Стефани Гарбър
Каравал (9)

8

Кръглият мъж, влязъл току-що в магазина, приличаше на часовник. Мустаците върху тъмното му кръгло лице бяха като стрелките на циферблат. Лъскавият му кафяв фрак приличаше на полирано дърво, а тирантите — на въжета за настройване на часа.

— Ние не сме крадци — побърза да каже Скарлет. — Просто…

— Говори само за себе си — прекъсна я мъжът. Баритоновият му глас спадна с няколко октави, очите му се впиха, примижали, в Джулиан.

Опитът я беше научил, че не трябва да изглежда гузна. „Не поглеждай към Джулиан“, каза си.

И въпреки това го стрелна с поглед.

— Знаех си! — възкликна непознатият.

Джулиан посегна към Скарлет, сякаш с намерение да я бутне към вратата.

— О, не, не бягайте! Само се шегувам — извика мъжът.

— Аз не съм Касабиан, не съм собственикът! Аз съм Алги и изобщо не ме интересува дали джобовете ви са пълни с часовници.

— Тогава защо ни спираш? — Ръцете на Джулиан бяха на кръста му и едната посягаше към ножа.

— Момчето го гони параноята, а? — обърна се Алги към Скарлет, но истината бе, че и самата тя хранеше сиво-зеленикавите цветове на съмнението. С нея ли ставаше нещо, или часовниците по стените наистина тиктакаха по-бързо отпреди?

— Хайде — подкани тя Джулиан. — Тела сигурно се е притеснила до смърт за нас.

— Когото и да търсите, ще го намерите по-бързо оттук. — Алги пристъпи към високия часовник от розово дърво, отвори стъклената му вратичка и дръпна една от тежестите. В същия миг металните мозаечни часовници на стената се раздвижиха. Щрак. Трак. Парченцата се пренаредиха във великолепна мозаечна врата с колело вместо дръжка.

Алги размаха театрално ръка.

— Само днес! На намалена цена двамата може да минете през този вход — пряк път към сърцето на Каравала!

— Откъде да знаем, че не води към мазето? — попита Джулиан.

— Прилича ли ви на врата към мазе? Погледнете с всичките си сетива. — Алги докосна колелото на вратата и в същия миг часовниците в магазина замлъкнаха до един. — Ако излезете през другия вход, ще се озовете обратно на студа и пак ще трябва да минете през портите. Докато този път ще ви спести ценно време. — Пусна колелото и всички часовници затиктакаха отново.

Тик-так. Так-тик.

Скарлет не знаеше какво да мисли за този странен човек, но в портала на стената определено имаше нещо вълшебно. Приличаше на роклята й, сякаш заемаше една идея повече пространство от всичко друго наоколо си. А ако наистина беше пряк път до Каравала, значи Скарлет щеше по-скоро да открие сестра си.

— Какво ще ни струва?

Тъмните вежди на Джулиан се смъкнаха.

— Ти наистина ли обмисляш предложението му?

— Ако ще ни отведе по-бързо при сестра ми. — Смятала бе, че морякът ще се зарадва на прекия път, на всякакъв род преки пътища, но ето че той изглеждаше изнервен. — Мислиш, че е лоша идея ли? — попита тя.

— Мисля, че входът за Каравала е при димната колона, която видяхме, пък и предпочитам да не се разделям с паричките си. — И се отправи към входната врата.

— Но вие дори не знаете каква е цената — каза Алги.

Джулиан стрелна Скарлет с поглед и поспря. Нещо неразгадаемо прекоси очите му, а когато отново проговори, в гласа му се долавяше напрежение:

— Прави каквото искаш, Карлита, само помни едно, като приятелски съвет. Влезеш ли вътре, внимавай на кого се доверяваш. Повечето хора там не са това, за което се представят. — И прекоси прага под звука на камбанка.

Скарлет си бе давала сметка, че едва ли ще останат заедно до края, но сега изведнъж се почувства силно притеснена.

— Чакай… — извика след нея Алги, когато тя понечи да последва моряка. — Знам, че ми вярваш. Какво, ще хукнеш след момчето и ще му играеш по свирката, или сама ще вземаш решения?

