно и английски. Нуждае се от честни отговори. И двете сте живели тук по време на войната и преди нея. В момента също. Изпитали сте нейните последици. Барт каза, че ви има доверие да му разясните какво руснаците и германците в действителност казват. Какво имат предвид. Преводът на професионалистите не е последната дума.

— Той е много интелигентен — каза Ирина. — В превода много се губи. Каква е темата на конференцията? Знаеш ли?

— Знам — отговори Дитер. — Възстановяването на Берлин. — Най-неочаквано се разсмя. — Пак ще участвате в построяването му, но няма да чукате камъни.

Разсмяхме се и ние. Знаехме, че не одобряваше нашето участие в тежката работа.

Малко по-късно изпълзяхме от нашата дупка. Отидохме с Дитер на Тиергартенщрасе. Взехме влака за Шарлотенбург. Арабела беше поканена на обед у Дитер. Малко преди да пристигнем, Дитер попита:

— Какво да предам на Барт?

Погледнах Ирина. Тя кимна и каза:

— Ще бъде интересно.

Съгласих се с нея.

— Аз съм длъжна да приема. Той урежда британския ми паспорт. Беше много любезен.

— Да — потвърди Дитер. — Дължиш му услуга.

Арабела изглеждаше чудотворно преобразена. Беше някогашната Арабела. Поздрави ни с обич, когато пристигна. Разсмя се, като ни видя облечени с нейните стари летни рокли от 1930 година. Разбъбрихме се. Изпихме по чаша вино. Луизе дръпна Дитер настрана. Не чух какво си казаха, но когато се върна при нас се усмихваше. Обедът имаше голям успех. Луизе беше успяла да се сдобие с две пилета от черния пазар на Тиергартен. Храната все още не достигаше. Всички наобикаляха Тиергартенщрасе. Там кипеше търговия. Продаваха се хранителни продукти и всякакви други стоки на прилични цени.

Когато ни поднесоха кафето, Ирина попита Арабела дали ще остане в Берлин, или няма. Изглежда, тя се надяваше да й дадем съвет. Кротко, много внимателно й казахме, че трябва да се върне в Цюрих. Така беше най-добре. За децата й. Най-неочаквано тя се съгласи. Каза ни, че е отишла на Тиергартенщрасе и на „Люцовуфер“. Останала ужасена, като видяла, че тяхната къща я няма, от разрушенията, от безнадеждния пейзаж.

— Никой не може да просъществува тук — заключи тя.

С Ирина се съгласихме с нея. Напомнихме й за нашата дупка в земята.

Тя ни разцелува. После се разплака. Прошепна тъжно:

— Знам, че Курт е мъртъв. Убили са го. В някой от последните боеве. Съжалявам за поведението си миналата седмица. Бях полудяла. Хващах се за сламка.

Успокоихме я. Казахме й, че много я обичаме.

Дитер ни изпрати до гарата на Шарлотенбург. Остана да чака с нас. Когато влакът за Берлин изпухтя и спря, попита:

— Да предам ли на генерала, че ще работите при него?

— Да — отговорих. — И, моля те, попитай го кога започваме.

— Мисля, че конференцията започва в сряда.

— Коя сряда — поинтересува се Ирина.

— Тази сряда.

Ние се изненадахме. Закимахме. Той добави:

— Ще ви се плаща.

Така започна нашето малко приключение. Така го нарече Ирина. Трябваше да побързаме да оправим тоалетите си. Охарчихме се. Купихме си шампоан от черния пазар и червила. В сряда сутрин потеглихме за Шарлотенбург, после отидохме на конференцията. Адютантът на генерал Барлет-Смит, капитан Уолтър Фрост, ни поздрави. Той също присъстваше на обяда у Дитер. Заведе ни при генерала. Барт беше сърдечен, зарадва се, като ни видя. След това ни обясни защо сме му необходими и какво да правим. След като ни инструктира, ни пое капитан Фрост. Даде ни пропуски, бележници и моливи. Поведе ни към залата. По пътя ни показа къде са сервизните помещения и бюфетът. Обясни ни, че можем да се храним в столовата. Влязохме в залата и той ни показа нашите места. После изчезна.

— Хвърли ни на дълбокото и ни заряза — казах аз.

Ирина се разсмя.

Работехме усилено. Слушахме внимателно. Пишехме подробни бележки, давахме мнение. Аз следях немските офицери, Ирина — съветските. През нощта написахме доклад за Барт. Сутринта го предадохме на капитан Фрост. Всеки ден се срещахме с генерала да обсъдим нашите доклади. Запознахме се с Питър Хардуик още първия ден. В столовата нямаше свободни места, освен две на нашата маса, когато той дойде. Попита може ли да седне при нас.

Поканих го:

— Моля, заповядайте.

Ирина само кимна и му се усмихна.

Беше хубав и учтив. Имаше дискретен чар. И двете го харесахме веднага. Беше капитан на служба в административния отдел на британската военна полиция. Фактът, че работехме за генерала, му направи силно впечатление. През този първи ден той ни разсмиваше и ни развличаше. Много ни разпитва за Берлин. След няколко дена ни помоли пак да обядва с нас. Покани ни да излезем някъде в града. Така се изрази той. Трябваше да му обясним, че град няма.

Една вечер, докато подготвяхме дрехите си за другия ден, Ирина изведнъж се обърна към мен. Беше сериозна.

— Питър много те харесва.

— И аз го харесвам — промълвих.

— Зная. Но той наистина е влюбен в теб, Габриел.

Разсмях се.

— Не ставай глупава — отвърнах и пак се разсмях.

 

 

Берлин

5 септември 1945 г.

