Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Letter From a Stranger, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Нина Рашкова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NMereva(2018)
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Брадфорд
Заглавие: Писмо от Истанбул
Преводач: Нина Рашкова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издател: Издателска къща Плеяда
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Симолини’94
Излязла от печат: 18.01.2016
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-357-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7898
История
- —Добавяне
Девета глава
Намираха се насред града в жегата. Беше необичайно топло за май според Ифет и Джъстин бе доволна, че се е облякла с бял памучен панталон, тънка памучна шемизета и удобни обувки.
В момента двете жени се радваха на прохладата под гъстия листак в градината на площад „Султан Ахмед“. Сутринта излязоха рано и вече бяха обходили двореца „Топкапъ“, някогашната резиденция на отоманските султани, и съседния район. Като стигнаха площада, посетиха Синята джамия, след това „Света София“, разположени една срещу друга в двата края на парка.
На Джъстин й направиха силно впечатление и двата старинни паметника. Синята джамия, прочута заради отоманската си архитектура, имаше шест минарета, значителен брой позлатени кубета със заострени върхове и двеста и петдесет прозореца. А вътре беше запленена от керамиката от Изник в синьо и бяло, с която бяха облицовани стените. Те й напомниха за копията на същите плочки, които баща й и баба й продаваха в техния магазин в Манхатън. От Ифет Джъстин научи, че „Света София“ е едно от световните архитектурни постижения. Била построена от византийския император Юстиниан преди завземането на Константинопол от турците. Огромното здание й приличаше повече на катедрала.
Джъстин се обърна към Ифет:
— Благодаря ти за разходката из забележителностите на Истанбул, но бих искала да отдъхнем малко, какво ще кажеш?
— Съгласна съм. Мисля си, че обиколката на двете джамии и двореца „Топкапъ“ е достатъчна за една сутрин.
— Нямам нищо против да отидем и на пазара за подправки. Но нека първо да обядваме някъде.
Ифет кимна и се обади на Селим, техния шофьор, да дойде да ги вземе. След това обясни на Джъстин:
— Трябва да тръгнем към пазара. Оттам ще му бъде по-лесно да ни вземе.
* * *
— Този ресторант открай време ми е любим… на мен и на всички — обясняваше Ифет. — Но ще го откриеш трудно, ако не знаеш къде да гледаш. Пристигнахме — добави тя, докато минаваха през главния вход на пазара за подправки. После поведе Джъстин по тясно каменно стълбище. — Ресторантът се нарича „Пандели“ и се намира на първия етаж.
Ифет се качваше пъргаво, Джъстин я следваше малко по-бавно, като си казваше, че трябва да се залови отново с гимнастика, и то веднага.
Като влязоха, Джъстин каза тихо на Ифет:
— Е, със сигурност си заслужаваше катеренето.
— Знам — засмя се туркинята.
Един сервитьор ги посрещна любезно и ги настани на маса до прозореца. Поръчаха си газирана вода и взеха по едно меню.
Оглеждайки се, Джъстин възкликна:
— Синьо-зелените плочки са разкошни, а сводовете — смайващи. Какво прелестно място.
— Популярно е сред хората с изискан вкус, а храната е много вкусна — допълни Ифет. — Надявам се да опиташ бюрека, с който ресторантът е прочут. Представлява тестени триъгълничета, пълнени със сирене и подправки, които се пържат, и като се опържат, бухват и стават златисти.
— Ще го опитам. Много съм гладна. Снощи хапнах малко и почти нищо не закусвах. — Взе менюто и го проучи, хареса всички изредени ястия. Най-накрая си избра костур, печен в хартия. — Ще хапна риба.
— И аз. — Ифет направи знак на сервитьора и даде поръчката. — Има много забележителности и музеи. Не бива да бързаме. Не искам да те изморявам, Джъстин. След като се наобядваме, ще обиколим пазара за подправки. Искаш ли утре да разгледаме Капълъ чаршъ?
— С удоволствие. Разбираш ли, ако разгледам наведнъж много забележителности и музеи, всичко ще се обърка, няма да има смисъл. По-добре аз да определя темпото. А за тази сутрин благодаря. Дворецът ми направи силно впечатление, особено отделението за жени — харема. — Наведе се към Ифет и каза: — Нещо като щастливо хрумване ме споходи, докато бяхме в „Топкапъ“. Изпитах внезапно желание да работя върху биография на Истанбул… филмова, разбира се. Този мегаполис има наистина изключителна история. Ще нарека филма „Биография на един град“.
Ифет се вгледа в нея.
— Добре си се сетила. Чудесна идея.
Джъстин каза самата истина. Идеята й хрумна съвсем внезапно, докато разглеждаха харема. Разбра веднага, че може да се получи увлекателен разказ за Истанбул. Щеше да направи проучванията веднага щом намери баба си.
