Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Letter From a Stranger, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Нина Рашкова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NMereva(2018)
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Брадфорд
Заглавие: Писмо от Истанбул
Преводач: Нина Рашкова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издател: Издателска къща Плеяда
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Симолини’94
Излязла от печат: 18.01.2016
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-357-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7898
История
- —Добавяне
Двадесет и девета глава
Трите жени влязоха в трапезарията на Габриел. Не беше голяма, подът беше покрит с плочки в синьо и бяло, и тази тенденция се повтаряше навсякъде в подредбата.
Докато се настаняваха около кръглата маса с колосана бяла покривка и порцеланов сервиз в синьо и бяло, Джъстин каза:
— Не знаех как да те открия, бабо, и си спомних синьо-бялата керамика в твоя апартамент в Ню Йорк. Реших да обиколя всички производители на плочки тук и да разпитам за теб.
Възрастните жени се засмяха и Анита обясни:
— Повечето ни познават. Но ние имаме наша фирма за производство на керамика. Моят племенник я управлява.
В този момент влезе Айше и сервира на всички салата.
Габриел се обърна към Джъстин:
— Ето още нещо, което обичаш, скъпа — салата от андив с портокал, ябълка и орехи.
— Да, ти все казваше, че е твоята версия на уолдорфска салата.
— Боже мой, каква памет имаш! — изненада се Габриел.
Джъстин се облегна и загледа баба си с обич.
— Твърдеше, че имам фотографска памет, и е точно така. Няма нещо, което да не си спомням от моето детство с теб, бабо. Когато оставаше с нас, превръщаше всеки ден в празник.
Габриел преглътна внезапно избликналите сълзи и сведе глава. За момент остана безмълвна, толкова я развълнуваха думите на Габриел. Отново си помисли за дългата раздяла, предизвикана от Дебра… за всичките години, през които внуците й бяха липсвали. Това беше толкова ненужно и ужасно от страна на дъщеря й. Но тези тъжни мисли не бяха уместни. Сега Джъстин беше тук, скоро щеше да дойде и Ричард, и само това имаше значение.
Започнаха да се хранят и като свършиха със салатата, Айше поднесе рибата с грах и пържени картофи.
— Точно както ги обичам! — Джъстин погледна баба си. — Явно и ти си спомняш всичко.
— Спомням си и това ми помогна през всичките тези години. Спомените ми за теб, Ричард и за баща ви. И за Трент, разбира се.
* * *
Пиеха кафе, когато Джъстин най-неочаквано заяви:
— Изглежда невероятно, че лудо се влюбих в Майкъл. Днес е понеделник, а го видях за пръв път в петък. Смаяна съм, случи се толкова бързо.
Габриел не отговори. За миг лицето й придоби замислено изражение и после каза бавно и много нежно:
— За някои хора може да е бързо, но ние с Анита знаем, че влюбването от пръв поглед винаги е мигновено, като проблясък на светкавица. Именно това се случи на вас с Майкъл.
Анита кимна.
— Точно така. — Усмихна се на Джъстин с обич и промълви: — Спомняш ли си, казах ти, че и с мен се случи същото. С Максуел се погледнахме и бяхме обречени.
Джъстин харесваше много искреността на Анита, намираше я ободрителна.
Габриел се пресегна през масата и докосна леко ръката на своята внучка.
— Някои събития могат да те връхлетят много по-бързо, Джъстин. Дългоочаквано бебе да се роди и да умре на секундата. Да изригне вулкан и да засипе цял град за минути. Същото е с цунами, торнадо, ураган. Те разрушават всичко по пътя си толкова ужасяващо, че хората не могат да си поемат дъх. — Тя замълча, поклати глава и след малко продължи: — Човек може да получи инфаркт и да умре, преди да се е строполил на пода, да го блъсне кола или да го застигне заблуден куршум. Всичко става само за миг. Бедите връхлитат неочаквано, застигат бързо и помитат всичко. Никога не забравяй, че светът е катастрофален. Докато примигнеш, и се е променил. Както твоят през този уикенд. Никога няма да бъде същият. Срещна мъжа, предопределен за теб, точно когато трябваше и точно където трябваше. Ти си една от щастливките, Джъстин. Благословена си…
* * *
Късно следобед Габриел отиде на среща и Анита и Джъстин се върнаха на терасата, за да разговарят за Истанбул.
