Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (35)

Тридесет и четвърта глава

Джъстин продължи да лежи, като се опитваше да се успокои. Изтощи се от плач и като че ли не й останаха сълзи. Първите страници от бележника на баба й наистина я шокираха и смаяха. Имаше въпроси, на които само баба й знаеше отговорите.

Не можеше да си представи как е понесла такава огромна мъка и загуба в такава ранна възраст. А как е оцеляла сигурно щеше да научи по-нататък.

Джъстин беше добре запозната с историята, знаеше за Втората световна война и Холокоста. И сега можеше само да се чуди и да се измъчва заради изпитанията на баба си през онези мрачни времена в нацистка Германия. Това, че е избягнала смъртта, положително е било по чудо.

Погледът й попадна на черния кожен бележник.

Привличаше я като магнит. Стана, отиде до масичката, взе го и седна на стола. Прелисти прочетените страници и започна да чете.

 

 

Отказахме се от мотоциклета. Проблемът беше моят твърде голям куфар. И което беше по-важно, на Маркус не му се искаше да остави Анита сама. Съгласих се с него. Живеехме в опасни времена. Кой знаеше това по-добре от мен. За главите на евреите беше обявена награда. По-добре Анита да дойде с нас.

На улицата бързо намерихме такси. Казах на шофьора да кара към Тиергартенщрасе. Като седнахме на задната седалка, Маркус ме попита откъде майка ми познава рускинята. Казах му, че се е запознала с нея преди няколко години у Арабела фон Витинген. Арабела беше омъжена за Курт фон Витинген.

— Познавате принца — добавих. — Той е нещо като генерален представител и консултант на Круп, краля на оръжейната промишленост.

— О, да, сега си го спомних — каза Маркус.

Продължих да обяснявам:

— Майка ми и Арабела са ходили заедно на училище в Англия. По рождение е лейди Арабела Кънингам, дъщеря на граф Лангли от Йоркшир. Останали са приятелки, след като са завършили училище.

— Все забравям, че майка ти е англичанка — каза Маркус.

— Родена е в Лондон — напомни му Анита.

— Зная — отговори той и се взря в мен на мъждивата светлина в таксито. — Много време прекарвахте в Лондон. Жалко, че не останахте там — промърмори със съчувствие.

— Жалко е — отговорих.

Зачудих се защо наистина не сме се заселили там. Знаех отговора на този въпрос. Баща ми често дирижираше Берлинската филхармония. Беше изключителен музикант. Говореше се, че ще стане един ден постоянен диригент на филхармонията. Помислих си, че няма да е сега, и изплашено се свих в палтото си.

Побиха ме тръпки. Питах се къде ли е в момента. Моят чудесен баща. Дирк Ландау. Обичаше ни толкова много. Висок, русокос, красив. Добър човек. Човек, който погрешно вярваше, че евреите са в безопасност в своята Фатерланд.

Затворих очи и преглътнах с усилие. Опитах се да запазя самообладание. Трябваше да бъда храбра. Трябваше да се върна при Арабела в замъка в гората. Бях прекарала уикенда при нейното семейство. Те щяха да ми помогнат да намеря родителите си. Ако някой можеше да ги открие, това беше принц Рудолф Курт фон Витинген. Аристократ от висок ранг и със сериозни връзки, така твърдеше майка ми.

Маркус попита:

— Тя не е ли княгиня?

— Да — отговорих. — По рождение е Романова. Нейната майка княгиня Наталия е братовчедка на последния руски цар.

Маркус, кимайки, каза:

— Николай, убит в Руската революция през 1917 година.

— Тогава са избягали от Русия — отговорих. — Скитали се по Европа. Бежанци. Нямали са нищо. Установили се в Берлин преди десет години. Княгиня Наталия се омъжи наскоро. Съпругът й е пруски барон. Най-после имат дом. На „Люцовуфер“.

Като ме загледа пак, Маркус сви вежди и напомни:

— Каза на шофьора да кара към Тиергартенщрасе.

— Да. — Погледнах го многозначително и продължих: — Ще продължим пеша.

Анита направи знак на брат си.

— Не е далече, Маркус.

Той замълча. Всички се умълчахме. Преглъщах риданията си, които постоянно ме разтърсваха. Къде са? Мама, папа и Ерика? Още ли са заедно? Или са ги разделили? Точно така постъпват от Гестапо. „Боже мой, не!“ — разтреперих се аз.

По страните ми се стичаха сълзи. Ерика беше само на осем. Ще се изплаши, ако я откъснат от мама. Анита хвана ръката ми. Помислих си, че ще се задуша от сълзите. Какво щях да правя без приятелите си?

Слязохме от таксито на Тиергартенщрасе. Маркус плати на шофьора и взе куфара ми. Поведох ги по красивата улица, минаваща покрай парка, после свърнахме към „Люцовуфер“. Като погледнах към „Ландверканал“, си спомних друга приятелка на майка ми, която живееше в апартамент с изглед към канала. Рената фон Тигал.

Най-после стигнахме „Люцовуфер“. Поведох Анита и Маркус към къщата, където живееше княгиня Ирина Трубецкая със своята майка княгиня Романова и с втория си баща господин барона.