Скарлет си даваше сметка, че трябва да си тръгне. Ако не побързаше, можеше изобщо да не открие моряка и тогава щеше да остане съвсем сама. Но онова за самостоятелните решения я спря. Баща й постоянно й казваше какво да прави, лишаваше я от право на избор. Но пък онази нейна част, която не се беше отказала окончателно от детинските фантазии, й нашепваше да повярва на Алги.

Спомни си с каква лекота се беше оформила вратата и как всички часовници бяха замлъкнали едновременно, когато Алги докосна странната дръжка на портала.

— Дори ако проявявах интерес към предложението ви — каза тя, — истината е, че нямам никакви пари.

— А ако не искам пари? — Алги подръпна върховете на мустаците си. — Казах, че предлагам изгодна сделка. Просто искам да взема назаем гласа ти.

Скарлет се изсмя нервно и се задави.

— Това не ми звучи като изгодна сделка. — А и как изобщо може да се заеме нечий глас?

— Искам го само за час — каза Алги. — Ще ти е нужно поне толкова време да стигнеш до дима, да влезеш в къщата и да започнеш играта, а аз ти предлагам да те пусна вътре веднага. — Извади часовник от джоба си и нагласи двете стрелки на дванайсет. — Ако се съгласиш, това устройство ще отнеме гласа ти за шейсет минути, а през тази врата ще влезеш право в сърцето на Каравала.

И би могла да открие сестра си още сега.

Ами ако Алги я лъжеше? Ако вземеше гласа й за повече от час? Как да се довери на човек, когото не познава, особено след предупреждението на Джулиан? Пък и самата идея да загуби гласа си я ужасяваше. С викове така и не бе успяла да спре баща си, когато той биеше Тела, но все пак… Ако приемеше офертата и после се случеше нещо, дори не би могла да извика, би била напълно безпомощна. Ако видеше Тела отдалеч, не би могла да извика името й. Ами ако Тела я чакаше при портата?

Скарлет не познаваше друга стратегия за оцеляване освен предпазливостта. Когато баща й сключваше сделки, почти винаги премълчаваше нещо ужасно. Не можеше да рискува нещо подобно да се случи сега.

— Ще си пробвам късмета с обикновения вход — заяви тя.

Мустаците на Алги провиснаха.

— Ти губиш. Сделката беше добра. — Отвори мозаечната врата и за един светъл миг Скарлет зърна пейзажа през прага — страстно небе от топящи се лимони и пламтящи праскови. Тънки реки, които блестяха като полирани скъпоценни камъни. Засмяно момиче с къдрици като пчелен мед…

— Донатела! — Скарлет хукна към вратата, но Алги я затръшна в лицето й.

— Не! — Скарлет сграбчи колелото и се опита да го завърти, но то се разпадна на пепел и се разсипа на тъжна купчинка в краката й. Скарлет гледаше безпомощно как парчетата на мозайката се разделят и вратата изчезва.

Сглупила бе, като не прие сделката. Тела би го направила. Сигурно точно така бе влязла в Каравала. Тела никога не се тревожеше за бъдещето или за последствията; Скарлет го правеше вместо нея. И макар че би трябвало да чувства облекчение, задето Тела е жива и здрава и наистина е влязла в Каравала, вместо това Скарлет се тревожеше в какви ли беди ще се забърка сестра й. Трябваше да е вътре при нея. А сега беше загубила и Джулиан.

Излезе с бърза крачка от магазина на Касабиан и хукна по улицата. Студът я преряза моментално. Уж не беше прекарала много време в магазина, но утрото вече беше изчезнало ръка за ръка с ранния следобед. Кръглите като кутии за шапки магазинчета тънеха в оловни сенки.

Изглежда, времето течеше по-бързо на този остров. Току-виж мигнала и звездите угаснали. Не само се бе отделила от Тела и Джулиан, но бе изгубила ценно време. Денят изтичаше, а в поканата на Легендата се казваше, че трябва да влезе през главните порти на Каравала най-късно до полунощ.

Леден вятър танцуваше по ръцете й и стягаше студени пръсти около китките там, където ръкавите на роклята не ги покриваха.

— Джулиан! — извика с надежда тя.

