Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (27)

Двадесет и шеста глава

Габриел беше ранобудна и във ведрото, слънчево утро в понеделник стана около пет и половина, закуси и до седем часа работи в ателието си.

Докато вървеше по широката пътека в градината с лалетата, които се преливаха в градината на Анита, се ободри от гледката; великолепието на стотиците лалета с ярки цветове я смая.

Запристъпва бавно и като се взираше в различните видове, си спомняше имената на някои. Най-накрая застана пред любимото си снежнобяло лале, деликатно набраздено с тъмночервено. Продължи по пътеката и стигна до широко пространство само с жълти цветове, нашарени тук-там с яркочервено. „Повредените“ лалета, както ги наричаха, бяха от най-любимите й, въпреки че харесваше всеки вид, дори обикновените едноцветни. Отдръпна се и продължи да ги съзерцава. Бяха празник за очите.

Въздъхна, спомняйки си всичките години, през които с Трент бяха облагородявали градината. Продължителна и изтощителна работа, но им доставяше радост; колко горд беше Трент, когато градината предизвикваше възхищението на всеки, който я видеше.

Докато обикаляше по пътечките и правеше снимки, за да изработи нов десен за своята колекция, не забеляза Майкъл, който стоеше в края на поляната и я наблюдаваше.

Сърцето му се разтопи, като видя Габриел в градината. Беше я гледал как я обработва още от детството си и сега го връхлетяха спомени. От най-ранно детство Габриел беше около него, както е била и около Джъстин, и това беше още една връзка помежду им. Беше повлияла и на двамата по свой начин.

Когато и да се сетеше за Габи, независимо дали е в Ню Йорк, Париж или другаде, винаги си я представяше в тази градина, може би защото заемаше важно място в живота й.

Веднъж, много отдавна, когато я беше поздравил за красотата, която сътворяваше с лалетата, тя беше кимнала и тихо беше казала:

— Непрекъснато изпитвам желание да създавам красиви неща, навярно защото съм видяла много грозота и жестокост в моя живот.

Тогава си замълча, но никога не забрави думите й. Имаше моменти, когато копнееше да разгадае тайнствеността, която я обграждаше, да подразбере нещо, макар и съвсем малко, за нейното минало, да я накара да сподели тайните си. Но никога не се осмели да я попита каквото и да било. А пък онова, което знаеше Анита, беше заровено дълбоко, завинаги заключено в сърцето на баба му, и никога нямаше да бъде разкрито.

Майкъл пристъпи на пътечката, камъчетата изхрущяха и Габриел обърна глава.

Лицето й светна, щом го видя, и веднага й направи впечатление колко невероятно изглежда тази сутрин. Както обикновено носеше снежнобяла риза, тъмносив спортен панталон и черен блейзър. Това беше неговата униформа, но с тези дрехи видът му винаги беше момчешки.

Майкъл беше висок, с подчертано мъжествено телосложение като дядо си Максуел Лоуи, но в красивото, изваяно лице приличаше на баща си Лари Долтън. От баба си Анита беше наследил нейните тъмнокафяви, искрящи очи, издаващи чувство за хумор и сърдечност.

След малко Майкъл я прегръщаше и й пожелаваше добро утро.

— Правя моята сутрешна проверка — промълви тя и усмихнато го погледна.

— Разкошни са, Габи! — провикна се той възхитен. — И макар да съм го казвал преди, ще повторя: никъде по света не съм виждал лалета като тези.

— Съгласна съм, фантастични са. Но сигурно си спомняш, че тук е тяхната родина, по произход са турски цветя. — Изведнъж се разсмя и добави: — Сякаш изнасям урок на деца, нали? Все пак наистина тук на брега на Босфора растат буйно и според мен цъфтят толкова много, защото са дошли от Азия, и от векове се отглеждат в този район.

— Харесвам белите с тъмночервената шарка по листенцата, изключителни са.

— И на мен са ми любими, освен това са най-красивите, такива отдавна не съм виждала. Разбира се, каква луковица ще купиш, си е чист късмет. — На лицето й изведнъж грейна усмивка. — И като си помислиш, че вирус причинява появата на тези следи по листчетата. Стотици години ботаниците и градинарите са се опитвали да се доберат до тайната на „повредените“ лалета, изследвайки луковиците по всевъзможни начини. Откритието станало в края на двайсетте години на миналия век в Англия.

