Стефани Гарбър
Каравал (39)

38

От случилото се след това Скарлет щеше да си спомня само фрагменти. Нямаше да си спомня прекършеното тяло на сестра си, като на кукла, паднала от много висок рафт. Само дето около куклите не се събираше локва кръв.

Дори след това Скарлет не можа да откъсне поглед от безжизненото тяло на сестра си. Можеше единствено да си пожелава разни неща. Пожелаваше си Тела да помръдне. Пожелаваше си Тела да стане и да тръгне. Пожелаваше си часовник, който да върне времето назад и да й осигури още един шанс да я спаси.

Спомни си променящия времето джобен часовник, който беше видяла през първия си ден на Каравала. Само ако Джулиан беше откраднал него.

Но Джулиан също беше мъртъв.

Задави я ридание. Беше изгубила и двамата. Плака, докато не я заболяха очите, гръдта и други части от тялото, които не би трябвало да болят.

Графът се приближи, сякаш да й предложи утеха.

— Спри. — Скарлет вдигна трепереща ръка пред себе си. — Моля те. — Думата я задави, но истината бе, че не можеше да понесе чуждо присъствие и утеха, неговите най-малко от всички.

— Скарлет — промълви баща й и тръгна към нея, докато графът отстъпваше назад. Влачеше крака. Приведен, сякаш невидима раница тежеше на гърба му, и за пръв път Скарлет видя в негово лице не чудовище, а просто тъжен стар грубиян. Видя как русата му коса е посребряла на слепоочията, а очите му са кървясали. Дракон с угаснал огън и пречупени криле. — Съжалявам…

— Недей — прекъсна го Скарлет. Той заслужаваше да страда. — Не искам да те виждам повече. Дори гласа ти не желая да чувам. Да не си посмял да облекчиш съвестта си с извинения. Ти си виновен. Ти я тласна към това място.

— Само се опитвах да те защитя — каза губернатор Драгна и ноздрите му се разшириха. Крилете му може и да бяха пречупени, но в него още имаше огън. — Ако ме беше послушала, вместо да се държиш като упорито и неблагодарно…

— Сър! — Йован, чиято поява беше убягнала от вниманието на Скарлет, пристъпи смело пред губернатор Драгна. — Ако не греша, казахте, че…

— Махни се от пътя ми — ревна той и я удари през лицето.

— Не я докосвай! — Скарлет и Легендата проговориха едновременно. Легендата направи и нещо повече — скочи стремглаво към баща й. Бледо, остро лице и тъмни, тъмни очи, всичко това фокусирано върху губернатора. — Не смей да нараняваш още от моите актьори.

— Или какво? — озъби се губернатор Драгна. — Знам правилата. Не можеш да ми направиш нищо, докато играта тече.

— Значи знаеш също, че играта свършва на зазоряване, а слънцето ще изгрее много скоро. Стане ли това, правилата вече няма да важат. — Легендата оголи зъби. — Нямам нищо против да отърва света от теб, още повече че видя истинското ми лице.

Сетне махна с ръка и всички лампи и огнища на балкона се разгоряха, окъпвайки черния под в зловещо оранжево-червено сияние.

Губернатор Драгна пребледня.

— Дъщеря ти беше без значение за мен — продължи Легендата, — но държа на актьорите си и знам какво си направил.

— За какво говори той? — попита Скарлет.

— Не го слушай — каза губернаторът.

— Баща ти решил да убие мен — обясни Легендата. — Сметнал, че Данте е господарят на Каравала, и отнел живота му.

Скарлет зяпна невярващо баща си.

— Ти си убил Данте?

Дори графът, оттеглил се встрани от тях, изглеждаше смутен.

Губернатор Драгна дишаше тежко.

— Опитвах се да те защитя!

— А може би е време да защитиш себе си — продължи Легендата. — На твое място, губернаторе, бих си тръгнал веднага и не бих се върнал тук или на друго място, където бихме могли да се срещнем. Защото срещнем ли се повторно, късметът ще ти изневери.

Пръв би отбой графът.

— Аз нямам нищо общо с никакви убийства. Дойдох тук заради нея. — Погледна към Скарлет и задържа погледа й дълго след като тя се почувства неудобно. Не каза нищо повече. Но устните му се извиха леко, точно колкото да се видят за миг белите му зъби. По същия начин я беше погледнал първия път, когато Скарлет избяга от него — сякаш помежду им току-що е започнала игра, която той очаква с нетърпение.

Макар граф Николас д’Арси да си тръгваше, Скарлет остана с впечатлението, че с това историята им далеч не приключва.

Графът кимна с глава — нещо като поклон, но с подигравка. После се обърна и излезе през вратата. Сребърните му ботуши кънтяха при всяка крачка.

— Хайде. — Губернаторът даде знак на Скарлет с трепереща ръка. — Тръгваме си.

— Не. — Скарлет трепереше отново, но нямаше да отстъпи. — Никъде няма да ходя с теб.