Ифет тъкмо я питаше как би могла да й помогне, когато телефонът й звънна. Тя се обади, заслуша се внимателно, благодари и затвори.
— Обадиха се от моята агенция. Съжалявам, Анита Лоуи не фигурира в общинските регистри.
— О! — Джъстин се почувства обезсърчена. Покашля се. — А Габриел Хардуик?
— Тя също.
В този момент Ифет осъзна, че другата жена е ужасно разочарована. Тя се натъжи и сините й очи се насълзиха, сякаш щеше да се разплаче.
— Да откриеш тези жени е важно за теб, нали, Джъстин?
— Изключително важно.
Двете се умълчаха. Ифет се чудеше за какво става въпрос и защо нейната нова приятелка е толкова разстроена.
Джъстин се подвоуми дали да й се довери, но веднага се отказа от тази идея. Запозна се с Ифет едва вчера и едва ли беше редно да й покаже писмото на Анита. Би се поколебала да го покаже на когото и да било. Майка й беше направила нещо безбожно и не искаше абсолютно никой да знае. Освен Джоан, която й беше като сестра. От друга страна, може би дължеше някакво обяснение на тази мила жена. Редактирана версия на истината.
Тъкмо щеше да започне разговор и дойде сервитьорът с бюрека. Облегна се и почака, докато останат сами.
* * *
Джъстин осъзна, че с брат си може би са допуснали ужасна грешка. Бяха решили, че Анита живее в Истанбул, заради писмото с пощенско клеймо от Истанбул. Съществуваше вероятност просто да е минавала оттук или да е била във ваканция. Не знаеха къде живее Анита, това беше неоспорим факт, нито пък баба им. Разтревожи се повече от всякога.
Почувства се в безизходица. Колко глупави бяха, и тя по-специално. Овладя се и реши да сподели с Ифет, макар и само до известна степен. Твърде много се срамуваше от постъпката на майка си, за да разкрие тази част от историята. Трябваше да избегне обяснението за скъсване на връзката и да наблегне на необходимостта да открие двете жени.
Джъстин се облегна по-удобно и се огледа. Ресторантът представляваше няколко свързани помещения. Облицовката със синкава керамика създаваше усещане за хлад, лъхаше на чистота от прозорците и колосаните бели покривки, и в тази обстановка човек си отдъхваше от врявата, изпълваща близките пазари и терминалите на фериботите; беше като убежище, далеч от блъсканицата.
— Радвам се, че те доведох тук, Джъстин. Мисля, че ти харесва — каза Ифет, преди да хапне от бюрека.
— Харесва ми много. Ресторантът нов ли е? — попита тя и също опита бюрека.
— Не, стар е. Отворен е през 1901 година от някой си Пандели и оттогава се радва на успех.
Като изяде бюрека, Джъстин погледна любезната жена и каза тихо:
— Дължа ти обяснение защо търся Анита Лоуи, но нека първо да се наобядваме. Ще говорим, докато пием кафе.
Точно така и направиха, наслаждавайки се на печения костур и зеленчуците на скара. И двете отказаха десерт и си поръчаха турско кафе.
— Много е силно, но защо не по изключение? — промърмори Ифет, усмихвайки се на Джъстин. — Какво искаше да ми обясниш за Анита Лоуи?
— Ще започна от Габриел Хардуик — прошепна Джъстин. — Тя ми е баба и вярвам, че ще я открия чрез Анита.
Ифет като че ли се изненада и за момент остана мълчалива, после каза:
— А аз не успях да открия Анита. Има и други начини да я потърся, ако си сигурна, че живее в Истанбул.
— Там е работата, че не съм. Но където и да е, мисля, че баба ми е с нея. Приятелки са от деца. Ще ти разкажа каква е историята.
Джъстин разказа накратко случая, като обясни, че заради недоразумения между Габриел и дъщеря й, тяхната майка, са загубили връзка с баба си. Най-накрая завърши:
— Разтревожена съм, защото Анита пише, че баба е паднала духом, и ние с Ричард й липсваме много. Също така сигурно не е добре… почти на осемдесет е.
Другата жена я изслуша внимателно и замислено изрече:
— Всеки е правил своите предположения. И аз имам своето. Да приемем, че Анита и Габриел наистина живеят тук. Ако е така, мога да предприема още няколко действия. Каква е националността им? Американки ли са?
— Не, и двете са англичанки. Както ти казах, мисля, че са израснали заедно в Лондон. Въпреки че моята баба има някаква връзка с Йоркшир, в Северна Англия. Защо питаш?
— Защото тук има много консулства. Чуждите граждани ги посещават често, само за да се обадят, и оставят имената си за справки. Или пък за приеми и други събития, които организира консулството. Има и други организации, в които участват чужди граждани. Мога да проверя.