— Спомням си, че ми разправя за вируса, когато бях на около четиринайсет, и останах смаян и същевременно очарован. Никога няма да забравя удивлението си, че вирусът се причинява от плодна мушица, която напада луковиците.

— Да, така беше, но едва ли си дошъл тук, за да опресняваш познанията си по ботаника… Подозирам, че искаш да ми кажеш „довиждане“.

— Дойдох да се сбогувам. Тази сутрин летя за Лондон и преди да замина, искам да ти кажа нещо, лельо Габи, а също и да те помоля.

Габриел го хвана под ръка и двамата тръгнаха по пътечката.

— Знаеш, че с мен можеш да говориш за всичко, Майкъл.

Той изведнъж се спря, тя също.

— Влюбих се в Джъстин.

Тя го загледа.

— Така си и мислех, Майкъл.

— Намеренията ми са сериозни. Нейните също.

— И двамата сте минали трийсетте, знаете какво правите.

Жената явно се зарадва.

Тогава той й се усмихна, тъмните му очи светнаха.

— Значи одобряваш?

— Одобрявам.

Той я притисна до себе си и се накани да й каже каква досадна грешка допусна през нощта, но се отказа.

Най-накрая престанаха да се прегръщат и тръгнаха през ливадата към нейната тераса.

Той я целуна по челото и й се усмихна по неговия дързък начин.

— Ще се видим в края на седмицата.

Майкъл се запъти към старинната ялъ на баба си.

— Лек полет — извика след него Габриел.

Той погледна през рамо и й изпрати въздушна целувка, преди да се скрие между глициниите и дивите рожкови, които растяха между двете вили.

* * *

Анита седеше на терасата, свързана със спалнята й, и погледна внука си, който идваше при нея.

— Ето те и теб, скъпи — каза тя и обичта озари лицето й. Беше щастлива, че има такъв внук. Габриел го наричаше с право „истински пуритан“. — Чаках те. Имаш ли време за чаша кафе?

— Да, бабо. — Седна на дивана до нея и тя му наля кафе. — Трябва да ти кажа нещо. Да те предупредя, Анита.

Тя го загледа и сви вежди.

— Много си сериозен. Какво има, Майкъл?

— Направих груба грешка снощи или по-скоро в ранните часове на сутринта и ужасно съжалявам. Казах на Джъстин, че баба й е спасила живота ти.

— О, Майкъл, не! О, не, не си й казал! — разтревожи се тя и поклати глава. Без да иска, беше отворил кутията на Пандора.

— Опасявам се, че й казах. Изплъзна ми се, беше грешка и се усетих, щом го изрекох. Промених темата и отказах повече обяснения, защото тази история е твоя, не моя. Казах й да попита теб, за да не пита Габриел, каквото беше намерението й. Трябваше да я спра, бабо.

— Да, наистина. Как успя?

— Казах й, че Габи не обича да говори по този въпрос, че не е от хората, които се хвалят. Джъстин се съгласи да не я пита, но със сигурност ще попита теб. Ще повдигне въпроса, когато те интервюира за документалния филм. Така че бъди нащрек.

— Разбирам. — След кратка пауза Анита попита: — Каза ли на Габи?

— Не. Имах такова намерение, но не се осмелих.

Баба му съзнаваше, че е било злощастен пропуск от негова страна, и не можеше да го обвинява, че случайно му се е изплъзнало. Независимо от всичко беше сигурна, че Джъстин ще бъде изключително настоятелна, ще задава въпроси, на които ще бъде много трудно да отговори. Била е журналистка, по природа беше любопитна и инстинктите й едва ли бяха притъпени.

— Ще предупредиш ли Габи вместо мен, бабо? Виж, Джъстин не знае нищо за миналото на Габи, сигурен съм, пък и аз не знам почти нищо.

Погледна я много сериозно.

Анита седеше, вперила поглед в далечината. На лицето й се изписа тъга, докато си мислеше за Габриел, скъпата й приятелка, чието минало и за нея беше същата тайна, както и за всички останали. В известен смисъл Габриел беше загадъчна личност.

