Стефани Гарбър
Каравал (38)

37

Не носеше цилиндър, а тъмния си фрак беше сменил със снежнобяло сако, но в очите му все така се четеше лудост, сякаш нещо зад тях се бе разкачило непоправимо и той не правеше усилие да го скрие.

— Скар — изсъска Тела. „Престани да се правиш на луда“ — оформи с устни тя.

— Аз го познавам — настоя Скарлет. — Това е Легендата.

— Скарлет, стига глупости — възрази Тела. — Даниел беше с мен през цялото време, всяка нощ от играта. Няма начин да е Легендата.

— Така е. — Легендата преметна ръка през раменете на Тела. Тя приличаше на дете под тежката му ръка, особено когато той я привлече собственически към себе си. Беше много по-дребна от него.

— Махни ръцете си от нея! — извика Скарлет и се хвърли към Легендата.

— Скар! Престани! — Тела я сграбчи за косата и я дръпна назад, преди да го е докопала за нещо повече от драскотина. — Даниел, толкова съжалявам — извини се тя. — Не знам какво й става. Скарлет, съвсем си откачила, спри вече.

— Излъгал те е! — изкрещя Скарлет. Скалпът й гореше от болка. — Той е убиец.

Макар че в момента Легендата определено не приличаше на убиец. Целият в бяло и без умопомрачената си усмивка, изглеждаше невинен като светец.

— Може би трябва да я вържем, преди да се е наранила.

— Не! — писна Скарлет.

Безпокойство прекоси лицето на Тела.

— Любима, сестра ти съвсем е полудяла и ще нарани някого от нас. — Веждите на Легендата се събраха в израз на искрена тревога. — Помниш ли как ни предупредиха, че някои хора си губят ума? Аз ще я държа, а ти донеси въже. В някоя от раклите би трябвало да има. За случай като този.

— Тела, моля те, не го слушай — примоли се Скарлет.

— Любима — повтори Легендата, уж силно загрижен. — Правим го за собствената й безопасност.

Тела местеше поглед между Легендата в цялото му бяло и чисто великолепие и Скарлет, разрошена и с петносано от сълзи лице.

— Съжалявам — каза Тела. — Не искам да пострадаш.

— Не! — Скарлет се замята отново. Ръкавът на роклята й се разпори и мъниста се пръснаха по пода, когато Легендата я издърпа грубо от хватката на Тела. Ръце, силни като железни окови, извиха ръцете й зад гърба, докато сестра й бързаше към параваните.

— Виждаш ли как охотно изпълнява всичко, което поискам от нея? — измърка Легендата в ухото на Скарлет.

— Моля те — проплака тя. — Остави я на мира. Ако я пуснеш, ще направя каквото поискаш. Ако поискаш да скоча от балкона, ще го направя. Само не я наранявай!

С едно рязко движение Легендата завъртя Скарлет. Кожата му беше бледа, скулите се очертаваха остро, очите му бяха пълни с откровена лудост.

— Готова си да скочиш заради нея, да умреш? — Пусна я и я побутна напред. — Направи го тогава. Сега.

— Искаш да скоча? Сега ли?

— Е, не веднага. — Устните му се извиха нагоре в умопомрачена имитация на усмивка. — Нямаше да те поканя на погребението й, ако планирах да умреш тази нощ. Просто застани на ръба, възможно най-близо, без да паднеш.

Скарлет не разсъждаваше ясно. Зачуди се дали и Тела се чувстваше така в присъствието на Легендата. Объркана и със замъглен разум.

— Ако го направя, обещаваш ли да не нараниш сестра ми?

— Давам дума — заяви Легендата и направи кръст над сърцето си. — Ако застанеш на ръба на балкона, кълна се в удивителния си живот, че никога повече няма да докосна сестра ти.

— И няма да позволиш друг да я нарани?

Легендата я измери с поглед, от съдрания ръкав на роклята до босите крака.

— Не си в положение да се пазариш.

— Тогава защо сключваш сделка с мен?

— Защото искам да видя колко далеч си готова да стигнеш. — Гласът му лепнеше от любопитство като неразреден сироп, но в погледа му се четеше чисто предизвикателство. — Ако не си готова да направиш това, значи никога не ще успееш да я спасиш.

Което, в прочита на Скарлет, гласеше: „Ако не си способна на това, значи не я обичаш достатъчно“.