Но от доскорошния й придружител нямаше и следа. Беше останала самичка. Не знаеше дали играта е започнала, но вече имаше усещането, че губи.

За миг се уплаши сериозно, че димната колона също е изчезнала, но после я видя. Отвъд тъмните приказни магазинчета ароматните й пръстени все така се издигаха в небето от голям тухлен комин на покрива на една от най-големите къщи, които Скарлет бе виждала в живота си. Четириетажна, с елегантни кулички, тераси и сандъчета за цветя, пълни с ярки и красиви растения — бели ибериси, червени макове и кученца с цвят на портокал. Всички недокоснати от снега, който отново бе започнал да вали.

Скарлет забърза към къщата и в същия миг нови ледени тръпки плъзнаха по гърба й, когато чу нечии стъпки да се приближават и нечий тих смях долетя до нея през бялата вихрушка.

— Значи все пак не си приела офертата на онзи тип с часовниците?

Скарлет подскочи.

— Не се плаши, Карлита, аз съм. — Джулиан излезе от сенките на една сграда в съседство точно когато слънцето се скри зад хоризонта.

— Защо още не си влязъл? — попита тя и посочи към къщата с куличките. Изпитваше смесени чувства — облекчение, че вече не е сама, и нервно напрежение от присъствието на моряка. Само преди няколко минути Джулиан беше избягал като ужилен от магазина с часовниците, а сега вървеше лениво към нея, сякаш разполагаше с цялото време на света.

Когато отговори на въпроса й, тонът му беше топъл и приятелски:

— Може би съм се надявал да се появиш?

Но на Скарлет й бе трудно да повярва, че просто си е стоял там и я е чакал, особено предвид начина, по който си бе тръгнал от магазина. Премълчаваше нещо. Или пък нея я гонеше параноята, след като за втори път бе изгубила сестра си в магазина за часовници. Каза си, че двете скоро ще се съберат. Ами ако не успееше да я намери, след като влезе в Каравала?

Отблизо дървената къща изглеждаше още по-голяма, протегнала снага към небето, гредите й сякаш продължаваха да растат. Скарлет трябваше да извие глава назад, за да я види цялата. Желязна ограда, висока петнайсетина метра, се виеше около къщата, излята във форми, едновременно вулгарни и невинни, които сякаш се движеха като по театрална сцена. Палави момчета гонеха скокливи момичета. Вещици яздеха тигри, императори седяха на гърба на слонове. Крилати коне теглеха каляски. А в центъра на всичко това висеше алено знаме, бродирано със сребърния символ на Каравала.

Ако Тела беше тук, двете сигурно щяха да се разкискат, както го правят сестрите по целия свят. Тела щеше да се престори, че не е особено впечатлена, но тайничко щеше да се възхищава на гледката. Не беше същото с този непознат моряк, който не изглеждаше нито впечатлен, нито възхитен.

Е, Джулиан все пак й беше спасил живота и Скарлет трябваше да признае, че явно не е негодникът, за когото се представяше, но по всичко личеше, че не е и обикновен моряк.

Сега той изгледа с подозрение портата и гърбът му се изпъна, цялата му стойка излъчваше напрежение. Небрежното спокойствие, което бе демонстрирал на лодката, изчезна без следа, сега Джулиан приличаше на натегната пружина, като човек, който се готви за битка.

— Мисля, че трябва да заобиколим и да потърсим вход — каза той.

— А знамето? — възрази Скарлет. — Би трябвало да се влиза оттук.

— Не, мисля, че входът е по-надолу. Довери ми се.

Нямаше никакво намерение да му се доверява, но след последната си грешка явно и самата тя не заслужаваше доверие. А и не искаше пак да остава сама. Изминаха двайсетина метра покрай оградата и стигнаха до още едно знаме.

— Изглежда съвсем същото като другото…

— Добре дошли! — Тъмнокожо момиче, яхнало велосипед с едно колело, се появи иззад знамето и прекъсна Скарлет. — Идвате тъкмо навреме. — Момичето направи пауза и един по един стъклените фенери по върха на оградата лумнаха в пламъци. Ярки златно-сини пламъчета… като цвета на детските мечти, помисли си Скарлет.