Майкъл почака и изпи кафето, замислен за баба си. Когато беше у дома си в Ню Йорк, или пътуваше по работа, често се замисляше за нея, също както най-ненадейно се сещаше за Габи.

В представите му тя беше жизнерадостна, весела жена, с която толкова много се бяха забавлявали, докато растеше. Анита, бизнес дамата, прекрасната домакиня, изпълнена с енергия и доброжелателство, любимка на всеки, която предпочиташе тоалети във всички нюанси на червеното пред другите цветове. Не познаваше друг, който повече да се радва на живота, да дава толкова много от себе си на своите приятели и на семейството си и чиято обич беше безусловна.

Като прекъсна тези мисли, Анита най-сетне каза:

— Ще предупредя Габи, но тя няма да пожелае да разкаже на Джъстин как е спасила живота ми. Нито пък ще се разприказва за най-ранните си години. И с мен не е споделяла, знаеш много добре. — Поклати глава и продължи: — Никога не е споменавала пред мен, след като дойдох да живея тук, какво се е случило през годините, когато бяхме разделени. Спаси живота ми, проявявайки огромен кураж, и аз никога няма да го забравя, нито пък тя, ние сме наистина много свързани. И въпреки това нито веднъж не е намекнала за своята тайна, и почти не говори за тези далечни години.

— Намирам го странно, бабо, като имам предвид вашето изключително приятелство… израснали сте заедно.

— Наистина вярвам, че не е по силите й да говори за тези „изгубени години“, както ги наричам. Веднъж ми каза, че толкова дълбоко е затрупала миналото, че не може да го извади наяве. Според мен тя не иска да си спомня, ако трябва честно да ти призная.

— Никога нищо ли не ти е казвала? Съвсем нищо?

— Съвсем малко, но нейното минало си е нейна работа… Нито една подробност не е споменавала за липсващото време и съм абсолютно сигурна, че и на Трент нищо не е казвала. — Доближи се до внука си и продължи да обяснява: — Убедена съм, че освен на мен пред никой друг не е говорила. Вероятно аз знам най-много, което всъщност е почти нищо… няколко подмятания, споделена тайна, която обещах никога да не разкривам. Това е всичко, което ми е казвала.

Майкъл беше изненадан, но забеляза тъгата в очите на баба си и реши да прекрати разговора. Нямаше смисъл да се обсъжда миналото на Габи.

— Стига, Анита, да не говорим повече по този въпрос. Нека да се радваме, че се срещнахме с Джъстин и се влюбихме… нали такова беше желанието ти? — Подсмихна се и я прегърна през раменете. — Знаеш ли какво? Според Джъстин вие сте искали да ни свържете с нея и аз съм знаел.

Като чу това, Анита се разсмя. Не беше съвсем вярно, но без съмнение, щом видя Джъстин, разбра, че красивата внучка на Габи е идеалната жена за него.

В края на краищата успя да сподави смеха си и отбеляза:

— Джъстин е много умно момиче. Уловила ни е с Габи, че се споглеждаме. Освен това имаш право, новината, че лудо си се влюбил, е прекрасна. С нея сте точно като мен и дядо ти. Запознахме се, същата вечер се целунахме, на другата нощ се озовахме в едно легло, следващата седмица се сгодихме и месец по-късно се оженихме. Бяхме най-щастливата двойка от всички, които познавам, което често се случва с влюбените от пръв поглед. Любовта като че ли трае вечно.

* * *

След няколко минути Майкъл намери Джъстин в малката библиотека на Габи, свързана с гостната. Тя вдигна поглед, когато той влезе.

— Тръгваш ли вече?

— Да. Промених намерението си и ако искаш, можеш да дойдеш с мен, поне до „Чъраган Палас“. Според Шюкри по моста движението е претоварено. Той се обади в хотела и нае кола и шофьор да ме закара до летище „Ататюрк“. Шюкри ще те върне тук, след като ме остави в хотела. Какво ще кажеш? Иска ли ти се едно малко пътешествие с моторница?

Тя се засмя.

— С удоволствие.

Стана, отиде до него и той веднага я грабна в прегръдките си. Прошепна в косата й:

— Обичам те, Джъстин.

— И аз те обичам, Майкъл. Ужасно ще ми липсваш.

— Ще ти се обаждам всеки ден, обещавам.