Скарлет тръгна целенасочено към ръба на балкона. Хладен нощен повей облиза глезените й и макар да не се боеше от височини, главата й се замая, когато погледна надолу към миниатюрните светлинки и хора, към твърдата земя, която нямаше да прояви милост, ако…

— Спри! — изкрещя Легендата.

Скарлет застина, но той продължи да вика, уж ужасено, с драматични пресеквания на подходящите места.

— Донатела, побързай, сестра ти иска да скочи.

— Не! — извика на свой ред Скарлет. — Изобщо не ис…

Легендата я прекъсна с предупредителен поглед.

— Още една дума и ще оттегля всичките си гаранции.

Само че обещанията му не струваха и пукната пара. Единствено пълна глупачка би могла да повярва на думите му. Накарал я бе да застане на ръба, за да я отдалечи още повече от Тела, която я гледаше ококорена с въжето в ръка.

— Скарлет, моля те, не скачай! — По лицето й избиха червени петна.

— Нямаше да скоча — настоя Скарлет.

— Толкова съжалявам. Тя ме убеди да я пусна — поклати глава Легендата. — А после заяви, че ще скочи, за да се събуди и да излезе от играта.

— Даниел, вината не е твоя — каза Тела. — Скар, моля те, дръпни се от ръба.

— Лъже! — извика Скарлет. — Той ме накара да застана тук. Каза, че ако го направя, няма да те нарани. — И със закъснение си даде сметка, че така изглежда още по-луда в очите на сестра си. — Тела, моля те, ти ме познаваш. Знаеш, че не бих направила нещо такова.

Тела прехапа долната си устна. Изглежда, отново се колебаеше. Може би дълбоко в себе си не вярваше, че сестра й е склонна към самоубийство.

— Обичам те, Скар, но знам, че тази игра прави странни неща с хората. — Тела подаде на Легендата навитото въже. Той сведе театрално глава, сякаш ситуацията му причиняваше болка.

— Не! — Искаше й се да отстъпи, но нямаше накъде — зад нея бе само ниският парапет на балкона. И жестоката нощ, която нямаше търпение да я погълне.

Затова Скарлет се втурна напред в опит да надбяга Легендата, но той се стрелна като змия. Едната му ръка се уви около китките й, с другата я бутна на един стол.

— Пусни ме! — Скарлет понечи да го изрита, но Тела беше притичала и се опитваше да върже глезените й, докато Легендата притискаше към стола горната част на тялото й. Скарлет усети горещия му дъх във врата си, когато той прошепна тихо, така че сестра й да не го чуе:

— Чакай само да видиш какво ще направя после.

— Ще те убия! — изкрещя Скарлет.

— Дали да не й дадем успокоително? — попита Тела.

— Не, мисля, че това ще я удържи — каза Легендата и подръпна за проба въжето, което я стягаше през гърдите.

Тайната врата в дъното се отвори и маниакалната усмивка на Легендата се завърна, когато на прага се появиха баща им и граф Николас д’Арси. Губернаторът тръгна право напред с високо вдигната глава и изопнати рамене, сякаш беше почетният гост на някакво празненство. Интересът на графа беше насочен изцяло към един човек — Скарлет.

— Тела! — изпищя Скарлет в нов пристъп на паника.

За пръв път сянка на страх прекоси лицето на сестра й.

— Те какво правят тук?

— Аз ги поканих. — Легендата махна театрално към Скарлет, която продължаваше да се дърпа отчаяно. Двамата мъже тръгнаха към нея.

— Пратката е готова за транспортиране, точно както обещах — каза Легендата.

— Даниел, какво правиш? — прошепна Тела.

— Трябваше да чуеш какво ти казваше сестра ти. — Легендата се дръпна настрани да стори път на губернатор Драгна и граф Николас д’Арси.

Графът се беше измил и преоблякъл след последната им среща. Черната му коса беше сресана, носеше чист фрак в гранатовочервено. Той измери с поглед Скарлет и поклати глава в смисъл „казах ти“.

— Може ли да задържа въжето? — попита губернаторът с нетърпение в очите.

— Даниел, кажи им да не се доближават! — извика Тела.

— О, Донатела — каза Легендата. — Глупава и инатлива до края. Даниел де Енгъл не съществува. Макар че ролята ми допадна. — Той се изсмя грозно. Същият отвратителен звук, който Скарлет бе чула в тунелите.

Тресчици се забиваха в ръцете й, докато се мъчеше да охлаби въжетата.