— Ти, глупава… — Губернаторът изруга грозно. — Ако останеш, значи той е победил семейството ни. Точно това беше целта на цялото упражнение. Но ако решиш да дойдеш с мен, той губи. Сигурен съм, че графът ще…

— Няма да се омъжа за него и ти не можеш да ме принудиш. Ти унищожи семейството ни. Ламтиш за власт и контрол — обвини го Скарлет, — но повече нямаш власт над мен, нито контрол. Сега, когато Тела я няма, с нищо не ме държиш.

За миг се изкуши да стъпи на ниския парапет и да добави: „А сега се махай, преди да си загубил и двете си дъщери“. Само че не би му позволила да унищожи и нея като Тела. Щеше да направи онова, което е трябвало да направи отдавна.

— Знам тайните ти, татко. Преди се страхувах от теб, но сега не можеш да използваш Тела, за да ме държиш под контрол. Вече няма причина да си мълча. Мислиш си, че може да ти се размине убийство, но още колко ще ти останат верни стражите ти, ако разкажа на всички как си убил сина на един от тях? Ще кажа на целия остров как уби Фелипе, как го удави със собствените си ръце само за да си осигуриш подчинението ми. Дали ще спиш добре нощем, след като бащата на Фелипе научи какво си сторил? Знам и други тайни, които ще сложат край на всичко, което си изградил.

Такава смелост Скарлет проявяваше за пръв път в живота си. Всичко я болеше, сърцето, душата, дори спомените. Всичко. Чувстваше се едновременно празна и тежка. Болеше я да диша, говоренето изискваше неимоверни усилия. Но още беше жива. Още дишаше, говореше и чувстваше. Чувстваше основно силна болка, но не усещаше страх от нищо и от никого.

И за пръв път й се стори, че баща й се страхува от нея.

Но сякаш повече се страхуваше от Легендата. Така или иначе щеше да се махне и едва ли щеше да я потърси отново. Един губернатор не оцелява дълго без лоялна стража. Завладените острови не бяха най-престижната властова позиция, но кандидат-узурпатори винаги се намират.

Би трябвало да триумфира, когато той тръгна към вратата. Най-сетне беше свободна. Свободна от баща си. Свободна да отиде където поиска — Джулиан й беше осигурил тази възможност с координатите в джобния си часовник.

Джулиан. Скръбта, която изпитваше за него, беше различна от мъката по Тела — всяка загуба разкъсваше отделна половинка от сърцето й, но по сила бяха еднакви. Нови хлипове се надигнаха в гърдите й, издуха се като вълна по прилив. Но при мисълта за Джулиан се сети за нещо друго. Спомни си защо беше изоставила тялото му в тунелите.

Беше спечелила играта. Спечелила бе правото на едно желание и Легендата беше тук да й го даде.

За миг изпита надежда, по-лека от теглото на скръбта й. Неописуема и ефимерна… и крайно недостатъчна.

Защото трябваше да спаси не само Джулиан.

Нов пристъп на болка преряза гърдите й. И Тела, и Джулиан бяха мъртви. Изборът не би трябвало да е труден, помисли си тя. Но беше труден и я изпълваше с чувство за вина. Що за сестра беше, щом я измъчваха колебания? Или пък Джулиан беше заел в живота й по-централно място, отколкото си бе давала сметка досега, щом — макар да знаеше, че ще избере Тела — думите засядаха неизречени в гърлото й, възпирани от безумната надежда, че може би все пак има начин да спаси и двама им, стига само да се сети какъв е.

Сестра й или мъжът, в когото Скарлет почти без съмнение се беше влюбила.

Джулиан беше загинал заради нея. Рискувал бе всичко, изправяйки се срещу баща й, както и после, когато й бе дал джобния часовник точно преди Скарлет да се сблъска с Легендата. Спомни си колко напрегнат беше гласът му, докато се бореше да й каже истината. Не беше длъжен да я защитава, но беше направил всичко по силите си. Освен това беше събудил у нея чувства, за които не бе подозирала, че ще копнее, и затова Скарлет винаги щеше да го обича.

Но Тела не беше просто нейна сестра, беше най-добрата й приятелка, човекът, когото Скарлет щеше да обича повече от всичко и всекиго на света, човекът, за когото носеше отговорност.

Скарлет се обърна към Легендата, взела своето решение.

— Спечелих. Дължиш ми едно желание.

Легендата изсумтя, сякаш нещо го е развеселило.

— Боя се, че ще трябва да ти отговоря с „не“.

— Как така — не?

Легендата отговори сухо:

— Ако съдя по тона ти, вече знаеш какво имам предвид.

— Но аз спечелих играта — възрази Скарлет. — Разгадах уликите. Намерих сестра си. Дължиш ми желание.

— Наистина ли очакваш да ти подаря желание след всичко това? — Свещите наоколо му потрепнаха, сякаш се смееха заедно с него.