След няколко дни щях да напусна Берлин. Притежавах паспорт и всички необходими документи. В известно отношение тъгувах, че заминавам. Най-вече за Ирина. Тя се грижеше за мен през изминалите седем години. Почти не сме се разделяли. Храбро понесохме жестоките военни времена. Обичах я. Нямаше човек, от когото да се възхищавам повече. Но знаех, че трябва да замина, да бъда с леля Берил и чичо Джок. Преди да замина, щях да се обърна още веднъж към „Червения кръст“ и да обходя всички други агенции. Трябваше да прегледам още веднъж всички списъци. Дългите списъци на хора, загинали в концентрационните лагери.

Когато пристигнах до временната сграда на международния „Червен кръст“, влязох. Намерих жената, която и преди ми беше помогнала. Очите й бяха добри. Не зная името й. Подаде ми нови списъци.

— Тези са от вчера — каза ми с равен глас.

Беше американка. Благодарих й. Взех списъците и се отдалечих, за да бъда сама. Погледнах първо този от Равенсбрук на буквата „Л“. Сърцето ми се сви. Видях го веднага. Нейното име. Ландау, Стела-Елизабет. Под него: Ландау, Ерика. Мама, Ерика, сърцето ми плачеше. Моята майка беше мъртва. Сестричката ми беше мъртва. Чух ужасяващ писък. От очите ми рукнаха сълзи. Закапаха върху листа. Ръцете ми трепереха. Краката ми се подкосиха. Цялата треперех. Намерих списъка от Бухенвалд. Потърсих името на баща си. Беше там. Точно както си знаех. Ландау, Дирк. Пишеше го черно на бяло. Краката не ме държаха. Седнах на пода. Стисках листовете, по страните ми се стичаха сълзи и мокреха хартията. Никога нямаше да ги видя. Никога нямаше да чуя гласовете им… никога… никога… тази дума отекваше в главата ми. „Папа, винаги ще те обичам. Мамо, Ерика, никога няма да ви забравя… никога… никога… никога…“

Почувствах една ръка върху моята. Жената, която ми помогна, беше коленичила до мен на пода. Очите й бяха изпълнени със състрадание. Лицето й беше добро.

— Да ти донеса ли нещо? — попита.

Поклатих глава. В себе си крещях: „Да, да, да, искам моята майка, моята сестричка, моя татко!“

Жената се изправи. След малко се върна. Даде ми чиста носна кърпичка да избърша сълзите си. Сведох глава. Не можех да говоря. Мълчаливо й подадох списъците на онези, които бяха убити в лагерите на смъртта.

 

 

Лондон

8 септември 1945 г.

Връщам се в този гостоприемен дом, изпълнен с любов и топлота. Тук съм в прегръдките на леля Берил. Тук съм с по-малката сестра на моята майка. С нея съм най-близо до мама. Прекрасната леля Берил. Тя е спокойна, мила, любяща. Чичо Джок е деликатен човек. Съчувствието и отзивчивостта са изписани на лицето му. Завеждат ме в моята стая. Оставят ме сама… да мисля, да почивам, да скърбя. И спомените бавно изплуват… Чувам цигулката на папа. Музиката звучи в главата ми. Моцарт. Рахманинов. Лист. Шуберт. Чувам веселата песничка на мама, нейния нежен сопранов глас. Те сега са с мен. Виждам лицата им. Ерика с нейните златни къдрици и светнали зелени очи. Моят красив, елегантен баща до нея… и мама до него. Светлорусата коса обрамчва лицето й… златен ореол, искрящ от светлина.

 

 

Джъстин се облегна. Още държеше бележника в ръце. Лицето й беше мокро. Накрая плака много. Въздъхна дълбоко. Слава богу, че баба й беше написала тези мемоари… тези фрагменти от нейния живот, живот от далечното й минало. Беше намерила кураж да ги напише. Джъстин разбираше колко мъчително навярно е било за Габи да се рови в миналото, в спомените си. В душата си.

Тъкмо щеше да затвори бележника и видя листче, пъхнато след последната страница. На него беше написано нещо с почерка на баба й: „Мила Джъстин, в сейфа в моя дрешник ще намериш черно кожено куфарче. Мисля, че съдържанието му ще те заинтересува. Ето номера на сейфа: 17-95-9911. Баба“.

Джъстин остави бележника, взе листчето и отиде в спалнята на баба си. Отвори сейфа, взе куфарчето и го отнесе в своята спалня.

Отвори го и взе някакъв плик. Светлосин плик. Зелено мастило. Леко избледняло. „Свидетелства за раждане“ пишеше на него. Имаше копие от свидетелството на баба й. Имаше още две. Едно на леля Берил и едно на прабаба й Стела Голдсмит.

Позадържа ги за момент, после ги остави. В куфарчето имаше черен бележник. Джъстин го разлисти и веднага разбра. Бил е на леля Берил и в него бяха вписани всички суми, които е дарявала за благотворителност на еврейски организации. Стотици хиляди паунда.

Остави бележника при другите документи и извади пакет прозрачни пластмасови папки. Зачуди се какво съдържат. На етикета пишеше „Берил Голдсмит Макгрегър“. Като бръкна в пакета, видя, че папките съдържат изрезки от вестници. Една падна на пода. Наведе се да я вземе. Погледна заглавието:

„Геноцид“.

Очите на Джъстин се разшириха, обзе я ужас, докато се взираше в заглавието, после отмести поглед върху фотографиите.

— О, боже мой! — извика високо. Фотографиите на неописуемо зло, поквара и безчовечност я замаяха. Голи хора, живи скелети, без коси, с хлътнали очи. Струпани едни върху други. Хиляди. И хиляди. Не можеше да понесе гледката. Извърна глава и забеляза датата на първата страница на „Дейли Експрес“. Очите й се замъглиха от сълзи и успя да прочете само „май 1945“.