Стефани Гарбър
Каравал (41)

40

— Какво означава това? — настоя Скарлет.

Легендата седеше срещу нея на кресло с мека тапицерия в цвят шампанско и гледаше през овален прозорец. Тази стая нямаше балкон. Самата стая изглеждаше болна… ако беше възможно помещение да се разболее. Беше просторна и боядисана в отсенки на бежовото, без други мебели, освен две избелели кресла.

Скарлет размаха писмото пред лицето на Легендата, който все така гледаше през прозореца към хората долу, които влачеха сандъци и мъкнеха торби, поели обратно към „истинския“ свят.

— Чудех се кога ще дойдеш — каза спокойно той.

— Що за сделка си сключил със сестра ми? — попита Скарлет.

Въздишка, после:

— Не съм сключвал никаква сделка.

— Тогава защо си ми оставил това писмо?

— И това не съм направил. — Господарят на Каравала откъсна най-после очи от прозореца, ала нещо в кроткото му изражение не беше наред… или просто липсваше.

— Помисли. Кой би искал да получиш това писмо? — попита той.

Кой друг, ако не Легендата — беше първата й мисъл.

— Не съм бил аз — повтори той. — Има и подсказка, не би трябвало да те затрудни. Помисли си кой би могъл да ти го е оставил.

— Донатела? — ахна Скарлет. Могла е да остави кутията на тоалетката, когато бе отишла да вземе въжето. — Но защо?

Глух за въпроса й, Легендата й подаде връзка писма.

— Трябва да ти дам и тези.

— Защо просто не ми кажеш какво става?

— Защото не влиза в ролята ми. — Легендата стана от креслото и се озова толкова близо до Скарлет, че телата им почти се докоснаха. Пак беше с фрак и цилиндър. Но не се хилеше, нито се смееше, нито правеше някое от другите налудничави неща, с които Скарлет се беше научила да го свързва. Гледаше я не просто за да я види, а сякаш се опитваше да й покаже нещо за себе си.

Отново я полазиха тръпки. Нещо определено липсваше в него, сякаш облаците са се разделили да открият слънцето, но на негово място има още облаци и нищо друго. Докато бяха в стаята на Тела, той сякаш нарочно бе демонстрирал лудостта си, накарал я бе да повярва, че всеки миг ще направи нещо откачено. Сега беше точно обратното.

Част от последната му реплика прозвуча отново в главата й. „Ролята ми.“

— Ти всъщност не си Легендата, нали?

Бегла усмивка.

— Това „да“ ли означава, или „не“? — Скарлет не беше в настроение за гатанки.

— Казвам се Каспар.

— Това също не е отговор — каза Скарлет и го изгледа ядосано, но в същия миг парченца от пъзела започнаха да се нареждат в главата й и оформиха картина, която й беше убягвала досега. Джобният часовник, който висеше на верижката си около врата й, изведнъж се сгорещи при спомена за прекъснатата изповед на Джулиан, сякаш нещо чисто физическо му беше попречило да изрече думите докрай. Същото нещо бе забелязала и при въртележката, точно преди тя да скочи в мрака.

— Магията пречи на актьорите да изричат определени неща? — предположи на глас тя.

И тогава си спомни още нещо, думи от един сън, който я бяха уверили, че няма да забрави.

„Казват, че всяка година Легендата носи различно лице.“

Не е било магия. А различни актьори. Това обясняваше и защо по-рано Каспар й се беше сторил по-блед и приглушен, като копие на истинската Легенда — явно наистина му е било направено заклинание за блясък и с края на играта заклинанието е започнало да отслабва. Сега ъгълчетата на очите му бяха зачервени, имаше и торбички. В тунелите светлата му кожа изглеждаше зловещо съвършена, но сега по брадичката му личаха малки белези от бръснач. Имаше дори лунички по носа си.

— Ти не си Легендата. — Този път беше твърдение, а не въпрос. — Затова каза, че няма да ми дадеш желанието. Ти си просто актьор и не можеш да сбъдваш желания.

Явно играта наистина не беше свършила.

Къде й е бил умът да си мисли, че пред нея ще се яви истинският господар на Каравала? Беше му писала години наред, преди да благоволи да й отговори.

— Легендата съществува ли изобщо?

— О, да — засмя се Каспар. Смехът му беше бегъл като усмивката и подправен с нещо горчиво. — Легендата е съвсем истински, но повечето хора — включително немалко от актьорите в играта — така и не разбират дали са го срещнали. Господарят на Каравала не се представя с истинското си име наляво и надясно. Почти винаги се преструва на някой друг.

Скарлет се замисли за всички хора, които бе срещнала по време на Каравала. Дали някой от тях е бил Легендата?

— Ти срещал ли си се с него? — попита тя.

— Не ми е позволено да отговоря на този въпрос.

С други думи — не беше.

— Така или иначе — добави Каспар, — по всичко личи, че сестра ти е успяла да привлече вниманието му. — И кимна към ръката на Скарлет.

Шест писма, написани от двама души. Първото датираше няколко месеца след първото писмо на Тела.