В къщата не светеше нито един прозорец, освен този до входната врата. Знаех, че това е кабинетът на секретаря на барона. Маркус почука няколко пъти с тежкото месингово чукче. Почти веднага вратата се отвори. Самата княгиня Ирина застана на вратата. Червената й коса пламтеше като ореол около главата й, осветена от лампата зад нея. Покани ни да влезем. Веднага заключи и ни огледа. След това ме прегърна.

— Всичко ще бъде наред — каза ми тя на нейния перфектен английски със слаб акцент.

— Надявам се — прошепнах.

Пусна ме и се обърна към Маркус и Анита. Представих й ги. Тя им се усмихна и предложи:

— Да отидем в гостната, която е откъм двора. Там ще поговорим.

Поведе ни през затъмненото фоайе и по коридора. Знаех къде е гостната. Често бяхме идвали на гости с майка ми.

Княгиня Ирина ни каза да седнем. Попита ни дали искаме топло кафе, като прибави, че нощта е студена.

Ние приехме и благодарихме. Тя наля кафе в чашите и попита кой иска мляко и захар. Поднесох кафето на Анита и Маркус. Четиримата седнахме да го изпием пред камината и се стоплихме. След малко Ирина ме погледна и попита:

— Какво се е случило, Габриел?

Разказах й, че съм била у фон Витинген през уикенда, за да се грижа за децата им — Диана и Кристиян. Тя явно знаеше. После обясних, че шофьорът ме е закарал до Берлин днес следобед и ме е оставил близо до вкъщи. Че съм заварила апартамента празен и какво ми е казала госпожа Вебер… че от Гестапо са отвели семейството ми.

Когато свърших, княгинята кимна мрачно. Погледна мен, после Маркус.

— Миналата седмица в този град беше дадена свобода на дивашко зло — нацистките главорези. Появиха се за пръв път, за да покажат сила. „Кристална нощ“ — така я нарекоха. Заради изпочупените стъкла, сигурна съм. Какво красиво име за такова брутално безумство. Изпотрошени прозорци на еврейски домове и синагоги, витрини на магазини, ресторанти. Много избити хора. Не, трябва да се поправя. Много избити евреи. Това е престъпление. Това правителство е съставено от банда престъпници и убийци. Тяхната диващина е белег за времето.

Княгинята млъкна, погледна Анита и Маркус и попита меко:

— Евреи ли сте?

Те кимнаха.

— Трябва да бъдете предпазливи и благоразумни, да не привличате внимание към себе си…

 

 

Острото позвъняване на мобилния телефон накара Джъстин да подскочи. Стана и отиде да го вземе от нощното шкафче.

— Ало?

— Аз съм — беше Джоан. — Имаш ли една-две минути?

— Да, разбира се — отговори Джъстин, стараейки се да не й проличи колко е разстроена. — Гласът ти е странен, Джо. Какво има?

— Опасявам се, че новините са лоши. Дейзи се разболя от инфекция на ушите.

— О, боже! — извика Джъстин и седна на леглото.

— Лекарят й забрани да ходи на училище.

— Искаш да ми кажеш, че няма да сте в състояние да пътувате следващата седмица. Това е, нали?

— Да, Джъстин. Много съжаляваме и сме много разочаровани. Ричард ще ти се обади по-късно. Рано сутринта трябваше да замине за Вашингтон. Има среща за хотела. Както и да е, това са фактите. Дейзи няма да може да пътува през следващите две седмици. Ричард се тревожи за Габриел. Знае колко ще се разстрои.

— Тя ще се разстрои, Анита — също. Щяхме да се съберем за втори път като семейство. Но какво да се прави?

— Ричард иска да уговорите друга дата… за нашето пътуване до Турция. През юни.

— Да, но не знам какви са плановете на баба — отговори Джъстин.

— Ще се разберем. А ти добре ли си? Говориш, сякаш си настинала.

— Добре съм.

Джъстин нямаше намерение да споделя с приятелката си.

Двете побъбриха още малко и се сбогуваха. Джъстин тъкмо щеше да седне и телефонът в ръката й зазвъня отново.

— Ало?

— Аз съм, Джъстин — каза Габриел. — Искам само да те успокоя, че кацнахме в Бодрум и вече сме в хотела.

— Бабо, о, бабо! — викна Джъстин. Сълзите й веднага рукнаха и тя се разхълца. — Бабо, обичам те много. Искам да го знаеш. Как, за бога, си понесла всичко, което ти се е случило? Съжалявам, че не си тук, за да те прегърна. Ще те обичам и ще те пазя винаги, бабо.

— О, Джъстин, не плачи. Знаех, че ще се разстроиш, но също така държах непременно да научиш истината, скъпа.

— Като разбрах някои неща, куп въпроси се въртят в главата ми, бабо.

— Сега не мога да ти отговоря, миличка, тъкмо отивам на срещата с клиентите. Съвсем скоро ще получиш отговори на въпросите си, ако продължиш да четеш. Ще ти се обадя утре сутрин да видя как си. Нека Айше да ти приготви вечеря. Обещай ми, че ще се нахраниш.

— Ще се нахраня, обещавам. Обичам те, бабо.

— И аз те обичам, Джъстин. Много.