— Благодаря. Аз също имам няколко идеи. Изглежда, баба ми е имала в миналото връзки с Турция. Купувала е килими, антики и керамика за магазина в Ню Йорк, който държаха с баща ми. Продаваха ги на дизайнерите. Чудя се дали не познаваш търговци… някой може да е работил с баба и още да я помни.
Ифет вдигна вежда и попита:
— Какви килими? Турски или персийски?
Джъстин поклати глава.
— Не, не, бяха тъкани от коприна, от Хереке.
— Отлично хрумване, Джъстин — ентусиазира се Ифет. — Познавам един много добър търговец на килими. Когато пожелаеш, можем да отидем в неговия магазин. Не е далеч оттук.
— Да отидем. Но имам и друга идея, за която знам, че можеш да ми помогнеш. Снощи гледах телевизия и прехвърлях каналите. Щом намерих канала, в който работя, се изненадах, като видях моето лице. Не можех да повярвам. Аз по турската телевизия. Беше реклама за моя нов документален филм. И тогава ми хрумна идеята да ме интервюират в някоя местна телевизия. Анита и баба може да ме видят.
Тревожното изражение на Ифет изчезна и тя се усмихна.
— Чудесно. Телевизионно интервю мога да уредя. Ами статия във вестник? Имаме всекидневник „Замай Дейли Инглиш“. Ще се обадя в редакцията.
— Разведри деня ми, даде ми надежда! — възкликна Джъстин и лицето й засия. — Да оставим пазара за подправки и вместо това да отидем в магазина за килими.
* * *
— Отиваме в „Пунто“ — обясни Ифет. — Не е далеч от Капълъ чаршъ. — След пет минути поведе Джъстин по една тясна уличка, после влязоха през тежка дървена порта. — Търговецът се намира в този хан.
— Какво значи хан? — попита чужденката.
— Хан е странноприемница с голям вътрешен двор, ограден от всички страни със сгради, и първоначално, преди векове, е давал подслон на пътниците, на стадата, конете им и стоките. През нощта тежката порта се залоствала здраво за по-голяма сигурност. Днес в тези ханове има занаятчийски работилници и магазини, пръснати са из цял Истанбул. Щом завием зад този ъгъл, и ще пристигнем.
След малко Ифет я въведе в малък, старинен магазин, наречен „Пунто“. Щом влязоха, млад мъж с широка усмивка забърза към тях. Поклони се на Ифет и се ръкува с нея, все така усмихнат. Ифет го запозна с Джъстин и тя научи, че се казва Кемал, и е най-малкият син на собственика. Поведе ги веднага надолу по някакво стълбище и Ифет каза тихо:
— Води ни в стаята за специални клиенти.
— Аз не съм клиентка — прошепна Джъстин.
— Знам, той също знае, че търсиш сведения за Габриел Хардуик. Казах му по телефона. Иска да не се вдига шум, а на теб ще ти покаже килими в знак на особено внимание.
— Разбирам — отвърна тя.
Кемал им посочи един одър и каза на английски:
— Настанете се, дами. Удобно е, нали?
— Да, благодаря — отговори също на английски Ифет. След това мина на турски. Джъстин предположи, че му обяснява за какво става въпрос. Кемал кимна и след като прекоси бързо помещението, влезе в някаква канцелария.
Джъстин попита Ифет:
— Какво му каза?
— Помолих го да се обади на баща си, който днес не е тук, и да го попита дали познава твоята баба. След това му продиктувах буква по буква името й. Ще ни изпрати помощника си Мустафа да ни покаже най-хубавите копринени килими от Хереке, след което една тъкачка ще ни демонстрира как се работи на стан. Надявам се, че нямаш нищо против, все пак трябва да бъдем учтиви.
— Естествено, че нямам нищо против.
Мустафа дойде, здрависа се с тях, поклони им се и донесе първия килим. Беше красив, както и следващите два, но когато просна на пода четвъртия, Джъстин онемя. Цветовете му бяха различни нюанси на синьото, беше великолепен, всъщност единствената дума, с която можеше да се опише.
— Поразително красив е — възторжено каза на Ифет и се усмихна на Мустафа. — Никога не съм виждала по-красив килим.
Младият мъж грейна.
— Благодаря. Наистина е специален и много рядък. Озипек е. Име с изключителна репутация.
Дойде друг млад мъж с поднос с чаши чай.
— Имаме обичай да черпим посетителите с чай. Трябва да го изпием, иначе ще се обидят.
Когато след малко Кемал се върна, Мустафа излезе и младият мъж заговори бързо нещо на турски, след като се извини на Джъстин.
Щом той млъкна, Ифет направи кисела физиономия.
— Има добра новина. Бащата на Кемал е познавал баба ти. Англичанка на име Габи е купувала килими от него. Лошата новина е, че от години не я е виждал. Много съжалявам.
— Не се притеснявай. Поне сме сигурни, че баба е идвала в Истанбул. Между другото Габи е умалителното й име.