Първи ден от Сезона на реколтата, година 56 от Елантинската династия

Скъпа госпожице Драгна,

Повдигате интересен въпрос, макар да не разбирам каква заблуда Ви кара да вярвате, че аз мога да Ви помогна. Ако познавате историята на живота ми, значи знаете какво се случи между мен и Вашата баба Аналиса.

Л.

Ден 16 от Сезона на реколтата, година 56 от Елантинската династия

Скъпи господин Легенда,

Отлично познавам историята на живота Ви. Знам също за предупреждението, че ролите, които играете по време на Каравала, ще оставят своя отпечатък върху истинската ви природа. Наскоро чух, че след самоубийството на някаква си жена сте решили повече да не бъдете злодей и да се превъплъщавате в героични образи. Това е Вашият шанс за изкупление.

Донатела Драгна

Ден 44 от Сезона на реколтата, година 56 от Елантинската династия

Скъпа госпожице Драгна,

За мен не съществува изкупление. Въпреки това и в зависимост колко далече сте готова да стигнете, помислих по Вашия въпрос и съм склонен да работя за Вас.

Л.

Ден 61 от Сезона на реколтата, година 56 от Елантинската династия

Скъпи господин Легенда,

Готова съм на всичко. Готово съм да умра.

Донатела Драгна

Скарлет прокле сестра си за тези думи. Глупави думи. Безразсъдни. Неразумни. Безотговорни…

Гневът й стихна, когато прочете следващото писмо.

Ден 76 от Сезона на реколтата, година 56 от Елантинската династия

Скъпа госпожице Драгна,

Да разбирам ли, че според Вас някой ви обича достатъчно, за да ви върне към живота с цената на всичко?

Л.

Ден първи от Студения сезон, година 56 от Елантинската династия

Скъпи господин Легенда,

Убедена съм.

Донатела Драгна

Други писма нямаше. Скарлет ги препрочете още няколко пъти и всеки път нови сълзи пълнеха очите й. Къде й е бил умът?

— Изглежда е вярвала, че ще можеш да я върнеш с желанието си — каза Каспар.

Скарлет си даде сметка, че е задала въпроса си на глас. А отговорът на Каспар би трябвало да й вдъхне кураж.

Това не се случи.

Скарлет сведе отново очи към писмата.

— Сестра ми откъде е знаела всичко това?

— Не мога да говоря от нейно име — каза Каспар. — Но мога да кажа, че Каравалът не е единственото място, където хората търгуват с тайни. Подозирам, че сестра ти е спазарила нещо ценно, за да научи толкова много.

Ръцете на Скарлет трепереха. През цялото време Тела се е опитвала да ги спаси. А Скарлет не е успяла да свърши своята част от задачата. Опитала се бе да върне Тела, но явно любовта й не е била достатъчно силна.

Светът от другата страна на овалния прозорец продължаваше да губи цветовете си. Каквато и магия да поддържаше Каравала, тя се разпадаше бързо и отнасяше със себе си сградите и улиците. Всичко навън изчезваше бързо, а по бузите на Скарлет отново потекоха сълзи.

— Глупава Тела.

— Според мен „умна“ би било по-точното определение.

Скарлет се завъртя.

Момиче с дяволита усмивка и ангелски къдрици.

— Тела? Наистина ли си ти?

— О, моля те, каква изтъркана реплика. — Тела влезе в стаята, къдриците й подскачаха при всяка стъпка. — И недей да плачеш, умолявам те.

— Но ти умря пред очите ми — заекна Скарлет.

— Знам и едно мога да кажа — да паднеш от високо не е най-приятната смърт. — Тела се ухили отново, но смъртта й, без значение колко краткотрайна и фалшива е била, все още изглеждаше твърде реална и твърде скорошна, за да се шегува с нея.

— Как си могла… да ми причиниш това? — упрекна я Скарлет. — Как можа да скочиш от балкона пред очите ми?

— Май е по-добре да ви оставя сами. — Каспар тръгна към вратата и погледна пътьом към Скарлет. — Надявам се, че не се сърдиш. Ще се видим ли на празненството?

— Празненство? — повтори Скарлет.

— Не му обръщай внимание — каза Тела.

— Стига си ми казвала какво да правя! — Скарлет изгуби контрол над чувствата си. Разплака се отново, с онзи истеричен плач, от който хълцаше и кихаше.

— Толкова съжалявам, Скар. — Тела се приближи и я прегърна. — Не исках да минеш през всичко това.

— Тогава защо го направи? — Скарлет се отдръпна с хълцане и застана така, че едното от креслата да е между двете им. Колкото и облекчена да се чувстваше от последното развитие на нещата, не можеше да се отърси от спомена за смъртта на Тела. Как държи в ръцете си мъртвото й тяло. Мисълта, че никога повече няма да чуе гласа й.

— Знаех, че любовта ти може да ме върне към живота — каза Тела.

— Но аз не те върнах. Легендата така и не ми даде желанието.