Тела не продума нищо повече, но беше видно, че се срива. Ставаше някак по-малка, по-млада и много крехка, зяпнала невярващо Легендата. Сигурно и Скарлет бе гледала по същия начин Джулиан, когато бе разбрала за лъжите му. Разбираш, че са те измамили, но отказваш да го приемеш. Чакаш обяснение, което няма да дойде.

Дори губернатор Драгна изглеждаше изненадан от признанието на Легендата. Не и графът обаче. Той само килна глава.

— Не ти вярвам — каза Тела.

— Какво, да направя някоя магия, за да докажа, че наистина съм Легендата?

— На друго не вярвам. Ти каза, че ме обичаш. И много други неща…

— Излъгах — отвърна с равен глас Легендата. Глас равен до степен на равнодушие, сякаш Тела бе толкова незначителна в неговите очи, че дори не си струваше труда да я мрази.

— Но… но… — заекна Тела. Заклинанието, направено й от Легендата, най-после се разсипваше на прах. Ако беше направена от порцелан — сравнение, което често бе спохождало мислите на Скарлет, — сега Тела щеше да се строши на малки парченца. Вместо това тя продължи да отстъпва назад. Все по-близо до опасно ниския парапет на балкона.

— Тела, спри! — извика Скарлет. — Много си близо до ръба.

— Няма да спра, докато не се махнете от нея — заяви Тела и погледна към баща си и графа. — Ако някой от вас направи и крачка повече към сестра ми, ще скоча, кълна се. А ти, татко, знаеш, че ако ме няма мен, няма с какво да шантажираш сестра ми. Дори да я отведеш, тази женитба никога няма да се случи.

Губернаторът и графът спряха на място, но Тела продължи да отстъпва и скоро сребърните й пантофки опряха в ниския парапет.

— Тела, спри! — Скарлет се замята отново да се освободи от въжето, мъниста се откъсваха от роклята й и се ронеха по пода. Това не можеше да се случва. Вече бе видяла Джулиан да умира, а сега… Не можеше да загуби и Тела. — Много си близо до ръба!

— Малко е късно за това — засмя се сестра й, крехък звук, чуплив като самата нея. Скарлет би дала всичко да изтича и да я хване, преди да е залитнала през ръба. Но въжето не беше достатъчно хлабаво. Успяла бе да освободи глезените си, но не и горната част на тялото. Единствено звездите я наблюдаваха със съчувствие как се клати трескаво напред-назад с надеждата да падне със стола, някоя от облегалките му да се счупи и въжето да се разхлаби достатъчно.

— Донатела, успокой се — каза баща й, нежно почти. — Не е късно да се прибереш у дома с мен. Ще ти простя. Ще простя и на двете ви.

— И очакваш да ти повярвам?! — избухна Тела. — Ти си лъжец, по-лош от него дори! — И посочи с треперещ пръст Легендата. — Всички вие сте лъжци!

— Тела, аз не съм такава. — Столът най-после се катурна с трясък на пода и една от страничните му облегалки се строши. Скарлет изпълзя през разхлабеното въже и се хвърли към ръба на балкона.

— Не се приближавай, Скар! — Тела стъпи с единия си крак на парапета.

Скарлет застина.

— Тела, моля те… — Направи още една предпазлива стъпка, но в същия миг сестра й залитна, затова застина на място, от страх, че и най-малкото движение ще тласне Тела през ръба, вместо да я спаси. — Моля те, довери ми се. — Скарлет протегна ръка, по която вече нямаше кръв. Надяваше, че ще успее да спаси поне Тела. — Ще намеря начин да се погрижа за теб. Толкова много те обичам.

— О, Скар — промълви Тела. Сълзи се стичаха по розовите й страни. — И аз те обичам. Ще ми се да бях силна като теб. Достатъчно силна да вярвам, че нещата ще се оправят, но вече изгубих надежда. — Пъстрите й очи срещнаха погледа на Скарлет, тъжни като прясно отсечено дърво. После Тела ги затвори, сякаш гледката й причиняваше болка. — Не се шегувах, когато казах, че по-скоро бих умряла на края на света, отколкото да живея на Трисда. Толкова съжалявам.

И й прати въздушна целувка с треперещи пръсти.

— Недей…

Тела пристъпи в празния въздух.

— Не! — изпищя Скарлет, когато сестра й политна в нощта.

Понеже нямаше криле, които да я понесат, Тела падна към смъртта си.