Скарлет стисна ръце в юмруци и си каза, че няма да заплаче отново, макар сълзите да напираха болезнено в очите й. Да има само едно желание и да избира между двамата, които обича, беше повече от жестоко, но да й отнемат и това едничко желание беше… беше неописуемо.

— Защо правиш това? Изобщо ли не те интересува, че двама невинни загубиха живота си? Толкова ли си безсърдечен?

— Ако съм толкова зъл, защо ти още си жива? — попита Легендата. Но когато срещна погледа й, очите му не приличаха на лъскавите скъпоценни камъчета, които Скарлет помнеше от първата им среща. Ако принадлежаха другиму, Скарлет би се заклела, че съзира тъга в тях.

Сигурно беше от собствената й скръб. Явно й се привиждаха разни неща — ето, и Легендата й се струваше различен. С поприглушени цветове, отколкото го помнеше в тунелите или когато се появи на балкона. Сякаш му е било направено заклинание за блясък, което сега отслабваше постепенно. Легендата вече не приличаше толкова на Легендата. В тунелите бледата му кожа блестеше, а сега изглеждаше по-скоро прашна, сякаш пред Скарлет не стоеше жив човек, а негов портрет, избледнял от времето.

С години Скарлет бе вярвала, че не може да има по-лош човек от баща й и по-магически от Легендата, но въпреки номерата си с пламъците в лампите и огнищата, сега господарят на Каравала не й приличаше на вълшебник. Може би отказваше да й даде желанието, защото не можеше да й го даде.

Но Скарлет вече бе видяла достатъчно чудеса и не вярваше, че онова с желанията е само измама. Опита се да си спомни всяка история за магия, която й бяха разказвали някога. Йован бе споменала, че я захранвали различни неща, като времето например. Баба й твърдеше, че магията е страст. Когато Джулиан й бе подарил ден от живота си, беше използвал кръв.

Кръв. Това трябваше да е.

В света на Каравала кръвта притежаваше магически свойства. Ако една капка може да даде ден живот, защо Скарлет да не върне Тела и Джулиан, като им даде достатъчно от своята кръв?

Обърна се към Йо.

— Как да сляза на улицата?

Не знаеше дали момичето ще й отговори, но Йован я упъти с готовност.

Навън лампите догаряха и гъстият мрак оповестяваше последния час на нощта.

Около Тела се беше събрала тълпа. Безценната Тела, която вече не беше нейната Тела. Без усмивката си, без смеха, тайните и шегите, без всички онези неща, които я правеха нейната обична сестричка.

Без да обръща внимание на зяпачите, Скарлет се отпусна на колене в локвата кръв около сестра си. Тела изглеждаше изпотрошена — ръцете и краката й лежаха под неестествен ъгъл, а медените й къдрици бяха напоени в червено.

Скарлет захапа силно пръста си, докато по дланта й не потече кръв. Притисна го към синкавите устни на сестра си.

— Тела, пий! — прошепна Скарлет. Пръстите й трепереха, притиснати към устата й, но Тела все така лежеше неподвижно и безжизнено. — Моля те. Нали ти повтаряше, че в живота имало и друго — шепнеше трескаво. — Не можеш да се откажеш сега. Желанието ми е да се върнеш при мен.

Скарлет затвори очи и заповтаря желанието си като молитва. Спряла бе да вярва в желания в деня, когато баща й уби Фелипе, но Каравалът й бе върнал вярата в магията. Нямаше значение, че Легендата беше отказал да й даде спечеленото желание. Както беше казала баба й, всеки човек получава право на едно невъзможно желание, стига да го желае по-силно от всичко, а с малко късмет ще намери и магия, която да му помогне. Скарлет обичаше сестра си повече от всичко. Може би това, комбинирано с магията на Каравала, щеше да се окаже достатъчно.

Скарлет продължи да повтаря наум желанието си, а наоколо й лампите догаряха бавно, докато пламъкът им не угасна, точно както бе угаснал пламъкът в безжизненото момиче, което Скарлет държеше в прегръдките си.

Не се беше получило.

Нови сълзи потекоха по бузите й. Скарлет би могла да стои тук и да прегръща Тела, докато и двете не изсъхнат и не се превърнат в прах, предупреждение за онези, които дръзнат да изгубят ума си, увлечени от измамната магия на Каравала.

 

 

Историята би могла да свърши тук. В буря от сълзи и прошепнати думи. Но точно преди слънцето да изгрее, в най-тъмния миг преди зазоряване, в най-черния отрязък на нощта, една тъмнокафява ръка разтърси нежно рамото на Скарлет.

Скарлет вдигна глава и видя Йован. Мракът криеше лицето й, но Скарлет я позна по напевния глас.

— Играта скоро ще свърши. Сутрешните камбани ще забият и хората ще започнат да си събират багажа. Реших, че сигурно ще искаш да вземеш нещата на сестра си.

Скарлет погледна към балкона на Тела… не, към балкона на Легендата.

— Каквото и да има там горе, не го искам.

— Но може би ще поискаш тези неща — каза Йо.