— Как се запозна с първия си съпруг? Бих искала да ми разкажеш — започна младата жена и пусна магнетофона.
— Ах, да, любовта на моя живот. Моят прекрасен Максуел, бащата на единственото ми дете Корнелия. — Анита като че ли се разнежи и после започна да говори: — Както ти казах, дойдох тук през 1938 година. Брат ми Марк беше на двайсет и две. Макар че дойдохме, защото майка ни живееше в Истанбул, за да се грижи за болната си сестра, имаше и друга причина. Съпругът на леля Леони току-що беше починал и й беше оставил компанията. Семейството я притежаваше от около петдесет години и след смъртта на съпруга й се управляваше от неин братовчед. Но човекът беше в напреднала възраст и се нуждаеше от помощ. И така, Марк трябваше да се включи в бизнеса, защото те искаха да запазят фирмата в семейството. Марк беше умен и учеше бързо. Наистина харесваше работата. Беше учил бизнес — счетоводство и управлява компанията до края на живота си.
— За същия бизнес с керамика ли стана въпрос по време на обеда? — попита Джъстин.
— Да. Проектирах повечето от моделите, когато бях съвсем млада. Използваме тези мостри, както и образци на плочките от Изник. Понеже бях много увлечена в работата си и работех по цял ден, Марк ме направи съдружник и се трудихме заедно много години. Както и да е, да се върнем към Максуел, с когото брат ми ни запозна.
— В Истанбул или в Лондон?
— О, какъв ти Лондон, не. Максуел живееше тук. Марк търгуваше с английска компания за внос-износ, наречена „Лоуи“. Седалището й беше в Лондон. Беше световноизвестна и през 1948 година вторият син в семейството собственик се пресели да живее в Турция. Зае се с истанбулския клон на фирмата, за да може по-големият му брат Сам да се върне в Лондон. Разместването имаше за цел техният баща да се пенсионира и Сам да ръководи главния офис.
— Тогава ли срещна Максуел?
— Не, две години по-късно, през 1950, след като Максуел беше прекарал две години тук. Маркус го покани на вечеря. Тогава се запознахме. — В очите на Анита изведнъж се появиха весели пламъчета. — Останалото е история, както се казва.
— Омъжи се и живя щастливо. Все тук ли, Анита?
— Да, но често пътувахме до Лондон. Брат ми Марк най-накрая се ожени, родиха му се деца, и най-големият му син Оливър пое нашия бизнес, а сега го управлява внукът на Марк — Кен, моят племенник. Стана дума за него преди.
— А какво се случи с лондонския клон на фамилията Лоуи?
— Максуел я управлява до смъртта си, след това племенниците му. Още съществува, но се управлява от новото поколение Лоуи. Имам дял във фирмата, но не участвам в управлението.
— Майкъл ми каза, че майка му е завършила право в Харвард.
— Да, тя е талантлива, умна жена. Но както без съмнение ти е обяснил Майкъл, влюби се в Лари Долтън, омъжи се набързо, веднага след като се дипломира, и никога не е практикувала.
— Също като сина си — усмихнато промърмори Джъстин.
— Да. Колко жалко. Нямаш представа колко се тревожех, когато влезе в Сикрет Сървис. Не можех да спя, измъчвах се заради него. Това е опасна работа, Джъстин.
— Не се и съмнявам. Все пак онзи ден той ми каза, че понякога се е отегчавал безкрайно.
— Може би. Но пак е било опасно.
Двете жени продължиха да бъбрят още около час и Джъстин слушаше внимателно. Анита прекрати интервюто.
— Заболя ме главата от много приказки, скъпа, трябва да си почина. Но ще продължим, когато поискаш.