— Прекрасно е, нали? Всеки път ме кара да затая дъх. — Момичето на странния велосипед плесна с ръце. — Добре. Преди да ви пусна обаче, трябва да видя билетите ви.

Билетите. Скарлет съвсем беше забравила за билетите.

— Ами…

— Спокойно, любима, у мен са. — Джулиан преметна ръка през раменете й и я притисна неочаквано силно. Наистина ли я бе нарекъл „любима“?

— Влез в роля, ако обичаш — прошепна той в ухото й, докато бъркаше в джоба си. Извади оттам два билета, смачкани и поизбелели от допира си с океана.

Скарлет прехапа език и не каза нищо, когато името й се появи на първия билет. После момичето с велосипеда вдигна другия към един от пламтящите фенери на портата.

— Странно. Рядко виждаме билети без имена.

— Проблем ли има? — попита Скарлет, внезапно притеснена.

Велосипедистката сведе поглед към Джулиан и за пръв път жизнерадостният й поглед помръкна.

Скарлет тъкмо се канеше да обясни как е получила билетите, когато Джулиан я стисна още по-силно през раменете — един вид предупреждение — и каза вместо нея:

— Изпрати ни ги Легендата. Двамата с тази млада дама ще се женим. Билетите са подарък за годеницата ми Скарлет.

— О! — Велосипедистката плесна отново с ръце. — Знам всичко за вас двамата! Специалните гости на Легендата. — Вгледа се внимателно в Скарлет. — Трябваше да позная името ви. Моля да ми простите. Имената са толкова много, че понякога дори своето забравям — добави тя и се разсмя на шегата си.

Скарлет направи опит да се разсмее на свой ред, но мислеше единствено за ръката на Джулиан около раменете си и как я бе нарекъл своя годеница.

— Непременно ги пазете. — Велосипедистката бръкна през решетките на портата и подаде билетите на Джулиан. За миг погледът й се спря върху него, сякаш се канеше да каже още нещо. После, изглежда, се отказа. Откъсна от него втренчения си поглед, бръкна в джобчето на жилетката си — цялата съшита от кръпки — и извади свитък черна хартия. — Така, преди да ви пусна, трябва да ви съобщя нещо. — Ускори темпото, с което въртеше педалите, и около нея се разхвърча сняг. — То ще се повтори още веднъж, след като влезете. Легендата иска всички да чуят съобщението по два пъти. — Изкашля се и завъртя още по-бързо педалите. — Добре дошли на Каравала! Най-великото представление по суша и вода. Тук ще преживеете повече чудеса, отколкото хората виждат за цял живот. Тук ще отпивате вълшебство от чаша и ще си купите мечти в бутилка. Но преди да се потопите в нашия свят, трябва да запомните, че това е просто игра. Случващото се зад тази порта може да ви уплаши или развълнува, но не допускайте да ви подведе. Ние ще се опитаме да ви убедим, че е истинско, но всъщност всичко е само представление. Цял един свят от привидности. И макар че искаме да ви вземем ума, внимавайте да не го изгубите. Сбъдващите се мечти са красиви, но могат да се превърнат в кошмари, когато хората не искат да се събудят.

Замълча. Въртеше педалите толкова бързо, че спиците на колелото сякаш изчезнаха. Двете крила на портата от ковано желязо се открехнаха.

— Ако сте тук, за да участвате в играта, тръгнете по тази пътека. — Лъкатушна алея вляво от момичето грейна, осветена от локвички горящ сребърен восък, досущ звездна пътечка в мрака. — Ако сте дошли да гледате… — Момичето кимна надясно. Внезапен порив на вятъра разлюля и разбуди за живот висящи хартиени фенери, които хвърлиха тиквенооранжев светлик върху изкачваща се нагоре пътечка.

Джулиан наклони глава към Скарлет.

— Не ми казвай, че се колебаеш. Не си дошла само да гледаш, нали?

— Разбира се — потвърди Скарлет, но все пак се поколеба, преди да пристъпи в другата посока. Плъзна поглед по свещите, чиито пламъчета трептяха в нощта, към сенките, които се криеха зад тъмните дървета и цветните храсти, обточващи осветения път към играта.

„Ще остана само един ден“ — напомни си тя.