— Желанието не е нещо, което ти дават — обясни Тела. — Легендата би могъл да ти даде малко магия, която да помогне, но желанието се сбъдва само ако го искаш повече от всичко.

— Значи твърдиш, че аз съм те върнала към живота? С желанието си? — Скарлет още не можеше да го проумее. Когато сестра й се появи жива и здрава преди минути, първата й мисъл бе, че смъртта й е била някакъв сложен номер. Ала сега лицето на Тела беше съвсем сериозно, без следа от глупавите шеги, с които беше започнала. — Тела, ами ако не се беше получило?

— Сигурна бях, че ще се получи — твърдо каза Тела. — Никой не ме обича колкото теб. Ти би скочила от балкона, ако Каспар те бе убедил, че така ще ме защитиш.

— Не знам — измърмори Скарлет.

— Аз обаче знам — настоя Тела. — Ти не ме видя по време на играта, но истината е, че на няколко пъти се измъквах, за да видя как се справяш. Дори когато не премина изпитанията, пак бях сигурна, че ще успееш да ме спасиш.

— Изпитания? — повтори Скарлет.

— Легендата настоя да те подложим на няколко изпитания. Обеща ми, че ще осигури необходимата магия, но държеше да е сигурен, че искаш желанието достатъчно, иначе планът нямаше да сработи. Точно затова жената в магазина за рокли те попита какво искаш най-много.

— Но аз се провалих тогава.

— Не на всичките изпитания. Премина успешно най-важното и това беше достатъчно. Ако се беше провалила и на него, аз нямаше да скоча.

Скарлет си спомни какво беше казал Каспар, когато я накара да отстъпи към ръба на балкона. „Ако не си готова да го направиш, никога няма да я спасиш.“

— Моля те, не се ядосвай. — Сърцевидната уста на Тела се изопна в черта. — Направих го и за двете ни. Самата ти каза, че ако избягам, баща ни ще ме преследва до края на света.

— Но не и ако си мъртва — довърши вместо нея Скарлет.

Тела кимна мрачно.

— Когато двете с теб се измъкнахме от Трисда, оставих на баща ни два билета за Каравала с бележка от Легендата, че ще ни намери там.

Скарлет си пое треперливо дъх, представила си как Тела се промъква в кабинета на баща им. Все още се изкушаваше да я смъмри за този ужасно опасен план, но за пръв път си даваше сметка колко е подценявала сестра си. Малката й сестричка беше по-умна, по-съобразителна и по-смела, отколкото си беше мислила Скарлет.

— Можеше да ми кажеш.

— Исках да ти кажа. — Тела заобиколи предпазливо креслото, докато двете не застанаха лице в лице. Беше се преоблякла — вместо съсипаната рокля, в която беше умряла, сега носеше бяла. Призрачен оттенък на бялото и Скарлет се запита дали сестра й нарочно не е избрала роклята заради цвета. Сякаш драмата и така не беше достатъчна. — Идея си нямаш колко ми беше трудно да си мълча, докато още бяхме на Трисда, а на балкона бях уплашена до смъ… беше ми много нервно. Но мълчанието ми беше част от сделката. Според Легендата истината би те подложила на твърде голям натиск и не било изключено да се издадеш. Освен това негодникът обича игричките си. — Тела свъси вежди.

Скарлет остана с впечатлението, че играта е надхвърлила сделката, сключена от сестра й. Което не биваше да я изненадва, предвид всичко, което беше научила за Легендата.

— Значи не е имало нищо общо с баба ни?

Тела кимна.

— Вярно е, че са имали романтична връзка и тя не свършила добре, защото баба избрала друг мъж, но Легендата никога не е давал клетва да унищожи всичките й потомки. След като баба отишла на Завладените острови да се омъжи за дядо, тръгнал слух, че е избягала там да се скрие от Легендата, защото той искал отмъщение, но това също не отговаря на истината. Убедена съм, че много жени са топлили леглото му след нея.

Скарлет се замисли за Роза и за всичко, което Тела бе написала в писмата си. Легендата явно не се беше клел да съсипе баба й, но по всичко личеше, че разбитото му сърце е унищожило поне една друга жена. Освен това й се струваше, че представлението, което им беше устроил, не би било чак толкова жестоко, ако двете не бяха внучки на неговата Аналиса.

Имаше и други въпроси за Легендата, но повече не можеше да си затваря очите за острата болка от една друга смърт, която разяждаше мислите й.

— Трябва да знам за Джулиан.

Тела прехапа устни.

— Чудех се кога ще попиташ за него.

— Какво искаш да кажеш? — грубо се сопна Скарлет. Имаше десетки въпроси, но нямаше сили да зададе основния — дали е жив, или е мъртъв. Откакто Тела се бе появила, тя се надяваше, че и Джулиан не е наистина мъртъв. Ала лицето на сестра й стана непроницаемо и Скарлет се уплаши, че днес не й се полага втори щастлив край. — Знаела си, че той ще умре?

Тела кимна бавно.

— Боя се, че това може да се окаже по моя вина.